Вече двадесет години откакто актрисата Валерия Банчева напусна родния Ловеч и се премести в Германия. Преди това играеше в Драматичен театър – Ловеч, където още я помнят с добро.

Това лято тя си  дойде в града край Осъм за да се види с приятелите и брат си. Доведе и своя голям вече син, който говори чудесно български. Валерия даде това интервю за НГ през август.

 

–        Какво си спомняш за Ловеч преди да заминеш за Германия?

–        Играх  в представлението „Ловчанският владика”. Това беше последното ми представление и на другия ден летях за Германия. То е и любимото ми, имаше голям успех. Игра се доста пъти, след това ролята я взе Нина Суванджиева.

–        По какви причини замина?

–        По любов и се ожених там.

–        Липсваше ли ти театъра през цялото това време?

–        Безкрайно.

–        Как го замества?

–        Направих си частен театър и като начало започнах в Театрално-педагогическия център в Линген на Емс като театрален педагог. Там водих две групи с така наречения „черен театър на ултравиолет” за деца и възрастни. Прави се представление на ултравиолетова светлина и само с бели фигури или цветни фигури, които са изрисувани с бои, които светят.

–        Каква традиция е това?

–        Това е и стара европейска традиция, и съвременна традиция. Използва се и в шоубизнеса много ултравиолетовата светлина, но и за театър е много подходяща.

–        И пак да те върна в Ловеч. Кои са най-любимите спомени, в този период от ловешкия театър, какво си спомняш?

–        Емоциите в работата по една пиеса. Подготовката на една пиеса, премиерата, накратко казано – целия театър, театърът е моя живот.

–        Кои бяха тогава водещите лица като актьори?

–        Детелин Кандев, Слава Георгиева, Ленко Гурков. Трябва да споменем всички актьори.

–        Знам, че си правила опит да се върнеш пак към Ловешкия театър.

–        Да. Това е потребност да играя в театър, да бъда на професионална сцена и да бъда в България. България остана в мен, аз си я взех със себе си. Но друго е, когато си в България и чувстваш въздуха, чувстваш слънцето й, чувстваш силата й.

–        С каква идея дойде?

–        През 2008 г. исках да се върна. Исках да започна в театъра, да поставям пиеси за деца и същевременно да играя в пиеси за деца, в куклени спектакли и в спектакли на Драматичния театър.

–        Искаш да кажеш, че беше готова да се върнеш от Германия, а какво те спря тогава?

–        Нежеланието на тогавашния директор да ме назначи.

–        Поискала си много висока заплата?

–        Не, поисках нещо, обеща ми и не го изпълни. По принцип всеки театър като в Ловеч винаги се оплаква, че няма актьори, че няма желаещи да идват – това е обичайното състояние. Тогава директорът каза, че няма свободни места, но може да ме назначи на хонорар и ще ми изпрати необходимите документи, за да започна. Тези документи и досега не дойдоха.

–        Според тебе Ловеч има ли нужда от театър?

–        Разбира се. Ловеч има много стари театрални традиции.

–        Как е театърът в Германия?

–        В Германия е много сложно театралното положение, защото навсякъде се съкращават театри. Има изключително много актьори, а театрите са малко. Непрекъснато излизат млади хора от държавните училища за театър, от частните училища за театър. Тенденцията е да се взимат актьори на хонорар за един сезон, за една роля или просто за един проект. Трудно е навсякъде.

–        Като живееш толкова години в чужбина какво ти е общото впечатление, как върви обществото?

–        Подобрява се, но твърде бавно и твърде мъчително за населението, хората това не са го заслужили.

–        Какво казваш на твоя син за България?

–        Моят син е възпитан в български дух. Той казва – аз съм българин. Той знае всички български традиции, говори добре български, пише добре български.

–        Какво те крепи тебе като човек, като творец?

–        Бори се, без борба няма победа.

–        Успяваш досега?.

–        Да, аз съм победителка… (Смее се)

Интервю на Цветан Тодоров