Серджо Леоне продължава да е кумир – Цветан С. Тодоров (обновена)

sergio-leone

Серджо Леоне продължава да е кумир, филмите му и днес се търсят, теглят, колекционират, обсъждат. Няма да сбъркаш нито кадър от негов филм, нито музикална фраза, написана за него от Енио Мориконе.

През 2009 г. се навършиха 80 години от рождението и 20 години от смъртта на големия италиански режисьор Серджо Леоне (Sergio Leone ). Той е роден на 3.01.1929 в Рим, Италия , а почина на 30.04.1989 в Рим.

Леоне е известен преди всичко с популязирането на “спагети-уестърна”, но майсторството му надхвърля развлекателните жанрове.

Последните му филми са особено ценени от феновете заради магнетизма и огромното влияние върху цялото кино. По повод годишнината ви предлагаме статията за Серджо Леоне, писана от Цветан С. Тодоров преди 22 години и публикувана в сп. „Киноизкуство”, а по-късно включена в книгата “Движещи се сенки”.

С това се включваме към скромния принос на българската кинокритика, която, с изключение на една статия на Борислав Гърдев,

не почете подобаващо един от най-големите екранни разказвачи.

Серджо Леоне, или вкусът на киното

В света на киноизкуството името на Серджо Леоне е знак за висок професионализъм и качествено развлечение. Свързва се с възхода на “спагети-уестърна”, чиито имитации са познати на нашия зрител. Единственият широко показан у нас филм на Леоне е “Имало едно време на Запад” /1969/, , който бележи етап в творчеството на режисьора. Преди него той е направил “За шепа долари” /1964/, “За няколко долара повече” /1965/ и “Добрият, лошият и злият” /1966/ – всички с участието на актьора Клинт Истууд. Тези филми изградиха лесно усвоим модел, който стана основа на разразилия се през 60-те години търговски разцвет на италианския уестърн.

sergio-leone-movies

В последно време (става дума за 1985 г. – б. ред.) Серджо Леоне отново привлече вниманието на филмовата общественост с новия филм “Имало едно време в Америка” /1984/, който заедно с “Имало едно време на Запад” /1968/ и “Имало едно време една… революция” /1971/ образува трилогия, посветена на историята и митологията на САЩ и Мексико “Имало едно време една… революция” е едно от работните заглавия на филма, което по-късно се използва за европейското разпространение. Но филмът може да се открие още и с оригиналното си заглавие Giù la testa (итал.) или Duck, You Sucker, а паралелно и като A Fistful of Dynamite /Шепа динамит/. Богатството от заглавия може да се обясни с множеството финансови проблеми преди и по време на снимките. Така е с филмите на Леоне – може да менят „неудобните” си заглавия, но не и нрава си.

Та „Шепа динамит” е посветен на мексиканската революция от 1913 г. и е с двамата негативно родствени герои, играни от Род Стайгер и Джеймс Кобурн. Взаимно привличайки се и отблъскващи се, самообучаващи се и пречакващи се, те откриват стойността на човешкия живот през взрирове, обири и влакови каскади. Но с необичайния си стил на разказ, акценти върху преживяното и спомените, а не върху действието, той е ранно предчувствие за следващия шедьовър „Имало едно време в Америка”. Но да почнем отначало.

Може да се каже, че поради своята откровено заявена развлекателна цел първите три филма на Леоне не привличат особено голям критически интерес. Те са „всекидневни” филми не защото са съобразени със средния вкус на широката аудитория, а защото техният културен резонанс не надхвърля делничната новост. Лишени от амбицията да бъдат новаторски, да влязат в конфликт със съществуващите естетически норми, те бързо бяха приравнени от критиката с продукцията на масовата култура. При внимателно анализиране обаче те разкриват почерка и амбициите на своя автор, а в светлината на цялостното творчество имат важна роля.

Серджо Леоне е създател на една мода в киното, но той самият никога не се влияе от съществуващите моди. В края на 60-те години, когато се налагат филмите с естетика, близка до телевизионната, той снима епичен бароков уестърн. Днес, когато най-търсените на пазара са галактическите приказки и супер приключения, той предлага елегичен гангстерски филм и прави планове за творба с тема от героичната ленинградска отбрана.

Всички негови филми си приличат по неприкрития интерес към природата на популярните жанрове. Носят онази тръпка, която за широкия зрител е вкусът на киното. Възраждат любими персонажи, които сме обикнали още през нашето детство – силни и смели каубои, хладнокръвни шерифи и враждуващи банди. Свежест лъха от широкия цветен екран, върху който познатата прерия, градче с банка и “салун” изглеждат хем същите, хем по-привлекателни. Сюжетът е стегнат и се развива стремително, фабулата рядко е усложнена. Героите носят съдбата си изписана върху лицето, а престрелките между тях светкавично решават всички проблеми.

На снимката: Джан Мария Волонте в „За няколко долара повече“

за няколко долара повече

За разлика от “спагети-уестърните” на повечето италиански режисьори, където се долавя едно не много сериозно отношение към жанра, Леоне се отнася с внимание към всеки компонент на своя филм. Готов е да ангажира способни актьори за второстепенни роли. Сценария на първия си филм написва заедно с Дучо Тесари, а от 1968 г. постоянно работи с оператора Тонино Дели Коли, чиито пищни композиции и плавни фартове се помнят. Особено внимание отделя на музиката и във всички свои филми сътрудничи с композитора Енио Мориконе, чиито мелодии са неотделими от образите на екрана.

Първите му филми са монолитни и едноизмерни, сурови и елементарни, завладяващи и дистанциращи. Те му спечелват името на професионален режисьор, който с малко средства може да привлече публиката. Тези филми му позволяват да овладее всички тънкости на филмовия разказ.

Като творец Серджо Леоне е живо олицетворение на мисълта, че в киноиндустрията не бива да се бърза. Тази позиция не отговаря на младежки нетърпеливата аудитория, но е съобразена с природата на киното. В бързината да бъде всеки ден ново, киното най-често използува своя опит по пътя на механичното размножаване на успеха. Серджо Леоне не само се съобразява с постигнатото в популярните жанрове, но го и обобщава. При него се долавя проверения опит на киното, както и убеждението, че режисьорът дълго време трябва да изгражда своята публика.

Той дебютира на зряла възраст, след като е работил като асистент при различни режисьори, между които и Виторио де Сика по време на снимките на “Крадци на велосипеди”. Овладява прозрачните страни на професията и, изглежда, никога не е горял от желание да бъде режисьор на т. нар. “авторски филми”. Изпробваните образци дотолкова са завладели съзнанието му, че първият негов известен филм повтаря сюжетната схема на самурайския “Телохранител” на Акира Куросава. Насочването към уестърна издава усет за безпогрешна диагностика на жизнеността на този жанр. Предпочитан от публиката, уестърнът лесно се пренася от една културна среда в друга, а и както твърди Андре Базен: “Очевидно уестърнът крие в себе си тайната не само на вечната младост, но и на безсмъртието; тайна, която се отъждествява със самата същност на киното”.

Серджо Леоне тласна уестърна в посока, която не е встрани от логиката на естествения му развой като жанра. Потвърждават го някои филми на Сам Пекинпа и Уолтър Хил чрез своята засилена реалистичност, интерес към различни прояви на насилието и наи-вече чрез студеното авторско отношение към персонажа, сред който вече няма любимци. Обикновено всички герои са гадни.

clint-eastwood

За първите си филми Леоне ангажира телевизионния актьор Клинт Истууд, с когото е работил в сериала “Роухайд”. Този американски актьор успява да изгради един не толкова дълбок, колкото характерен образ. Търговският успех на филмите превръща Клинт Истууд в кинозвезда, а неговият образ – в емблема на новия жанр. В първия ти филм играх сам, във втория бяхме двама, а в трети сме трима, сигурно в следващия ще съм сред цяла тълпа, казал Истууд след „Добрият, лошият и злият” и повече не се снима при Леоне.

В същото време италианските кинокритици рязко отричат художествените достойнства на “спагети-уестърна”, като го обвиняват в грубо подражателство на най-лошите страни на жанра. Американската филмова критика в по-голямата си част приема възторжено първите три филма на Леоне. “Варайъти” пише за филма “За шепа долари”: “Това е най-добрият кандидат за филм на годината.“

“Тайм” допълва: “ Най-сетне един филм, създаващ традиция и превръщащ се в класика на жанра. Такъв беше “Дилижансът”, такъв беше “Точно по пладне”, тази година по-различният филм е “За шепа долари”.

Но се чуват и отрицателни оценки като тази на Артър Найт от “Сатърди ривю”: “Голям комерсиализъм, който има за цел единствено себе си.”

Тези противоречия в оценките се подклаждат от неизяснения докрай подход на режисьора, който предлагаше нов модел за митовете на Дивия запад чрез филми на чистото физическо действие. Без да личи стремеж към обобщение, към художествената метафора, посланието на тези филми оставаше на нивото на тяхната техника и именно това се харесваше отвъд океана. Нищо друго освен екшън. Дали е така, обаче?

sergio_leone1

Когато се появява “Имало едно време на Запад”, (на снимката) голяма част от американските филмови наблюдатели го определят като муден, оперен филм, непознаващ историческите и културните корени на нацията. Наистина в него присъства засиленото живописно начало и барокова пищност на формите. Но това преди всичко е филм, който, без да излиза от територията на жанра, се стреми да го обобщи.

В този филм физическото действие остава на заден план, за да даде път на едно необичайно за жанра приключение със спомена. За пръв път при Леоне времето осезаемо потича – героите имат детство, спомени, вълнуват се от събитията, станали преди началото на филма. Режисьорът отхвърля линейното повествование и навлиза в един по-сложно организиран свят, защото действието на предишните филми се развива в своеобразно безвремие, времето не е фактор в живота на героите.

Сега то е осезаемо, психологически плътно. То превръща в загадка трудното детство на Мъжа с хармоника /Чарлз Бронсън/, чието разгадаване за зрителя обяснява движещите мотиви на героите. Уестърнът се освобождава от нетърпението да стигне до финалния двубой, който тук е двубой на спомени. Затова срещаме рядко по рода си разточителство. Ако в някои съвременни американски уестърни най-динамичните моменти са предадени в каданс, за да можем да им се насладим, тук като че ли целият филм е заснет в каданс. Проявеното внимание към делничните моменти от живота на героите ни въвежда в една притихнала атмосфера, в която актовете на насилие прозвучават дръзко и неочаквано. Никакъв стремеж към изграждане на външна динамика, действието се движи в плавни успоредни теми, чието наслагване някои критици сравняват с архитектониката на италианската опера. Леоне си позволява дълго време да не разказва свързано, причинно-следствено, а само да започва различни малки истории, които неочаквано свършват със смърт за героите. Като че ли сме свидетели на недоверието в нормалния разказ за тези хора, живеещи твърде малко на екрана.

Възможност за такъв тип уестърн се дава с освобождаването на сюжета от външната причинно-следствена връзка и насочването към по-дълбока каузална връзка. На всички нива филмът трябва да отговори какво е имало едно време на Запад? А на Запад е имало жестокост и беззаконие. Ето защо зрителят не съчувствува на никого от героите, които, след като са отмъстили или загинали, изчезват от погледа ни без героичен ореол. Американците не си падат по такъв филм.

Знанието за културните традиции позволява на Леоне да натовари схемата на уестърна с допълнителни значения. За главната отрицателна роля е ангажирана звездата на американското кино Хенри Фонда, който десетилетия наред олицетворява най-демократичните идеали на своята родина. За да подчертае края на една епоха в киното, Леоне е имал намерение да покани за ролите на тримата въвеждащи герои, които умират в първите десет минути, популярните актьори от предишните си филми Клинт Истууд, Илай Уолък и Лий Ван Клийф. Същевременно след като вече е доказал, че може да възстанови всеки детайл от митологичния Див запад, режисьорът използува за снимките автентичен локомотив от 1870 г., а както се знае, локомотивът е „звезда“”още в първия американски уестърн.

ouatitwdvd6_original

Мощен, богат на контрасти и живописни композиции, “Имало едно време на Запад” носи патос, близък до възраждането на една кинематографична античност. Когато Андре Базен нарича американския уестърн “троянската война в киното” , това е само красиво сравнение, което обаче с развитието на жанра се изпълни с пророчество. “Имало едно време на Запад” излъчва красотата на прототипа и в същото време е и коментар на жанра. В този смисъл на филмът като че ли се интерисува повече от своята собствена природа и история, а не от събитията, които разказва, поради което за някои изглежда прекалено бавен.

От значение за подобен подход към уестърна е фактът, че Леоне е чужденец. Външната гледна точка към културна традиция носи богати възможности за нов, по-обективен коментар, за една преоценка на стойностите. Още повече, че подходът на Леоне е един от възможните най-благоприятните. “Нашето поколение – признава в едно интервю режисьорът – беше покорено от американските блянове, от киното на Джон Форд и Хъмфри Богард, от книгите на Чандлър, Хамет, Дос Пасос, Хемингуей и Фицджералд.”

С отношението си към американската културна традиция този филм дава повод да се говори и за стремеж към синтез на поетиките. Ако в първите “спагети-уестърни” съществуваше тенденция поетиката да бъде сведена до рецепта, то в “Имало едно време на Запад” се усеща романтичната атмосфера на ретроспектакъла, както и някои приципи на “черния филм” в сюжетостроенето.

Още по-осезаеми са промените, които Леоне прави в схемата на героите, макар тези промени започват от първия му филм. Режисьорът лишава жанра от централния образ на справедлив и неподкупен герой, благодарение на който уестърнът десетилетия градеше своята демократичност. В класическия модел основният хуманистичен патос се утвърждава чрез разкритото противоречие между закон и справедливост (виж Джон Форд). При Леоне разобличението идва с констатацията, че няма справедливост. Моделът на “спагети-уестърна” се изпълва с нови характеристики. Леоне избира за главни герои мълчаливи персонажи, благородните изтегля на заден план или въобще ги елиминира.

Женските образи в първите три филма пък са просто силуети, едва в “Имало едно време на Запад” се появява героинята на Клаудия Кардинале, натоварена с повече със символна функция, отколкото с драматургична.

От рицарското благородство на класическия каубой не е останало почти нищо. Героят на Клинт Истууд, безименен и без минало, е жесток, отмъстителен, хладен човек. Този антипатичен герой се движи в един суров и ожесточен свят, като негови противници са също хора без минало, готови да се бият за всяка шепа долари. Корупцията, ламтежът за богатство, лесната избухливост и бруталност се налагат като основни белези на този свят, лишен от история и морал.

Напразно ще търсим някакъв нюанс или символика, за да различим добрите герои от лошите. При Леоне злото е зло, доброто е зле маскирано зло.

В този жесток свят единственото красиво нещо са законите, по които те умират. Защото хореографията на жанра получава в изобилие препускащи, стрелящи, падащи и умиращи каубои. А задължителният хепиенд се изпълва с фалшив привкус, защото героят е възнаграден за нещо, към което също е безразличен.

В “Добрият, лошият и злият” открито се иронизира класическата схема за добри и лоши герои, тъй като и тримата са еднакво отблъскващи и само авторовото чувство за хумор ни оправя в тази псевдосимволика. Подобно на парите, за които се бият, героите са студени и безнравствени. Триото Клинт Истууд, Лий Ван Клийф и Илай Уолък точно играят тези хора без нравствен идеал, върху които режисьорът излива своя сарказъм. Това презрително отношение се засилва от филм на филм, но тук то е доведено до предел. Никой не е пощаден, всеки в определен момент се оказва жалък, смешен, изигран от случая. Мечтаното богатство е колкото реално, толкова и ефимерно. С този филм Леоне превръща епопеята на Дивия запад в една гротескова карикатура. Не случай за следващия филм среща доста финансови проблеми.

Тези филми не дават достоверни картини на Гражданската война в САЩ или на завоеванието на Дивия запад, макар че са ситуирани в тази епоха. Те нямат правомерна достоверност, защото са “фантазия върху друга фантазия”. Но те внасят вътрешни опозиции, влизат в противоречие с традиционните схеми на жнара. Направената корекция на ценностната скала на добродетели е направо отчайваща. От друга страна, спазването на формалните и наративните принцити на жанра е налице. В светлината на традицията това е едновременно отблъскване и привличане, запазване на чувството за преклонение към класиката и рушене на моралната характеристика. Ако съвременните американски режисьори като Артър Пен, Робърт Олтмън, Джордж Рой Хил и др. вървят по линията на психологизиране на действието и рязко отхвърляне на традицията /появи се термин “антиуестърн”/, то Леоне подронва традицията отвътре. Ако посочените автори разобличават митовете на холивудското кино, като едновременно с това рушат и жанра, то Леоне запазва външната привлекателност на жанра и довежда митовете до техния катастрофален предел, където те се саморазобличават.

В естетическата схема на развитието на каубойския филм творчеството на Серджо Леоне запълва една празнина. Ако първите уестърни на Едуин Портър и Томас Инс насочиха киното към естествения живот и в тях често играеха истински каубои, то Леоне след шест деситилетия доведе киното до противоположния полюс. Връщайки на жанра неговата първична суровост и примитивност, той изгражда една изцяло вторична реалност.

sergio leone

Още при появата на неговите филми се чуват гласове, които изтъкват тяхната неавтентичност, определят техния стил като псевдореалистичен и буфонаден. Напразно филмовата критика се опитва да отрезви публиката, като сочи, че това са уестърни, снимани в Испания, че актьорите са дублирани на английски, а подписаният под филма “За шепа долари” режисьор Боб Робъртсън се казва Серджо Леоне. Магията на киното се оказва по-силна от мисълта за киното.

При Леоне интересът към натурното, към природата не просто като към пейзаж, нещо естествено и важно за класическия уестърн. Пейзажът при Леоне е иконичен знак за родство. Неговите филми са интересни чрез своя подход към поетиката на киното, защото без да са антиуестърни, без да са ретроспектакли, без да са груби имитации или безвкусни пародии, носят нещо от иконоборството на антиуестърна, от неговото желание да покаже миналото като лош образец, те носят елегантността и пищността на ретроспектаклите, те са прецизни възстановки и тънки пародии на жанра.

Последната засега (1987 г. – бел. ред.) творба на Серджо Леоне “Имало едно време в Америка” излезе след дългогодишна почивка и подготовка. Това е сериозен и амбициозен филм, с който Леоне преминава от уестърна към гангстерския жанр, като блестящо доразвива своята метафора на Америка. Преди всичко поразяват мащабите на това зрелище. Този режисьор е призван да разкрива дълго и сладкодумно, обширно и проницателно. Героите са показани в юношеска възраст, в зрели години и в своята старост. За главните роли на Нудълс и Макс са ангажирани актьорите Робърт де Ниро и Джеймс Удс. В този филм, където композиционният похват от “Имало едно време на Запад” е доведен до виртуозност, прозвучават нови мотиви и чувства – умората, старостта, великодушието и най-вече една човешка топлина, която сгрява сцените от детството на героите. Любопитството на режисьора е еднакво искрено както към многобройните герои, така и към заобикалящата ги среда на предградията на Ню Йорк. Преплитането на съдби и характери, на обрати и сюжетни връзки, е възхитително. От предишния филм на режисьора знаем неговото майсторство с няколко щриха да обрисува характери, но тук сме изправени пред истинско богатство. Още повече, че всички сюжетни линии са строго хармонизирани с основната мелодика на филма – имало едно време в Америка бъдеще, мечти, идеали.

Това е историята на едно приятелство, родило се през детството, протърпяло бурно развитие и кристализирало в две различни позиции към живота.

Нудълс, героят на Робърт де Ниро, остава верен на младежкия си идеал, а Макс му изневерява, за да се превърне в друга личност – държавният секретар Бейли. Нудълс отказва да разпознае своя приятел, който му е отнел неспокойната съвест, любимата жена, парите. Отказва да го убие въпреки горещата молба и това не е отмъщение, а начинът, по който героят вижда света.

Наред с тази история са разказани още десетки други – ежедневни и сензационни, смешни и трагични, очарователни и жестоки. Леоне ни въвежда в царството на случките, на опасните и остри изживявания. Зрителят усеща сладостта на киноразказа, вижда, че всичко от екрана може да бъде интересно – дори отварянето на един куфар.

Голям майстор!

Леоне с този филм прави антология на основните похвати на филмовия разказ. Съществуват епизоди в стилистиката на реалистичното кино, където интригата потъва във всекидневните подробности, но логично води към своя край – епизодите от детството и смъртта на най-малкия член на групата. Има гангстерски разказ в стила на “черния филм”, комедийни истории и музикални интермедии. Освен това цялата история на възрастния Нудълдс, който търси истината за своите приятели, е така показана, че може да се възприеме и като прозрение в бъдещето на попадналия под въздействието на опиати герой. Самият Леоне предпочита да предостави пътища за разчитане на филма.

p_148333

В този филм режисьорът достига един цялостен и художествено защитен възглед за човешката личност. Голяма част от действието е посветена на детство на героите, на зараждащата се дружба между Макс и Нудълс, както и на любовта на Нудйлс към малката балерина Дебора. Режисьорът има възможност да изведе онези импулси и страсти, които ще определят поведението на персонажите през целия си живот. Така се открояват кълновете на приятелството, предателството, кариеризма и доблестта. Леоне се позовава на двойнствената природа на чувствата, показва насилието в еротиката и еротиката в насилието. След като ни прави свидетели на романтичната вечеря в един луксозен, запазен само за двамата герой ресторант, режисьорът преминава към брутална любовна сцена, за да покаже различните прояви на едно и също чувство. Това преливане на чувствата може да се наблюдава в редица още сцени.

В заключителната част, когато се разказва за зрялата възраст на Нудълс, Макс и Дебора, откриваме извора на една нова за Леоне атмосфера. Чувство на тъга и невъзвратимост обгръща филма. След като всеки герой си е послужил с измама, преследвайки своите хуманни или користни цели, ние ги виждаме непознаваеми и неприемащи последните роли, които жанрът им предлага. Нудълс ще се окаже от отмъщението, Макс ще се откаже от своя живот на преуспял държавник. Една дълбока самота, в която все сам себе си наказва.

Централен герой в творбата е Нудълс – не само поради налагащата се игра на Робърт де Ниро, но и защото авторите открито му симпатизират. Той е героят, който ще пропилее своя живот в стремежа да бъде честен в една нечестна игра, който ще живее последните си години, движен от интереса да научи какво е станало, след като е предал приятелите си, за да ги предпази от сигурна смърт. Този интерес се преплита със събуденото любопитство към собственото минало и детство. Голямата сполука е в персонифицирането на това любопитство, което присъствуваше и в “Имало едно време на Запад”, но не съвпадаше с главния протагонист на действието.

abtMqyNz_zps1981db4f

В една ключова сцена Леоне по неподражаем начин отваря път към спомените на Нудълс, както и към доминиращата атмосфера на своя филм. Героят, вече възрастен, поглежда през едно прозорче, пълно със светлина, и вижда детската си любов Дебора да танцува. Оттук започват и спомените, и любовта, и филмът.

До този момент има дълго въведение, истински апотеоз на филмовото начало. Любовта на Леоне към киното личи най-ясно в първите кадри, чрез които се изграждат контурите на един бъдещ свят. Като истински сладострастник, той не бърза да каже всичко изведнъж, а близо половин час ни въвежда в сложния свят на творбата. Наслагват се лица на едни и същи герои, но в различни възрасти, оформят се темите, открояват се детайли от предстоящия разказ. Един изискан режисьорски пасианс с основните образи на филма, тъжен размисъл върху хода на времето. Изглежда, според Леоне, природата на киното има влечение не толкова към настоящите мигове, колкото към отминалото време, за което неговите филми са неволни свидетелства.

Този аспект се съдържа и в техните заглавия. Но в новия филм това не ни пречи да доловим горчивия вкус на действителността. Срещата на митологията и психологическия реализъм, на бляновете и реалността, на детството и зрелостта е разкрита по достоен начин. Въздействието на тези две сили върху структурата на творбата се долавя като две гледни точки – от миналото напред и от съвремието назад. По този начин филмът прераства в равносметка на мечтите и разочарованията на едно поколение.

Когато Леоне се запознал с мемоарната книга на Хари Грей, послужила за основа на сценария, установил, че писателят изцяло е попаднал в клишетата на гангстерското кино. Филмът се съобразява с тази традиция, но я и надраства. За това ни говори и начинът, по който е използувана музиката. Оригиналната тема на Енио Мориконе носи атмосферата на романтичните блянове, а съвремието, което за героя е 1968 г., е въведено с тема от известната песен на “Бийтълс” “Йестърдей”. Двете взаимно осветляващи се посоки ще открием и при сравнението на младежки открития поглед на героя от началото на филма и опустошения старчески поглед от финалната част.

Но във филма съществува още един поглед, който според желанието на режисьора е истинският финал. Нудълс, след като е издал на полицията предстоящия обир на федералната банка, безсилен лежи в китайската пушалня за опиум. С това предателство той е направил последен опит да отклони приятелите си от гибел. Гледа право към зрителя с очи, пълни с видения. После щастливо се усмихва. Един тъжен, безнадежден и условен хепиенд. Ако това не е измамното чувство за живота ни, какво друго?

BN-AU530_ITALFI_M_20131216140654

Филмите на Серджо Леоне могат да се прочетат като една постоянно разширяваща се метафора на американското общество, видяно през призмата на неговата филмова митология. На мястото на традиционната възхвала на “доброто старо време” режисьорът предлага своя модел на едно “лошо старо време”. И ако първите му филми търпят укор за прекалена едностранчивост, то това се дължи на подхода към митологията като към ревю на лица, костюми, пейзажи и сюжетни ходове, където уестърнът търси основание за съществуване единствено в собствената си естетика. С появата на чувство за дистанция и история, когато митовете са подложени на проверката на движещото се време, те разкриват своята природа на пълна фикция. Леоне доведе холивудските модели до предел, където илюзорността преминава в реалистичност. Лишена от действена сила, митологията открива възможност за анализ на психологическите и социалните предпоставки. Така последните филми преодоляват противоречието между архивно красиво и съвременно красиво по свой оригинален път. Те целят определен комутативен ефект с утвърждаването на постоянен кръг от естетически и морални норми, видимо встрани от тези на масовата култура. Голямата любов към киното създаде от Серджо Леоне един от най-умелите филмови разказвачи. Тя не му попречи към омайващия чар на митологичното да прибави и отрезвителния отпечатък на действителността.

(Статията е редактирана и допълнена през 2009 г.)

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.