Таня Илиева в „Дзифт“

Филмовият дебют на Явор Гърдев „Дзифт” не просто разказва за пагубните страсти около един скрит диамант, но и самият филм си е истински диамант. Силно иновативният театрален режисьор Гърдев („Валентинов ден”) вкарва своята енергия в най-пренебрегвания у нас жанр – затворническият трилър. Нещо като „Непокорният Люк”, но по български.

„Дзифт” е „черен филм”, в стил неоноар и ретросоцреализъм, обилно гарниран с цитати, клишета, пародии. Великолепно направен! Това е история за силни мъже и фатални красавици, богати старци, затворници-философи и алчни милиционери. Има съдбовни разминавания, бесни преследвания, гадни случки в банята и гробищата, суров хумор, груб секс и нежен джаз.

Всичко това в бесен ритъм, клипова форма, ясен разказ (макар да следи няколко сюжетни линии), с четивни образи и монтажни фрази.

Къде обаче е силата на филма? Образът на талантливия измамник Молеца (Захари Бахаров) е родствен с незабравимия Петела (Руси Чанев) от „Авантаж” (1977) на Георги Дюлгеров – същата балканска енергия, неподвластна на системи и идеологии.

Но „Дзифт” е първият филм, загърбил прехода от соцкиното към новото битие на най-младото ни кино. Прекрачил е, оставил е зад гърба си цялата кахърна проблематика за социализма като нещо свършено, ясно от само себе си време. Най-после филм, който не се тормози от проклетите въпроси на преходното поколение (Ама какво стана? Толкова ли беше зле, или пък беше хубаво при комунистите?) Зле беше!

В „Дзифт” най-новата ни историята е вече клише, с което можем да си играем, да го вкарваме като подправка, като цвят в човешката история. Ранната социалистическа София от 50-те години, мавзолеят на Георги Димитров, звездата над Партийния дом – те са екзотиката, върху чиито фон тече действието.

Както в класическия уестърн обикновено белите са добри, а индианците – лоши, както в трилъра самотникът се изправя срещу несправедливия свят, така и в „Дзифт” героят е сам срещу враждебното му обкръжение, което в случая е социализмът.

Сред сполуките във филма са точните актьорски попадения, впечатляващата черно-бяла визия (Емил Христов), запомняща се веществена среда и костюми (Никола Тороманов и Даниела Олег Ляхова).

Явор Гърдев ни дарява и една от най-еротичните сцени в най-новото ни кино. В нея Ада (Таня Илиева) дълго, страстно и умопомрачително шепти в ухото на Молеца. Съучениците около тях се изнизват, времето също, а тя досущ „стройна се Калина вие”, трепти около избраника си.

„Дзифт” е турска дума, означава земна смола, асфалт, използва се за спойка на пътни настилки, а и за дъвка занимавка. На градски жаргон значи и лайна.

След края (и на филма, и на комунизма) вече знаем къде е скрит диамантът.

Първопричината за филма е едноименният роман на Владислав Тодоров, а за комунизма…всеки знае. Тук няма да го обсъждаме.

Цветан С. Тодоров