Сладкарница ,,Цар Освободител” — място на срещи, спорове, дискусии, обмяна на идеи, любови и раздели между културната интелигенция от миналия век в София. Мястото е култово и оттам се е превърнало и в легендарно. Трудно е да се направи спектакъл върху истории, някои от тях подтвърдени, а други не, след като и във въздуха витаят все още интриги и слухове не само за пространството, но и за хората, които са го посещавали. Актьорите от постановката в началото сами казват, че ,,Писателското кафене” не е историческа възстановка, но няма как и да бъде, защото става дума за изкуство, ако е възстановка, то тогава ще се превърне в музейно.

Спектакълът на режисьорката и драматурга Елица Йовчева води зрителя на пътуване из паметта, миналото и събитията, от които не се е изнизало толкова време. Годините може и да са минали, но епохата е все още близка до нас, защото все още съществуват идеологически противопоставяния, следвани от смърт, понякога и от война. Днес кафенето не съществува в София, разрушено е, но интересът към него не стихва, както и любопитството към творчеството на видните художници, писатели, актьори, режисьори, редактори на вестници, общественици и др., чието наследство помним и все още прелистваме.

В ,,Писателското кафене” има два образа, които не се занимават пряко с изкуство или политика, но попадат в обкръжението. Те са сервитьорът Коста в ролята Петко Венелинов и дамата от ъгъла в ролята Диана Спасова. Коста е историческа личност, за която няма много информация, но всички посетители на кафенето са го споменавали многократно. Това дава и свобода в интерпретацията на персонаж без бележки под линия. Дамата от ъгъла е контрапункт на всички интелектуалци, нейният интерес е свързан с драмите и клюките, тя никога не се включва във възвишените разкази. Образът ѝ е важен, бидейки метафора за обществото и неговото отношение към личностите, които са се събирали там.

Действието е разделено на 3 картини, като всяка една от тях обрисуват конкретен период във времето и отразяват настъпващата промяна. В никакъв случай фокусът не е върху патетично представяне на миналото, нито само върху драматичните моменти. Ходът на събитията е прорязан с комедийни моменти, в които съвсем умишлено актьорите излизат извън образ, чупейки четвъртата стена. Сценографията на Александра Йотковска е минималистична, състояща се от обикновени дървени столове и маси, които да начертаят границите на кафенето, но на спектакъл, който говори за изкуство, борбата за него, паметта, любовта, несгодата, не му е нужно повече. Музиката на Светослав Димитров ,,спасява моменти” в действието по искане на актьорите.

Минало е много време оттогава, някои неща са се променили, други не, а на мястото на културния топос в столицата: ,,Днес плоча няма, само една плачеща върба”.