Преди 19 години през нощта на 26 август бе опожарен партийният дом в София. Спомен на Цветан С. Тодоров за инцидента и разпитите след това.
Заради статията си за пожара „Какво видях в онази нощ” (НГ. бр. 166 от 30 август 1990) бях извикан и любезно разпитван в следствието в Ловеч, и то най-вече за поведението на Емил Кошлуков, тогавашен лидер на студентите. По една случайност в нощта на пожара на Партийния дом бях в София и, след като се прибрах в Ловеч, описах видяното във вестника.

Сред най-ярките ми впечатления бяха 6 -7 нападатели, вдигнати с кола със стрела, за да чупят и палят по-високите етажи. Нападателите общо не бяха повече от 50-60 души, останалите гледахме.

За 7-8 часа голямата сграда бе подпалена и разграбена, а милицията бездействаше. Още тогава се чуваха гласове, че комунистите сами са си я подпалили, други (Кирил Маричков, Елка Константинова) се опитваха да спрат тълпата. Пред импровизирания митинг говориха Атанас Семерджиев, Илко Ескенази, по-късно д-р Петър Дертлиев, който каза: „Това тук не е наше дело!”. Видях и млади хора, които изнасяха компютри, саксии с цветя, мебели…

Всичко това го има в моята статия. Разпитването се водеше от Атанас Нешков (днес са жалост не е сред живите). Той още в началото заяви, че не се интересува от „литература”, а само от факти. В хода на разговора многократно ме насочваше към поведението на Емил Кошлуков – какво е правил, говорил, изнасял ли е нещо. Такива неща аз не бях видял и не успях да бъда полезен на спецслужбите. Още тогава обаче заподозрях, че не се търси истината за пожара, а улики срещу някои лица.