Вельо Го­ра­нов е бъл­гар­ски ак­тьор, един от най-из­вес­тни­те ми­мо­ве в Бъл­га­рия. Ро­ден е на 22 яну­а­ри 1946 г. в Ста­ра За­го­ра. Учи ак­тьор­ско майсторство в кла­са на Бо­ян Да­нов­ски във ВИТИЗ “Кръс­тьо Са­ра­фов”, за­вър­шва през 1971.

У­час­тва в из­вес­тни бъл­гар­ски иг­рал­ни фил­ми ка­то “И дой­де де­нят” (1973),
“А­ван­таж” (1977), “Все­ки ден, вся­ка нощ” (1978), “Кол­ко­то си­на­пе­но зър­но” (1980), “24 ча­са дъжд” (1982), как­то и в се­рий­ния филм “Фильо и Ма­кен­зен” (1979).

Е­дин от съз­да­те­ли­те на сту­дио “Пан­то­ми­ма” през 1976, за­ед­но с Пейо Пан­те­ле­ев и Мил­чо Мил­чев. В края на 80-те го­ди­ни ос­но­ва­ва те­а­тър “Дви­же­ние”, на кой­то ста­ва и ръ­ко­во­ди­тел. Те­а­тъ­рът е зак­рит през 1994. Из­на­ся свои спек­так­ли, сред ко­и­то “Е­дин мим раз­каз­ва”, “Швейк” и “Дон Жу­ан”. Пос­лед­на­та му пос­та­нов­ка ка­то ре­жисьор е “Па­ни­ка в хо­те­ла” в Ло­веч.

– По­ка­зах ти ед­на моя ре­цен­зия от в. “За­ря на ко­му­низ­ма” за тво­я­та от­дав­наш­на пос­та­нов­ка в Ло­веч “Дъх на цве­тя” по Джеймс Сондърс Къ­де те връ­ща то­зи спо­мен?

– Къ­де, къ­де се връ­щам… Ста­ти­я­та е на­пи­са­на през 1982 г., а се­га сме 2007 г. Чет­върт век е ми­нал, все пак!

– Къ­де се гу­би през то­ва вре­ме, че те ня­ма­ше в Ло­веч?

– Как къ­де?! Съз­да­дох сту­дио “Пан­то­ми­ма”. Оби­ко­лих по­ло­ви­на­та свят ка­то мим, нап­ра­вих те­а­тър “Дви­же­ние”. Пос­ле при­със­твах и на пог­ре­бе­ни­е­то му. За­що­то има­ше един пе­ри­од, в кой­то дър­жа­ва­та се чу­де­ше да­ли да бъ­де дър­жа­ва, или не. Не є тряб­ва­ше те­а­тър на дър­жа­ва­та. Те­а­тър “Дви­же­ние” е съз­да­ден през 1987 г., но пос­ле ста­на та­зи тъж­на ис­то­рия с не­го. За­що­то или на дър­жа­ва­та не є бе­ше не­об­хо­дим та­къв те­а­тър, или бе за­къс­нял, или мо­же би из­бър­зал.

– От­къ­де имаш енер­гия за всич­ки твои на­чи­на­ния? Имаш ли тай­ни из­точ­ни­ци?

– Не заб­ра­вяй, че до пре­ди 2 го­ди­ни аз тре­ни­рах ре­ал­но. След ка­то нап­ра­вих от­но­во “Е­дин мим раз­каз­ва” по по­вод мо­я­та 60-го­диш­ни­на, аз пре­ус­та­но­вих ак­тив­но да тре­ни­рам. Не бях го иг­рал то­зи спек­та­къл 15 го­ди­ни, но го изиг­рах и за­ра­ди дъ­ще­ри­те си..

– Кол­ко дъ­ще­ри имаш?

– Три. И те тряб­ва­ше да ме ви­дят, за­що­то съм мно­го до­бър мим (смее се)…

– Ако не и най-го­ле­ми­ят. И как­во ти ка­за­ха де­ца­та?

– Мал­ка­та дъ­ще­ря се раз­пла­ка, нап­ра­во се тре­се­ше. За нея бе­ше ед­но не­виж­да­но не­що. Ус­пях да я ус­по­коя чак след ча­со­ве.

– Кои са го­ле­ми­те ми­мо­ве у нас днес?

– В мо­мен­та ня­ма го­ле­ми ми­мо­ве!

– Бъл­га­рия е ос­та­на без мим?!

– Е, не точ­но… Има в НАТФИЗ клас по пан­то­ми­ма, но те­зи хо­ра са об­ре­че­ни да иг­ра­ят на “шап­ка” (б. ред. – на ули­ца­та). За­що­то след зак­ри­ва­не­то на “Дви­же­ние”, кой­то бе единстве­ни­ят те­а­тър, ре­ал­но пра­вещ пан­то­ми­ма, те ня­ма къ­де да иг­ра­ят. Или иг­ра­ят на “шап­ка”, или по цир­ко­ве­те…

– Аз поз­на­вам ми­ма Съ­ни, кой­то във Вар­на по вре­ме на фил­мо­вия фес­ти­вал иг­ра­е­ше на ули­ца­та…

– Знам го… Аз не от­ри­чам то­зи вид из­кус­тво, но го­ля­ма­та пан­то­ми­ма се пра­ви на сце­на. Хо­ра­та тряб­ва да влязат в за­ла и да гле­дат “из­кус­тво­то на ти­ши­на­та”. На ули­ца­та то­ва не мо­же да ста­не.

– Къ­де на­у­чи но­ви­на­та за смър­тта на Мар­сел Мар­со (го­ле­ми­ят мим по­чи­на на 22 сеп­тем­ври т. г.)?

– Ту­ка, в Ло­веч, в те­а­тъ­ра, къ­де­то ре­пе­ти­рах “Па­ни­ка в хо­те­ла”.

– Как­во си по­мис­ли?

– Че последният от старата гвардия останах аз.

– Къ­де сте се сре­ща­ли с ве­ли­кия фран­цу­зин?

– С Мар­сел Мар­со се за­си­чах­ме ня­кол­ко пъ­ти през ка­ри­е­ра­та ми. Един път в Че­хия, след то­ва в Ан­глия. Пос­ле тряб­ва­ше да дой­де в Швей­ца­рия, къ­де­то се съ­би­рах­ме три­ма­та го­ле­ми. Но той не дой­де. Бях­ме са­мо аз и Са­ми Мол­хо. След то­ва, ко­га­то нап­ра­вих те­а­тър “Дви­же­ние”, си пос­та­вих за цел да по­ка­ня най-доб­ри­те ми­мо­ве и да ги по­ка­жа на бъл­гар­ска­та пуб­ли­ка. Та­ка у нас дой­де Фи­ал­ка, и то ня­кол­ко пъ­ти. Лич­но по­ка­них То­ма­шев­ски, ка­то оти­дох в Пол­ша, и той дой­де в Бъл­га­рия. По­ка­них и Ми­лан Сла­век , кой­то то­га­ва жи­ве­е­ше в Гер­ма­ния, а пос­ле се вър­на в род­на­та Сло­ва­кия. А ця­ло­то пре­би­ва­ва­не на Мар­сел Мар­со у нас бе­ше през се­зон 1988-89 г., и аз лич­но го ор­га­ни­зи­рах.

– Къ­де иг­ра Мар­сел Мар­со то­га­ва?

– В Пле­вен, Ста­ра За­го­ра и в НДК- Со­фия. Ця­ло­то тур­не бе пла­те­но от мен.

– Ка­то гле­дах пре­ми­е­ра­та на “Па­ни­ка в хо­те­ла”, раз­би­рам, че имаш мно­го ясен въз­глед за жи­во­та и из­кус­тво­то. Мо­жеш ли да го фор­му­ли­раш в из­ре­че­ние?

– Мно­го ми е труд­но. Ак­тьо­рът е ра­ни­мо съ­щес­тво. Та­ки­ва са всич­ки хо­ра на из­кус­тво­то. Те са не­ве­ро­ят­но ра­ни­ми от ежед­не­ви­е­то. Ако об­щес­тво­то ги на­ра­ня­ва, те се от­де­лят от не­го и ста­ват са­мот­ни­ци. Ка­то не­по­рас­на­ли де­ца са.

– Но от сце­на­та на­мек­ваш, че ак­тьо­ри­те имат пряк кон­такт с Бо­га?

– Е, да! Ако се че­те биб­ли­я­та, има ед­на прит­ча, ко­я­то со­чи, че на гро­ба мо­же да тан­цу­ва са­мо ак­тьо­рът. За­що­то има пряк кон­такт с Он­зи го­ре. Та­ка е от пам­ти­ве­ка.

– Как­во тряб­ва да нап­ра­ви дър­жа­ва­та днес за те­а­тъ­ра?

– Ка­то че ли има ед­на про­мя­на към по-­доб­ро. Аз се бях скъ­тал де­сет го­ди­ни, за да си по­чи­на. Ис­ках да за­па­зя себе си. Не мо­жех да се бо­ря с ди­ва­та во­да, ко­я­то ни за­ля. Как­во пред­став­ля­ва­ше 10 но­ем­ври, спо­ред мен? Има­ше един бент, кой­то спи­ра­ше енер­ги­я­та на хо­ра­та. Пус­ка­ха по мал­ко во­да, но ог­ром­на­та енер­гия на хо­ра­та се спи­ра­ше. Ко­га­то дой­де про­мя­на­та, от­прищ­ва­не­то, от на­по­ра бен­тът се скъ­са. И во­да­та тръг­на на­до­лу с ог­ром­на­та енер­гия, за­дър­жа­на 45 го­ди­ни. Ес­тес­тве­но, от­го­ре из­плу­ва пя­на, бок­лук… За да се ви­ди ис­ти­на­та, во­да­та тряб­ва да из­те­че. Мис­ля, че ве­че из­ти­ча, още мал­ко тряб­ва.

– Къ­де виж­даш про­мя­на­та?

– Ре­ал­но хо­ра­та се връ­щат към те­а­тъ­ра. Ос­вен то­ва за пър­ви път има­ме ре­ал­но съ­щес­ту­ващ ми­нис­тър на кул­ту­ра­та. То­ва не е Аб­ра­шев, не е Ем­ма Мос­ко­ва, не е Ел­ка Кон­стан­ти­но­ва. То­ва е чо­век, кой­то ви­на­ги се е за­ни­ма­вал с кул­ту­ра. За­то­ва се ре­мон­ти­рат те­ат­ри, пра­вят се про­ме­ни.

– След тол­ко­ва го­ди­ни се зав­ръ­щаш в Ло­веч, за­ва­ри ли при­я­те­ли?

– Всич­ки­те в те­а­тъ­ра са ми при­я­те­ли. Не са ме заб­ра­ви­ли. И мо­же би пак ще се вър­на тук. Имам пред­ло­же­ние, мо­га да нап­ра­вя дви­жен­чес­ка шко­ла в Ло­веч. Спо­ред мен ди­рек­то­рът Ва­сил Ва­си­лев е ед­но мла­до мом­че, ко­и­то ис­ка да строи. Той е зи­дар, не е раз­ру­ши­тел. Той ис­ка да строи, за­то­ва тряб­ва да се зас­та­не зад гър­ба му. Той ня­ма ма­ги­чес­ка­та лам­па ка­то Ала­дин, тряб­ва труд.

– Как­во ще ка­жеш чрез вес­тни­ка на Ло­веч?

– Ло­веш­ки­те зри­те­ли тряб­ва да зна­ят, че имат мно­го ху­бав те­а­тър и тряб­ва да го за­па­зят с це­на­та на всич­ко. Как­то има хра­мо­ве за Гос­под, та­ка те­а­тъ­рът съ­що е храм. Хра­мът на Мел­по­ме­на.

Ин­тер­вю на Цве­тан То­до­ров