Във вря­що­то гър­не на се­мей­на­та из­не­вя­ра, по ръ­ба на ре­ли­ги­оз­на­та вя­ра и пер­вер­зи­я­та, без ми­лост и упой­ка, вър­ху опе­ра­ци­он­на ма­са (още се­мей­но лег­ло, кух­ня и тра­пе­за), с чер­но­бе­ли­те кос­тю­ми на бла­гоп­ри­ли­чи­е­то, ге­ро­и­те на “Псев­до­мо­ра­ли­те“ на Ва­ле­рий Пър­ли­ков (ре­жисьор, сце­ног­ра­фия и кос­тю­ми) ня­ма как да не те граб­нат. То­ва е те­а­тър за кри­за­та в чо­веш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния, ув­ле­ка­тел­но раз­ка­за­на ис­то­рия чрез мо­дер­ни­те сред­с­т­ва сце­нич­но­то из­кус­т­во (мул­ти­ме­дия, стран­но онаг­ле­дя­ва­не на тек­с­та, кой­то ве­че ста­ва част от де­ко­ра). Ге­ро­и­те пък не из­ли­зат от  доброволно избрана “клет­ка от тюл“, сво­е­об­раз­на ме­та­фо­ра на соб­с­т­ве­ни­те си ду­хов­ни про­вин­ции (Ели­ас Ка­не­ти).

Ре­жисьо­рът с ле­ко­та раз­каз­ва за мно­го теж­ка си­ту­а­ция. Има пъл­на­та под­к­ре­па на ак­тьо­ри­те Ане­та Ян­ко­ва – Пър­ли­ко­ва и Ни­ко­лай Чи­лов в глав­ни­те ро­ли, на Сла­ва Ге­ор­ги­е­ва ка­то май­ка­та, на Ивай­ло Спа­си­ми­ров ка­то лю­бов­ни­ка и при­със­т­ва­ща­та са­мо ка­то ви­део Гер­га­на Ко­фар­джи­е­ва – Гройс, съп­ру­га на из­вес­т­ния ре­жисьор Лю­бен Гройс.

“Мо­ра­ли­те“ (уда­ре­ни­е­то на пос­лед­на срич­ка) е  кла­си­чес­ки ди­дак­ти­чен жанр, след кой­то зри­те­лят тряб­ва да знае как да се пос­тъ­пи в жи­во­та. То­зи жанр от­дав­на е де­мо­де.

Е, то­ва, ко­е­то гле­да­ме, е “псев­до­мо­ра­ли­те“. Ня­ма пра­ви­ла, прос­то тряб­ва да жи­вееш с ця­ла­та те­жест на сво­бод­но пред­п­ри­е­ти­те прос­тъп­ки, вклю­чи­тел­но и ед­на из­не­вя­ра.

Лов­ча­ли­я­та Ва­ле­рий Пър­ли­ков,  ре­жисьор, чий­то твор­чес­ки път тръг­на от Ло­веч с ка­те­го­рич­ни, не тър­пя­щи въз­ра­же­ния заг­ла­вия ка­то “Сев­да“, с та­зи пос­та­нов­ка на­ми­ра един от най-вер­ни­те си то­но­ве в ка­ри­е­ра­та. Прос­то се чу­дя, как по-ра­но не е стиг­нал до тек­с­то­ве­те на шве­да Ин­г­мар Бер­г­ман? Два­ма­та са вът­реш­но съ­от­но­си­ми и род­с­т­ве­ни ка­то на­тю­рел и дух.

“Псев­до­мо­ра­ли­те“ не е те­а­тър, кой­то все­ки би ха­ре­сал. Но пък за­ся­га проб­ле­ми­те на всич­ки хо­ра. И то дъл­бо­ко.

Цветан С. Тодоров