На 31 юли 2026 отминават 11 години от смъртта на Красимир Крумов – Грец.
В навечерието на тази дата споделям с всички вас негови думи от несекващ разговор между нас хората, разговор за съкровеното и важното, което ни свързва нас хората, малки и пораснали, млади и стари, живи и мъртви.
Да помним, да съхраним, да продължим!
С багодарност към Красимир и благопожелание към всички вас отново съпреживявам Погледът и Светът е един от неговите Неведоми пътища.

Кой ни гледа нас хората!?

Елена Крумова

Има те в нашите сърца.

Помним, обичаме, скърбим.

Почивай в мир.

От близките

ПОГЛЕДЪТ

Любовта на баба към мен бе огромното просто чудо, за което не знаех, че е чудо. Любовта й преливаше през прага и през прозорците с мушката на бедната ни къща, обгръщаше ябълката отпред, а после ореха и двора и се качваше на небето, а оттам слизаше в градината, връщаше се при печката, стъкваше огъня и отправяше взор към мен. Този взор, той беше голяма река. Той беше връх, откъдето ме гледаше светът, а аз също можех да го видя. Любовта на баба към мен бе такова кръгло нещо, по-голямо и светло от слънцето, в което бързо и бавно растях и от което нито имаше вход, нито изход. Само Вътрешност, вътрешност на слънцето, дори когато стъпвах по земята и играехме до премала, дори когато сънувах и се събуждах, дори когато ядяхме попарата с биволско мляко и крепнеха малките ни натури. Този взор бе една сфера, в която се родих и която ме водеше, където и да отидех, и която винаги ме довеждаше, дори да не бях тръгвал.

Когато се разделях с баба, за да отида в далечни села и градове да уча, далеч от баба, този взор бе кръглото слънце, което ме движеше и отвътре ме осветяваше. Не бях навън, макар и да плачех, че бях сам в моите ранни изгнаничества, далеч от баба, не бях навън, а вътре в това вечно светило, в което сферата ме бе превърнала. Аз стоях и светех отвътре и плачех заради буцата в гърлото, заради буцата в гърлото, но самият аз светех за себе си и бях вътре. Когато се завръщах при баба, о, когато се завръщах. Когато се завръщах при баба… Тя бе плакала за мен, бе плакала поради голямото слънце, което беше, което светеше не на небето, а светеше от стаята към мен и към всички издънки на нашия род. Но към мен бе невъзможно просто, невъзможно огромно. Към мен бе огромно и аз се смущавах като видех баба след дългите ми изгнаничества в други градове, смущавах се как слънцето може да е плакало.

Тя се успокояваше като ме видеше и сякаш всичко на този свят попадаше в себе си и всичко се избистряше, дотолкова се бистреше-избистряше, че се виждаше вече прозрачността на хоризонта и близостта на небето, и външността на всеки овал. Баба не ме прегръщаше, не ме прегръщаше, тя само ме гледаше и в този поглед бе цялата земя на нейната светлина и цялото слънце на земята й. Тя се успокояваше и вече онзи поглед ме търкаляше в топлина и щастие, неземно щастие. Тя ме гледаше и аз запомнях това и сега разбирам, че са ме гледали отблизо очите на човешкия Бог, а те са топли и са такива, че детето не ги забелязва, но не може да расте без тях. Растях аз в този поглед, който ме бе обвил като прозрачна светла сфера и самата сфера ме подтикваше да тичам и да се веселя и да се смея с детския смях на децата. Спущаше се нощта, а погледът светеше. Зазоряваше се над света и над бедното ни селце, а погледът бе преди зората, преди света, зората и светът идеха откъм погледа на баба.

Тя не ме докосваше, но погледът й бе дълбок и светъл, такава благост се разнасяше от благовонието на неговото лоно, че навсякъде където отидех, всичко бе вътрешно и мое. Всичко бе нейно-наше. Струеше погледът и ме придружаваше и ме подкрепяше с пръчки светлина, с наметало от труд, с огън от жътва, с дъх на млечен живот на живота.

Животът изгаряше сърцето ми, студът го коравеше, животът ми ставаше понякога корава яка, сърцето ми студенееше и изригваше ярост и злост, но бях обгърнат от светлина и поглед и те рано или късно стопяваха коравосърдечния камък и го мажеха с балсам, и къртеха раната му, и оставаха тъй големи, че всичко друго се смаляваше и чезнеше.

И сега, когато баба я няма, нейният поглед си стои като сфера край мен и свети отвътре и аз разбирам кое е вечното нещо на света, носен от шепата на този поглед, от лоното на това слънце, от свещта на този стълб. Няма край на този поглед и нито се разширява, нито се смалява той, той е отвътре и свети, както е светил открай време и преди света и начело на света и аз разбирам голямото чудо да бъда гледан, а чрез този поглед и аз да гледам, да виждам, да гледам, да виждам, да гледам, да виждам…

Неведоми пътища 1

СВЕТЪТ Е ЕДИН

Баба не се усъмни в този свят. Тя не каза – не му вярвайте. Живееше благочестиво, обично в света. Но той бе широк, по-широк от хоризонт, по-светъл от слънчев дим. И по-тъмен от нощ. Понеже светът бе един за баба, в него тя бе сложила и света на мъртвите, и света на самодивите, на караконджулите, и света на песните и гиздавите си носии. Тук бе и светът на китките, също на срама, на човешкия срам и грях. Тук бяха и долните хора, и добрите хора, и всички хора, запомнени и забравени. Тя не каза – търсете друг свят.

Този неин единствен свят бе широк като линия върху небето, отиваща над слънцето и слязла под земята и бе по-светла от слънце и по-тъмна от тъмна нощ. И гледахме как баба живее в чест, строгост, обичливо в света, и весело и пеейки, и веселейки се, и грижейки се в почтеност в този неин единствен свят – на природа и хора, на мъртви и живи, на въздух и земя и родно небитие, и разбирахме, че и ние сме единствени на този свят, единствено живи в него и дори да умрем, пак ще бъдем живи, поместени в широкия неин свят и заедно с нея в едничката нейна любов.

Неведоми пътища 2