Днес, 2 юни (Ден на Ботев), жи­ве­ем в стра­на, къ­де­то мо­жеш да из­чез­неш и край! Ни­то си мър­тъв, ни­то си жив. Не си от­пъ­ту­вал, не си и прис­тиг­нал. Близ­ки­те ти не зна­ят къ­де си, вра­го­ве­те – съ­що. Най-мал­ко знае по­ли­ци­я­та, въп­ре­ки че ра­бо­ти не­у­мор­но. Абе, прос­то се из­па­ря­ваш. Аб­сор­би­раш се. Те­ле­пор­ти­раш се…

То­ва се случ­ва мно­гок­рат­но през пос­лед­ни­те го­ди­ни. По пра­ви­ло – с из­вес­т­ни и бо­га­ти хо­ра. И ние тър­пим. Об­щес­т­во­то при­е­ма то­ва с при­ми­ре­ние. А за­що? За­що­то ни е страх да ис­ка­ме да зна­ем. Чо­веш­ки­ят жи­вот, ня­ма зна­че­ние чий, е най-скъ­по­то не­що на све­та. На За­пад е скъ­по, на Из­ток – не е. Ние все още сме Да­ле­чен из­ток по то­зи кри­те­рий. Раз­би­раш ли ме? Ча­кай, бе, къ­де из­чез­на?