Да вдигнем паметник на Христо Кърпачев?! Да, но заедно с Рясков!

В Ловеч делението на „наши“ и „ваши“ продължава да е живо,  невъзможно е помирение заради „неотдавнашното революционно минало”

 Откритото писмо със заглавието „Не можем да мълчим!“ на т.нар. Клуб за културни интереси /ККИ/ „Димитър Аджарски“  (виж миналия брой на НГ) със седалище в село Дойренци впечатлява най-вече със своята агресивност и с упоменаването на имена и понятия, които са по-скоро отпратки към времето на тоталитарния режим. Авторите илюстрират още веднъж, че в литературната и публицистичната история на Ловеч делението на „наши“ и „ваши“ продължава да е живо, както и че е невъзможно помирение заради „неотдавнашното революционно минало“. Клишета като „гражданската, революционната поезия на България“, идейната и творческата мешавица между поети като Христо Ботев, Христо Ясенов, Атанас Манчев или Тончо Стаевски само показва, че коктейлът между идеология, политика и литература от такива литературни критици като Пенчо Данчев /1915-1989/ е по-жилав в главите на част от авторите на гореупоменатото писмо и от магарешките тръни по южния баир на Дойренци.

Въпреки че техният добър познат, поет и драматург Марин Колев написа, може би и за тях, „Ловешка балада…“

Само може да се гадае защо в годината на местните и президентските избори клубът в Дойренци решава да нажежи страстите около 100-годишнината на поета-партизанин Христо Кърпачев.  Мотивът, че в Ловеч местният парламент, в който БСП-общинските съветници са болшинство, е отхвърлил „под натиска на един съветник, някогашен областен управител“, е несериозен. В този случай по-добре тези апологети на осъдения на смърт задочно по Закона за защита на държавата автор на текста на марша „Чавдарци“ да бяха потърсили отговорност от своите съпартийци в Общински съвет-Ловеч или от лидера си и депутат Димитър Горов, а не да героизират бившия губернатор в очите на десните си съграждани.

Има ли нужда поетът-командир на народната бойна дружина „Чавдар“ от мемориал? Вярно, той загива на 32 години в местността „Сливешки ливади“ край Ловеч в престрелка с полицаи на 23 май 1943 г.

Но е вярно и това, че като фелдфебел в 8-ми пехотен полк във Варна е осъден за нелегална дейност на 12,5 години затвор и 275 000 лв. глоба. От 1933 до 1940 г. е във Варненския и Сливенския затвори. По тази причина за едни той е „революционер“, но за други е просто военен престъпник. Срещу кого и за какво се е борил? Според дойренския клуб, воювал е срещу „фашистките управници“. Но днес дори според депутата от БСП и историк проф. Андрей Пантев фашизъм не е имало в България. Тогава?

България е страната на убитите поети – заяви един литературен критик преди 1989 г. И това е вярно: Ботев, Вапцаров, Гео Милев, Христо Ясенов, Димчо Дебелянов… Да сложим до тях и Кърпачев с неговите 31 стихотворения, сред които най-известни са „Септемврийци“ и „Чавдарци“.

Но в България има и много самоубили се поети и писатели: Яворов, Димитър Бояджиев, Николай Ракитин, Пеньо Пенев, Иван Бурин, Григор Ленков, Росен Босев, Иван Методиев, Петя Дубарова, Веселин Андреев… За самоубилите се след 1944 г. не се пишеше. Властта не допускаше да се разказва защо хората, призвани да възхваляват мечтаното от Христо Кърпачев социалистическо време, сами слагат край на живота си.

Има ли нужда 100-годишният юбилей на поета-командир на народната бойна дружина „Чавдар“ да  празнува с пари от Община-Ловеч?

Не знам. Но знам, че със свои пари местни сподвижници на идеи, различни от марксизма-ленинизма, почетоха със свои средства избитите с и без присъди от т.нар. Народен съд през зимата на 1945-а ловчалии. Сториха го в параклиса на ловешката черква „Св. Троица“. Тихо и достолепно.

Без да просят пари за това от общинската хазна.

Могат ли подписалите Откритото писмо да платят със собствени средства едно подобно честване на Кърпачев? Защо не! Някои от тях са доста заможни и сумата от 500 лв. не би трябвало да им е проблем. А пък и те са толкова много, че всеки един от тях да задели по 10-20 лв. и  – пей сърце, парите са събрани! Достойно и похвално. Но, не! Явно повикът: „Дайте да дадем!“, още е жив и действен.

Впрочем, едно подсещане до клуба в Дойренци от техния земляк и политзатворник от Белене и Плевенския зандан. Според него, вместо неговите членове да търсят спомоществувател за годишнината на Христо Кърпачев, по-добре било да посъберат пари за паметните плочи на партизаните от Дойренци. В момента мемориалите на местните поборници за хляб и правдини са, меко казано, в нелицеприятен вид. Селското гробище било в същия срамен вид като партизанските паметни знаци, но явно това не било пречка за революционния патос както на пазителите на дойренската история и словесност, така и на техните съмишленици от Ловеч.

И все пак има ли нужда поетът-командир на народната бойна дружина „Чавдар“ от мемориал? Па дори да е „здраво побит камък на добре отредено място“. Да, има!

Но, заедно с Христо Кърпачев да бъдат вдълбани в него и имената на: Стефан Рясков /1880-1945/, редактор и издател на в-к „Стремление“ /1902-1944/, убит и задочно осъден от Народния съд. На Стоян Христов Никифоров /1887-1945/, адвокат, журналист и депутат, убит от Народния съд. На Киряк Киряков, редактор на в-к „Защитник” /1895/; д-р Петър Ораховац и д-р Стефан Вутев, редактори на сп. „Медицина” /1894-1895/; Димо Сяров /1888-1965/, писател и журналист; Стоян Пинтев – редактор и издател на в. „Ловеч“ /1887-1888/; Михаил Векилски, редактор и издател на „Мараза“, първият в-к в Ловеч след Освобождението; Вълчо П. Джамбазов, редактор на „Правдини“, седмичен политически в-к /1899-1900/; Иван Цанков /1899-1999/, писател; А. Златарев и Н. Василев, редактори на в-к „Ловчански куриер“ /1900/, орган на Либералната партия в града, като продължение излиза в. „Свободни права“; А. Златарев, редактор на „Народна отбрана“, седмичен надпартиен в-к /1900/; Борис Шивачев /1902-1932/; К. Киряков, гл. редактор на в. „Утринна зора“ /1903-1904/, от 1904 до 1905 излиза под името „Свободна мисъл“, в подкрепа на Народно-либералната партия; Сийка Димитрова, гл. редактор на детското литературно вестниче „Другарски глас“ /1922/ и други като Тотю Теглийски, Васил Драганов, Людмил Аджарски и Ангел Пирински.

Нека този паметник да е жертвеник на помирението и опрощението в името на Словото! И на душевния, и на духовния покой и смирение!

От такъв паметник има нужда Ловеч. Другото е болшевизъм, нещо дълбоко чуждо и неприсъщо на българската народопсихология, както заяви Петър Магеранов, носител на IV дан карате киокушин и на V дан джу-джуцу, и преподавател в Олимпийския колеж „Спорт и здраве“ в София, и в Технически колеж – Ловеч.

Милен НАНКОВ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.