Писателят Георги Мишев се изказва в защита на „белия“ Покрит мост, съществувал до 1981 г.(на снимката горе), това става ясно от писмо до редакцията, което публикуваме. В разразилия се спор имаше три проекта, но нито един не възстановява този мост, освен белия цвят. (Снимката по-долу)

Напротив – има елементи и от двата „оригинала“, както се изрази НК на ИКОМОС. Виж тук.

https://nglas.wordpress.com/2015/09/26/%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bc%d0%be%d1%81-%d0%be%d0%b1%d1%89%d0%b8%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%87-%d0%bd%d0%b5%d0%ba%d0%be%d1%80%d0%b5%d0%ba%d1%82%d0%bd%d0%be-%d1%81%d0%be%d1%87%d0%b8-%d1%8e/

ЗА СЛЕДИТЕ ОТ ВАРВАРСТВОТО
Да преговорим фактите, за да няма рекъл – казал. Паметта е подвеждаща, меродавен е само летописът за Ловеч и Ловчанско.

1872 – 74. Уста (майстор) Никола Фичев построява уникален Покрит мост над река Осъм, в Ловеч. По идея и покана на ловчанския каймакамин.
Восъчният макет на моста е стъписал каймакамския „общински” съвет: подобна авангардна постройка никой не бил виждал, а само били чували за подобен мост във Флоренция. Самият уста Колю също не бил ходил във Флоренция. Когато лежал в цариградската тъмница някой му разправял за италианското чудо.
Вероятно, по време на строежа, по гредите му е минавал Левски – да напомним с трепет за епохата. Населението е било въодушевено от оригиналната придобивка. При това от българите не е поискан грош за „самооблагане”, конакът поел всички разноски. Пазарът на града се разширил с новите над петдесет дюкянчета, от двете страни, в които се настанили кожухари, цървулджии, гайтанджии, сарачи (за конски такъми), бербери (бръснари), татладжии (сладкари). Изброяването може да е досадно, но показва какъв стопански кипеж е имало в Ловеч по това време. Да не говорим, че тогава в града е имало 5 училища (1 класно, 2 първоначални мъжки и 2 девически), три черкви, читалище, 12 сапунджийници, 46 табаци, 8 грънчари, терзии (шивачи) и пр.
Това се знае, записано е от историци и любители, от нас, потомците на онези работливи, изобретателни, ученолюбиви ловчалии се иска само да сядаме в библиотеките или да отваряме лаптопите, където по гугъли и фейсбуци търпеливо ни очаква Истината.
Още като студент ме интересуваше историята на Покрития мост, неговата драматична съдба. Защото петдесет години продължава неговия живот и завършва трагично на 3 август 1925 година.
Той е запален на 3 август, в пет часа на разсъмване, от „неизвестен извършител”, както се произнасят магистратите, когато не искат да кажат името на престъпника.
И когато правосъдието престъпно мълчи, трябва да се намеси изкуството, за да възстанови донякъде равновесието в природата. Написах пиеса по логиката на фактите и интуицията – доказателствата, с които борави драматургията. Пет хипотези, за петимата евентуални подпалвачи, посегнали на едно българско културно достижение.
Пиесата се игра в Сатиричния театър (1971), с Парцалев, Калоянчев, Ст. Мутафова. Ловешкият драматичен театър също изнесе десетина представления. За голямо неудоволствие на местната власт. Властниците, които „разбираха” от всичко – и най-вече от изкуство – искаха да се каже, че буржоазията (т. е. ”монархофашизъма”) е подпалил моста. За да строи нов. Има логика, но няма никакви факти, никакви съмнения дори, че е имало фирми или личности, планирали нещо подобно. По-вероятно е скитащите по това време (1925 г. е, след атентата „Св. Неделя”) в горите чети на Васил Героя и Тинко Симов, анархокомунисти и левичари, финансирани от Коминтерна за перманентна революция, терористични формирования, извършващи убийства, палежи (техните последователи палеха складове и мандри), да са драснали кибрита…
И тъй – Покритият мост, гордостта на града и страната, влязъл в учебниците, в пощенските картички и туристическите маршрути, изгорял до основи. Дори основите му от камък вече са били негодни за новия мост – на тяхно място е излят стоманобетон.
Мостът е строен от Общината, по проект на арх. Олеков и инж. Цветков и няма нищо общо с Уста Колю Фичето. Само хора, които по инерция продължават да намесват името на великия самоук сградостроител, показват собственото си невежество и амбиции, преследващи други цели.
Построен в разцвета на родната архитектура – „трийсетте години”, чиито сгради и днес са най-красивите в столицата. Мостът е изграден солидно – той не е мръднал и до днес, макар покрит от „съдран чул”. (Четете авторитетните статии на архитектите Михаил Петков и Боян Кръстев). Той е архитектурно бижу със своя силует, елегантни линии, функционално пространство, изключителен покрив – сравнете го с покрива на днешния, който прилича на плевня, а цялата сграда напомня краварник, в двор на някогашно текезесе.
Ние, съвременниците, помним как бе извършено това дилетантско безобразие – обшиването с дървената ламперия. Проектантите бяха против, но кой ги слушаше! Беше времето на партийния волунтаризъм, тоест тържество на простащината, облечена във власт. Кликата Шипков, която държа града в „обсада” в продължение на половин век (а метастазите й още се усещат), тези невежествени люде не търпяха чуждото мнение. Те не послушаха експертите и за паметника на Апостола във Вароша, когато им казваха, че бронзът не е подходящ материал, защото ще почернее и на фона на белите скали ще се очертае един въглен. Шипков беше неотстъпчив: „Казал съм – от бронз! От злато!” (Присъствах на срещата и имам запис от споровете, не говоря измислици)
Чудна ми е днес комунистическата нетърпимост към чуждото мнение, която проявяват някои днешни градски политици. Какво означават думите на г-н Иво Райнов: „Днешните отрицатели на комунистическата гавра тогава са били апологети, здравословно поведение на всеки живял в съзвучие с властта на онези години”? Кои са апологетите, отрицателите на гаврата, като е гавра, кой брани тази гавра? Нещо сбъркано има в мозъка на господина, който има претенциите да е „десномислещ”…
А намеците за „лични приятелства, пари и лобистки контакти”?
Тези демонстрации на некомпетентност, духовна леност и интелектуални заблуди, които са ми познати още от споровете около името на ловчанския будител Поп Кръстю, трупат много тъга в старческото ми сърце. (Позволете това откровение.) Градът, където мина младостта ми, продължава да живее в мен, с неповторимата си красота – в това число и с белия Покрит мост – какво ни пречи да го изчистим от петната на варварството и да върнем неговия блясък?

25 септември 2015 Георги Мишев, Фондация „Граждани срещу насилието”