„Бурята“ на американския режисьор Робърт (Боб) Уилсън в Народния театър „Иван Вазов“ (2021/2022) е твърдо сварен театрален продукт, пъхнат под стъклен похлупак. Зрителят може да драска с поглед отвън, евентуално да се наслаждава на гледката, но съставните части са недостъпни. „Бурята“ на Уилсън е шумна, зрелищна, илюзорна, съноподобна.
Непроницаемостта й е родствена с тази на една картина, чиято повърхност като платно е осезаема, но пътешествието „извътре“ е илюзия. В този смисъл виждаш само това, което е нарисувано. Визуалист във висша степен, Боб Уилсън е загърбил психологическия театър на Станиславски и Крейг и е родствен на абсурдистката игра, позната от някои пиеси на Бекет и Йонеско.
Боб Уилсън е своеобразен хиперреалист, изместващ реалното с въображаемо. Животът навън, какъвто го познаваме, е елегантно изхвърлен от сцената. Няма образ, детайл, танц или сцена, които да напомнят за живия живот. Всичко е измислено, нарисувано, осветено, изфантазирано, сънувано. Духове и герои са в една театрална модалност, в един общ театрален свят.
Още в пролога, където всички герои преминават многократно пред завеса с кратки презентации, авторът заявява правилата, които следва с математическа точност. Повторенията на думи, изречения, движения – това e стилът. На сцената са марионетки, а не характери. Изчистени до лъскаво, без прашинки и кръпки, дезинфекцирани, всички герои се движат като на пружини.
Всяко ново театрално действие, като декор, цвят и музика, те оставя без дъх. Това са мощни монументални живописни картини като композиции, колорит, декор, актьори. Дори словото е „нарисувано“, защото репликите се повтарят многократно, моделират се акустично и визуално. Това автоматично ги лишава от познатия драматизъм на конфликта.
При подобен енергиен визуален делириум няма смисъл да следим сюжета и драмата на Просперо (Веселин Мезеклиев). От творбата на Шекспир е взета предимно енергията. От сюжета е останал само скелет, разпознаваме някои отломки от разказа,  емблематични фрази. Вкарани са нови асоциации, цитати и препратки. Едно безкрайно пространство с ехо от образи и звуци. Впрочем, звучат песни като „Перфектен ден“ Лу Рийд и „Невинен си насън“ на Том Уейтс.
Боб Уилсън видимо разширява територията на театъра в посока фантазия. Закономерно е да сравним постановката с живописта. Някои художници рисуват с дебели мазки и петна, други ползват строгия рисунък. При първите можеш да „видиш“ повече неща, поради неочертаните докрай обекти. Боб Уилсън „рисува“ мощни образи с ясно очертани тънки линии, обемите са наситени с цветове (зелено, резеда, черно и бяло, жълто, синьо). И колкото пъти да гледаш постановката, ще виждаш едно и също. Като филм е.
Спектакълът завършва с Шекспировото „Вий, милост чакащи от Бога, не ме съдете с мярка строга“. Питам се: Защо публиката да „чака милост от Бога“? Защото сме грешни, разбира се. Грешни, защото сме будували по време на този сън.
Рохко сварени, след сеанса излизаме от залата. Всички зрители сме с маски поради пандемията. И много приличаме на марионетки.
Забележка: Снимките и карето са на НТ „Иван Вазов“.

„БУРЯТА“
от Уилям Шекспир, превод Валери Петров, Режисура, сценография и художествено осветление Робърт Уилсън (Robert Wilson), Ко-Режисьор Анн-Кристин Ромен, Костюми, грим и прически Яши, Ко-Художник-осветление Марчело Лумака, Адаптация на текста, драматургия Юта Ферберс,Ко-Сценограф Мари Де Теста, Звуков дизайн Дарио Фели.
С участието на: Веселин Мезеклиев, Радина Боршош, Жаклин Даскалова, Василена Винченцо, Явор Вълканов, Стоян Пепеланов, Пламен Димов, Валентин Ганев, Зафир Раджаб, Константин Еленков, Стефан Къшев, Васил Драганов, Ненчо Костов, Гергана Змийчарова, Вяра Табакова, Владислава Николова.
Боб Уилсън е един от най-изтъкнатите световни театрални и визуални художници. Постановките му по нетрадиционен начин обединяват широк спектър от художествени средства като танц, движение, осветление, скулптура, музика и текст. Образите му са емоционално заредени и поразителни в естетическо отношение, а постановките му печелят признанието и на публиката, и на критиците по цял свят.