На 3 ок­том­в­ри в Угър­чин по­чи­на сто­лет­ни­ца­та Ра­да Ко­ле­ва Пей­чев­с­ка (105г.), на­у­чи НГ. През пос­лед­ни­те го­ди­ни вес­т­ни­кът ре­гу­ляр­но от­ра­зя­ва­ше ней­ни­те рож­де­ни дни, как­то и ужив­ле­ни­е­то око­ло нея. Тя жи­вя дос­той­но, ка­то от вър­ха на сво­я­та дос­то­леп­на въз­раст бу­де­ше рес­пект и се рад­ва­ше на об­щес­т­ве­на из­вес­т­ност, пи­ше по тъж­ния по­вод Ма­рия Щри­гар­с­ка от Угър­чин. Ето как опис­ва на­ши­ят до­пис­ник ба­ба Ра­да на пос­лед­ни­ят и рож­ден ден: „Сто­е­ше пра­ва (мно­го бър­зо и ле­ко ста­на са­ма), сре­ща­ше очи­те ни и ле­ко се ус­мих­ва­ше, как­то ви­на­ги сър­деч­но и под­куп­ва­що. Гле­дах­ме я и се рад­вах­ме на за­па­зе­на­та й па­мет, ко­я­то бър­зо от­к­люч­ва­ше спо­ме­ни­те.

Чуд­на же­на! Де­ца­та й (ве­че въз­рас­т­ни – два­ма си­но­ве и ед­на дъ­ще­ря. Тре­тия син по­чи­на пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни) я на­ри­ча­ха „май­ко“ с под­чер­та­на обич и за­чи­та­не, а всич­ки ние, ко­и­то на­ми­рах­ме топ­ли­на око­ло нея, без уго­вор­ки й каз­вах­ме „май­чи­це“. То­ва поби­ра­ше всич­ко – и бол­ка­та по лип­с­ва­щи­те ро­ди­те­ли, и нуж­да­та от опо­ра, и най-ве­че нуж­да­та от ду­хов­на си­ла, ко­я­то стру­е­ше от нея.“ (бр. 57, 31 юли 2008г.)