Град­с­ки­те ле­ген­ди са стран­на сме­си­ца на ис­тин­с­ки фак­ти с от­к­ро­ве­ни из­мис­ли­ци, но ро­де­ни в епо­ха­та на мас­ме­ди­и­те. За раз­ли­ка от фол­к­лор­ни­те ле­ген­ди, в ко­и­то днес мал­ци­на вяр­ват, град­с­ки­те ле­ген­ди са из­к­лю­чи­тел­но ус­той­чи­ви, за­що­то зву­чат ка­то ис­ти­на. Впро­чем, за по­ве­че­то хо­ра те са ис­ти­на.

Ло­веш­ки­те град­с­ки ле­ген­ди съ­че­та­ват спе­ци­фич­ни­те осо­бе­нос­ти от пси­хо­ис­то­ри­я­та на мес­т­ни­те жи­те­ли през 20 век. В оп­ре­де­ле­ни пе­ри­о­ди от жи­во­та си аз съ­що съм вяр­вал в тях.

В го­ля­ма част те са фор­ми­ра­ни с по­мощ­та на жур­на­лис­ти­те, ко­и­то са им пре­да­ли под­хо­дя­ща за въз­п­ри­е­ма­не фор­ма. Мас­ме­ди­и­те про­дъл­жа­ват „ра­бо­та­та“ по те­зи ле­ген­ди и днес. То­ва оба­че не би­ва да ни пре­чи и да ги виж­да­ме точ­но ка­то…. ле­ген­ди. Те са из­мис­ле­ни раз­ка­зи.

Ис­то­ри­я­та:

През 1990-1991 г. вес­т­ни­ци­те из­вед­нъж се из­пъл­ни­ха с ис­то­рии за стран­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то по­чук­ват, ви­ят, раз­мес­т­ват ме­бе­ли – въ­об­ще лу­ду­ват. На­ри­чат ги пол­тър­гейст (poltergeist, от нем­с­ки, „па­кос­т­лив дух“). Не­ряд­ко се из­пис­ва и ка­то пол­тър­гайст.

Вес­т­ник „На­ро­ден глас“ не за­къс­ня­ва да се снаб­ди с по­доб­но дух­че. От­к­ри­ват го жур­на­лис­ти­те Ни­ко­лай Бо­тев Мос­ков, Кольо Стан­чев­с­ки и Ге­ор­ги Пас­ка­лев в пле­вен­с­кия град Пор­дим, в до­ма на ле­ля Ла­за­ри­на.

По-къс­но се обаж­да още един па­кос­т­лив дух – Ки­ки в Ни­ко­ла­е­во, Пле­вен­с­ко, в до­ма на Нан­да Та­баш­ка (виж „Ки­ки в Ни­ко­ла­е­во“ от Ка­ли­на Ра­до­е­ва, НГ, бр. 104 от 24 сеп­тем­в­ри 1991 г.).

Жур­на­лис­ти­те мно­гок­рат­но пъ­ту­ват до там, пра­вят ек­с­пе­ри­мен­ти, ка­то за­пе­чат­ват къ­ща­та и на сут­рин­та виж­дат, че всич­ко е раз­мес­те­но. На Ки­ки се при­пис­ват след­ни­те чер­ти:

По­ре­ди­ца­та заг­лъх­ва с ма­те­ри­а­ла на Ни­ко­лай Бо­тев „Пол­тър­гейст по­рас­на. А ние?“ (НГ, бр. 118 от 25 ок­том­в­ри 1991 г.) Там се ци­ти­ра пис­мо­то на Со­ня Бо­рис­ла­во­ва, ико­но­мист.

Ето как­во пи­ше тя до ре­дак­ци­я­та:

„На 23 сеп­тем­в­ри гру­па слу­жи­тел­ки от ТКЗС в г. Пор­дим по­се­тих­ме къ­ща­та на Ла­за­ри­на Гос­по­ди­но­ва, зна­ей­ки, че пол­тър­гейст от­но­во се е по­я­вил. Лю­бо­пит­с­т­во­то ни бе пре­за­до­во­ле­но, за­що­то ето как­во ви­дях­ме:

Раз­г­ле­дах­ме пър­во при­зем­ния етаж, къ­де­то всич­ко бе в пъ­лен без­по­ря­дък. Га­ра­фа­та с во­да – зад вра­та­та, те­ле­фо­нът – по сре­да­та на ан­т­ре­то с от­во­ре­на слу­шал­ка, а се­шо­а­рът за чи­нии до не­го. В пър­ва­та стая на по­да ле­же­ше ва­за­та, а цве­тя­та, под­ре­де­ни, из­пис­ва­ха рим­с­ко­то чис­ло ХХI…“

Ав­то­рът Ни­ко­лай Бо­тев про­дъл­жа­ва:“ Как­ви ли не „ка­па­ни“ за­ла­гах­ме – зак­люч­вах­ме с ка­ти­на­ри, а клю­чо­ве­те при­би­рах­ме в се­бе си, за­пе­чат­вах­ме вра­ти и про­зор­ци, де­жу­рех­ме на сме­ни но­щем, ви­ках­ме кри­ми­на­лис­ти, пос­ле уче­ни… Всуе! Ус­пях­ме са­мо да за­пи­шем ед­на ка­се­та от на­шия „раз­го­вор“ с пол­тър­гейст чрез по­чук­ва­ния…“

Фак­ти­те:

Ки­ки и дру­ги­те му съб­ра­тя се по­я­вя­ват в пър­ви­те го­ди­ни на де­мок­ра­тич­на­та пре­са, ко­га­то в нея нах­лу­ват ка­то свеж въз­дух но­ви ге­рои, те­ми и пох­ва­ти. Сред тях е вкар­ва­не­то на от­к­ро­ве­но ху­до­жес­т­ве­ни сред­с­т­ва в жур­на­лис­ти­ка­та, как­то и фю­жъ­нът меж­ду факт и из­мис­ли­ца. След ня­кол­ко го­ди­ни те­зи пох­ва­ти ми­на­ват на висш етап, а всич­ки ки­ки­та из­чез­ват. Ос­та­ва оба­че ле­ген­да­та, ко­я­то от­в­ре­ме на вре­ме ни стряс­ка: Ами ако всич­ко е вяр­но!

Обяс­не­ни­е­то:

Въз­мож­но е ле­ген­да­та да тръг­ва от из­к­лю­чи­тел­но по­пу­ляр­ния филм „Пол­тър­гайст“ с про­ду­цент Сти­вън Спил­бърг, ина­че из­вес­тен ре­жисьор на кул­то­ви фил­ми. Твор­ба­та по то­ва вре­ме из­вес­т­на са­мо от ви­де­о­ка­се­ти на чер­ния па­зар.

Чи­та­тел­с­ка­та ау­ди­то­рия е жад­на за не­ве­ро­ят­ни ис­то­рии. Ви­на­ги се на­ми­рат хо­ра, ко­и­то им я да­ват. Все пак те­зи ма­те­ри­а­ли се пуб­ли­ку­ват ви­на­ги на вът­реш­на стра­ни­ца, ня­къ­де до­лу.

Па­ра­на­уч­ни­те обяс­не­ния за скри­ти­те енер­гии, за не­ви­ди­ма­та част от би­ти­е­то ни и про­чие вна­сят не­об­хо­ди­ма­та се­ри­оз­ност в те­ма­та. Все пак по­ве­че­то се­ри­оз­но мис­ле­щи хо­ра зна­ят, че поч­ти ни­що не зна­ят. Ки­ки без съм­не­ние е ог­ле­дал­ни­ят об­раз на ма­со­вия чи­та­тел – скрит, па­кос­т­лив, но до­бър.