Касиел Ноа Ашер

Ак­три­са­та Ка­си­ел Ноа Ашер  бе в Ло­веч по вре­ме на Праз­ни­ци­те на мла­да­та ре­жи­су­ра.( 1-8 октомври) “За вто­ри път съм тук, два пъ­ти имам щас­ти­е­то да иг­рая на ва­ша­та сце­на и по­лу­чих ве­ли­ко­ле­пен при­ем от пуб­ли­ка­та, спо­де­ли тя пред НГ.  Остават ми още осем дни през ок­том­ври да раз­глеж­дам Ло­веч и съм мно­го впе­чат­ле­на – от всич­ко Ще оти­да и на бив­шия Ла­гер на смър­тта “Слън­чев бряг”, за кой­то са­мо съм чу­ва­ла.

 – Ка­си­ел, как пре­це­ня­ваш  по­ред­ни­те “Праз­ни­ци­ на мла­ди­те ре­жисьо­ри” в Ло­веч?

– До­кол­ко­то раз­брах, се­лек­ци­о­не­рът Ели­ца Ма­те­е­ва е нап­ра­ви­ла та­ка прог­ра­ма­та, че да се от­крои ед­на те­ма – как се пра­ви де­бют у нас? Как един млад ре­жисьор мо­же да нап­ра­ви пред­став­ле­ние и с два ле­ва, и с 30 хи­ля­ди ле­ва? Фак­т е, че до­ри с два ле­ва мо­же да се нап­ра­ви ге­ни­ал­но пред­став­ле­ние, а  с 30 хи­ля­ди мо­же да из­ле­зе ог­ром­но бе­зоб­ра­зие. То­ва се виж­да и на фес­ти­ва­ла тук. Впро­чем, ге­ни­ал­но пред­став­ле­ние не ви­дях. Но има пред­став­ле­ния, ко­и­то зас­лу­жа­ват ог­ром­но ува­же­ние. Нап­ри­мер “У­чи­те­лят” от Ста­ра За­го­ра – доб­ра дра­ма­тур­гия, един ак­тьор (Кон­стан­тин Ико­но­мов – бел. ред.) с фи­зи­ка на ани­ма­ци­о­нен  ге­рой, кой­то ус­пя да зав­ла­дее пуб­ли­ка­та. Про­вин­ци­а­лен ак­тьор, кой­то иг­рае дос­той­но, раз­би­ра­е­мо, ре­жи­су­ра­та на Алек­сан­дър Съ­бев е че­тив­на. Из­пит­вам из­клю­чи­тел­но ува­же­ние към то­зи ак­тьор.

– Имаш ли при­мер за об­рат­но­то?

– Да, вар­нен­ска­та пос­та­нов­ка “Вре­ме да оби­чаш, вре­ме да ум­реш”.  Ва­рнен­ски­ят те­а­тър е мно­го го­лям те­а­тър, вто­ри или трети по си­ла у нас. Да­ли са мно­го па­ри за ед­на иде­о­ло­ги­чес­ка чек­ня – ни­то дра­ма­тур­гия мо­жа да се раз­бе­ре, ни­то мла­да­та ре­жисьор­ка ус­пя да ме убе­ди в ис­ти­на­та. Ог­ром­ни па­ри, хвър­ле­ни на вя­тъ­ра. Мис­ля, че в Ло­веч по­па­да­ме на ед­на дос­та кон­сер­ва­тив­на пуб­ли­ка, ко­я­то е склон­на да при­е­ме и ня­кои по-скан­дал­ни нот­ки. Но ако мо­жеш да я трог­неш, тя се трог­ва…

– Има ли сред ре­жисьо­ри­те по­ко­лен­чес­ки проб­лем? Или е по-ско­ро ес­те­ти­чес­ки?

– Да­ли си в т.нар. “ес­те­ти­чес­ки кръ­го­ве”, или из­вън тях – ста­ва въп­рос за ед­но и съ­що. Мно­го са хо­рата, ко­и­то НЕ би­ва да се за­ни­ма­ват с та­зи про­фе­сия. Как­то и нав­ся­къ­де дру­га­де. Мно­го мал­ко са та­лан­тли­ви­те. Но те­зи, ко­и­то са, ни­кой не мо­же да ги спре да са та­лант­ли­ви.

– Има ли па­зар за мла­ди­те ре­жисьо­ри?

– Те мно­го се оп­лак­ват на­пос­ле­дък… Ня­ма и си­ту­а­ция в дър­жа­ва­та, ко­я­то да ги под­кре­пи. Но то­ва не  мо­же да ти поп­ре­чи да по­ве­деш един от­бор от съ­миш­ле­ни­ци.

– Впис­ва­не­то в па­зар­на­та ло­ги­ка ги­бел­но ли е спо­ред теб за мла­ди­те?

– Да, ги­бел­но е! За­що­то вли­заш в ин­сти­ту­ци­и­те и ве­че то прес­та­ва да бъ­де “те­а­тър на лю­би­те­ли­те”, ако мо­га да ци­ти­рам Иван Ста­нев. Тряб­ва да при­на­сяш та­лан­та си в пол­за на те­а­тъ­ра. Ин­сти­ту­ци­я­та не е те­а­тър. Бъл­гар­ска­та ин­сти­ту­ция ня­ма ни­що об­що с  ед­на Ма­ке­до­ния, нап­ри­мер, къ­де­то се да­ват мно­го па­ри за те­а­тър. У нас се раз­да­ват “па­ри за сем­ки” на 150 про­ек­та, а мла­ди­те ре­жисьо­ри ня­ма и кой да ги на­у­чи как да упот­ре­бят те­зи па­ри за из­ра­зя­ва­не. Фор­ми­рат се ко­ми­сий­ки от един и съ­щи хо­ра – ста­ри­те ди­но­зав­ри ед­на час­т и дру­ги­те – хо­ра, ко­и­то не зна­ят съв­ре­мен­ния те­а­тър. И в те­а­тъ­ра има мут­ри и мут­ре­си.

– Да ти при­пом­ня, че ло­веш­ки­ят те­а­тър  е дал пок­рив на един та­къв фес­ти­вал. Не виж­даш ли про­ти­во­ре­чие в твър­де­ни­я­та си?

– Тук е да­де­на въз­мож­ност на ня­кол­ко не­за­ви­си­ми про­ек­ти, за да се срещнат с кон­сер­ва­тив­на­та ви пуб­ли­ка. Но тук зри­те­ли­те ня­мат пра­во на из­бор. Гле­дат ед­но и съ­що, ко­е­то ня­ма как да ги об­ра­зо­ват. Но от нея очак­вам го­ле­ми из­не­на­ди. Те­зи не­за­ви­си­ми про­ек­ти не са спон­со­ри­ра­ни от Ми­нис­терство­то на кул­ту­рата, а са­мо от час­тни ме­це­на­ти. И те са по-­доб­ри­те. Режи­сьо­ри­те са ме­нид­жъ­ри, и тех­ни­чес­ки екип.

– Тво­е­то пред­став­ле­ние “Ни­що по-­ху­ба­во” с кол­ко тех­ни­чес­ки екип ид­ва в Ло­веч?

– Един тех­ник, кой­то пра­ви звук, ос­вет­ле­ние. Ос­вен то­ва има ре­жисьор и аз ка­то ак­три­са. Мо­жем да пъ­ту­ваме с ед­на ко­ла. Иг­ра­ем го нав­ся­къ­де – в Ун­га­рия ще го иг­ра­ем в ед­на си­не­го­га, в Плов­див – в  Хи­ли­а­но­ва­та  къ­ща, в гра­ди­на­та, до ед­на вра­та на цър­ква. На­ше­то пред­став­ле­ние мо­же да си на­ме­ри мяс­то­то нав­ся­къ­де, сти­га да ни съ­действат. И ни­ко­га не сме иг­ра­ли на за­гу­ба. То­ва е де­бют на мла­дия ре­жисьор Мла­ден Алек­си­ев, пок­лон­ник на “Дог­ма 95” и Ларс фон Три­ер. Тър­сим ес­тес­тве­на свет­лин­на, об­ста­нов­ка. И ця­ла­та влас­т е в ръ­це­те на ак­тьо­ра и пуб­ли­ка­та.

– Имаш раз­лич­ни въз­гле­ди за пуб­ли­ка­та, ка­то че ли очак­ваш от нея по-­го­ля­ма ак­тив­ност.

– Да­ва­ме въз­мож­ност на пуб­ли­ка­та , ако не є ха­рес­ва, да си тръг­не. Он­зи ден ви­дях де­те на мо­я­та пи­е­са. То учас­тва­ше ак­тив­но – по очи­те му раз­брах. И ка­то иг­ра­ех, за­поч­нах да си пред­ста­вям, че то­ва ще ста­не ня­ка­къв спо­мен – ясен и ка­те­го­ри­чен. Мал­ко­то мо­ми­че мо­же да го за­пом­ни то­зи спек­та­къл за  цял жи­вот. Ни­кой не ис­ка от пуб­ли­ка­та да ръ­коп­ляс­ка, ако не го ха­рес­ва.  Тя мо­же да хвър­ля до­ма­ти по мен, или пък да си го­во­рим след фи­на­ла. Но хо­ра­та съ­ну­ват час­ти от мо­и­те пред­став­ле­ния. Та­ка ста­ват по-сво­бод­ни.

– Как си пред­ста­вяш бъ­де­ще­то?

– Мо­е­то? Хм… То­ва е пре­ди всич­ко мо­е­то де­те. Ос­вен то­ва, меч­тая за един про­ект – “И­ди­от. Су­пер­звез­да” по Дос­то­ев­ски. Ин­те­ре­су­ва ме те­ма­та за бър­зо­то жи­ве­е­не – “Ум­ри млад и кра­сив”. Да из­жи­ве­еш всич­ко въз­мож­но за крат­ко вре­ме. Зна­еш ли за­що сво­бо­да­та все не се случ­ва в Бъл­га­рия? За­що­то ни­кой ня­ма пот­реб­нос­т от нея.

– Те­а­тъ­рът не е ли сво­бо­да?

– Тряб­ва да имаш та­лант за нея, да мо­жеш да шо­ки­раш. Шо­кът не е го­ло­то тя­ло… То­ва е ка­то не­ви­ди­ми­ят ка­дър – ед­на осо­бе­на ма­ни­пу­ла­ция, ко­я­то те ка­ра да мис­лиш. Но ние сме ос­та­ви­ли съд­ба­та си в ръ­це­те на мно­го по-глу­па­ви и без­дар­ни от нас са­ми­те хо­ра… Ка­то по­ли­ти­ци­те, нап­ри­мер. За­що?! Виж как­во пус­кат по те­ле­ви­зи­и­те – дол­ноп­роб­ни ла­ти­но се­ри­а­ли, пош­ли шо­у­та. Най-ху­ба­ви­те фил­ми ми­на­ват след по­лу­нощ, ко­га­то хо­ра­та са мър­тви от умо­ра. Все още има на­ме­са на цен­зу­ра у нас – тя не е из­чез­на­ла. Хо­ра­та, ко­и­то пи­шат сме­ло в  пре­са­та, мно­го бър­зо им пъ­лят гу­ши­те и ги от­каз­ват.

– От­къ­де е из­ра­зът “влю­бе­но жи­вот­но”, кой­то упот­ре­бя­ваш за  тво­я­та ге­ро­и­ня. По­ве­че­то хо­ра са ра­не­ни, кър­вя­щи, от­ча­я­ни…

– То­ва съ­що е скан­дал­но­то – че са мал­ко влю­бе­ни­те. В Бъл­га­рия  всич­ки имат ед­на ог­ром­на гри­жа – да на­пъл­нят хла­дил­ни­ка. Пра­ви­телството мно­го доб­ре раз­би­ра, че като за­лъ­жеш тъл­па­та със зре­ли­ща и хляб, тя не се дви­жи ве­че. Пус­ти­ня…

Ин­тер­вю на Цве­тан То­до­ров

 

(Раз­го­во­рът е про­ве­ден  по вре­ме на фес­ти­ва­ла.)