Приятелка на дъщеря ми дойде с молба да разкажа какво се е променило в българското кино през последните 20 години. Трябваше й за някакво домашно в училище. Браво на този учител, който е дал на десетокласниците такава тема! Оказа се германец – Аксел Зомер, преподавател в Езиковата гимназия в Ловеч. Но момичето се беше видяло в чудо – по темата нямало нищо написано в интернет. Близо два часа разговарях с нея, описвайки какво и как се е променило от времето на Тодор Живков. Когато след дни тя ми изпрати нейното есе, с почуда прочетох, че преди 1989 г. водели зрители под строй на кино, а днес те били свободни. Това я беше най-впечатлило. Но не беше най-същественото. Разбрах, че е много трудно да се обясни на днешните младежи кое как е било. Затова седнах и написах тези няколко реда. (След като ги прочетох по-късно – и аз се обърках:) Все пак може да се приеме една работна хипотеза. Макар бг-киното по времето на тоталитарната власт (до 1989) да беше в клещите на цензурата, то все пак успя да покаже своята подривна сила и да стресне комунистическата власт. Затова има толкова забранени, изрязани и осакатени филми. Затова и най-хвалените от властта филми не бяха никак любими на публиката. В най-новата си историята българското игрално кино може да се раздели мислено на два коренно различни периода – монополизмът на социализма – (до 1989 г.) – и киното след демократичните промени от 1989 г. до днес. Тук формално изключвам пионерския период от 1915 г.(1910) до 1944 г. (наричано на шега „прабългарско“), когато  родното кино също се е развивало пазарно, а не държавно-идеологически.

Но добре е да се има предвид мнението на проф. Неделчо Милев:  „Т.н. „пионерски“ стадий (преди одържавяването на филмопроизводството в България) бе подценяван. Високомерно твърдяха, че е „инфантилен“. Някои факти бяха „забравяни“, други – тълкувани от позициите на политическата тенденциозност. ( Виж  http://www.nglas.hit.bg/statii.htm#Величавата епопея е запечатана в уникален документ.)

И така… Първият нов период е на държавното попечителство върху киното, финансирано изцяло от бюджета и командвано от идеолозите на компартията (БКП – Българска комунистическа партия, след 1990 г. преименувана на БСП). Вторият период се характеризира с частни киносалони (по-късно се появиха  мултиплексите), смесено финансиране на филмите чрез държавна субсидия, еврофондове и частни финанси. Вторият период е и една перманентна криза за пари, идеи и салони. Някои говорят за „цензура на парите“. През социализма, паралелно със свободното посещение на филми за забавление (тотален хит бяха индийските и американските филми), наистина имаше така нареченото „задължително ходене на кино под строй”. Но никога, ама никога не е имало задължително гледане на американски филм! Защото, според властта,  те бяха идеологически вредни и непростимо зрелищни. Комунистите имаха друго виждане – киното е идеологическо оръжие: “ Тогава съветското кино (респективно българското, което копираше СССР- бел. моя) всъщност беше рекламна фирма на партията и държавата“, твърди по-късно големият руски режисьор Алексей Герман („Трудно е да бъдеш Бог“2014), известен и със забранявани филми  („Проверка по пътищата“ 1971 -1985). Задължително, под строй, се гледаха някои /идеологически „правилните“, но обикновено скучните/ български и съветски филми. Организираните зрители бяха преди всичко ученици, войници, бригадири, служители в културните институции. Тоест – хора под команда. Защото на киното се гледаше не като на забавление, а като на важна част от идеологическата борба, където се изгражда идеята за комунизма и се показва  „образа на положителния герой“ – комунист. Задължително беше и отрицателното отношения към „загнилия капитализъм“. Но… „Половинвековният опит да се създаде така наречения нов човек, човекът с ново социално съзнание, положителният герой, към когото и аз имам греховце, пропадна, продъни се вдън земя. Това беше едно от най-нагледните доказателства за несъстоятелността на социалистическата идеология“. Това в наши дни признава писателят и сценарист Георги Данаилов в книгата – изповед „Доколкото си спомням“ том 3. Помня, че на премиерата на някои филми (като българските „Стената“, „Хан Аспарух” или „Време разделно”, съветските „Освобождение”,  „Бяг“ или „Влак към утрешния ден”) се водеха цели предприятия, класове или поделения от войници. Понякога сред тези филми имаше и много добри филми – „Извисяване“ на Лариса Шепитко е такъв. (ВИЖ непременно, за да разбереш, че диктатурата не може да спре таланта!) Има още нещо – чрез колективните посещения се покриваха специалните нормативи за брой зрители,  спуснати от Политбюро на БКП през окръжните кинефикации. Смятаха, че така се работи за осъзнаването/възпитанието на българите, като ги принудиш да гледат филмите-образци. Доколко обаче са  образци, бе друга работа. Пък и цялото това „възпитание“ рухна внезапно след 1989 г. Днес твърдя, че това е предимно личен проблем на всеки гражданин, след като държавата въобще не се грижи за културата. До 1989 г., когато  киното беше държавно, финансирано изцяло от бюджета, в страната имаше над 3000 държавни киносалони и нито един частен. Това е лесно обяснимо. „От всички изкуства днес за нас най-важно е киното“ – съветваше В. И. Ленин – главен идеолог на съветския комунизъм. ЦК на БКП се занимаваше с всичко – и производство, но и кино и дори футбол?! Следвайки идеята на Ленин – във всяко българско село имаше кино.

В моето родно  Дълбок дол, Троянско, три пъти в седмицата прожектираха филми – често черно-бели копия и порядъчно изрязани. (Ако Ленин днес беше жив, щеше да държи под контрол интернет:) Радвахме се на сравнително голямо жанрово разнообразие чрез филми от цял свят – но най-много бяха от СССР. От 1972 г. тръгнаха и студийните кина в столицата („Витоша“ и „Левски“), където прожектираха арт-филми, включително западни. По-късно малките зали в окръжните градове също станаха студийни кина. Пресилено е обаче да се вярва, че всички качествени филми имаха публика. Трябва да се прочете стихотворението на големия поет и сценарист Валери Петров „Японският филм“ (посветено на „Голият остров“ на Кането Шиндо), за да се усети потискащата атмосфера на празните зали. Годишно в България до 1989 се произвеждаха  около 25 игрални филма и още толкова телевизионни. Същевременно тогавашната кинопродукци, сравнена с днешните критерии, бе на много ниско техническо и технологично ниво. Лентата бе съветска „Свема”  или „Орво” от ГДР  – с много лошо качество, не можеше да се сравнява със западната „Кодак” по нищо. Звукът също беше лош. (Помня един интересен случай с филма „Игрек 17“ на режисьора Вили Цанков, в който играе Коста Цонев. Това е цветна широкоекранна кримка, но цветовете са толкова зле, че всички изглеждаха червени като индианци!). Кинопрожекционните машини бяха несъвършени, а в селата спираха прожекцията на всяка ролка за пренареждане, понеже имаха по една машина. В паузата мъжете излизаха да пушат. Все пак киното за много хора беше прозорец към света, най-вече преди епохата на телевизора. Най-неприятна обаче беше ширещата се идеологическата цензура, прокарвана от партийните органи на БКП – от столицата чак до най-малкото селище. Цензурата проверяваше главно дали в съдържанието на филмите има нещо против властта. Тази цензура може и да не пусне някои филми до зрителите (например филмите „Партизани”  и „Привързаният балон” на Бинка Желязкова или „Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков, на снимката, Стефан Данаилов и Пепа Николова).

Цели 10 години беше „замразен“ сериалът „Селцето“, 1980 г., на реж. Иван Терзиев (Мъже без работа, Силна вода), въпреки че киновариант беше поканен през 1987 за секцията „Особен поглед“ в Кан.  „Смърт няма“ (1963, реж. Христо Писков и Ирина Акташева) бе свален 4 дни след премиерата заради „песимизъм и мрачна атмосфера“. Цензурата (това са както специални комисии в киноразпространението, така и всички партийци от висок ранг) имаше правото да реже сцени от филмите, да променя неудобни реплики или да изхвърля цели сюжетни линии и герои. Тук се следваше съветския пример. Много се смях, когато в наши дни научих как съветските другари са изрязали и премонтирали „Конформистът“ на Б. Бертолучи – ужас- изрязали 25 мин.!

Класически у нас е случаят с комедията „Кит” (1969),  филмът  бе тотално прекроен и бързо свален от екраните. (Виж го задължително! има го в интернет.) След една критична статия във в. „Работническо дело“ на театралния критик Владимир Каракашев пък бе свален филмът на Христо Христов „Една жена на  33″(1982).

За възможните граници на социална критика е показателен филмът на Красимир Спасов „Забравете този случай“ (1985). В него младият следовател (Филип Трифонов) се опитва да предаде на съда корумпирания кмет Сарафов (Любомир Кабакчиев). Финалът е двузначен и показателен за времето. Цензурирани бяха най-вече западните филми, особено ако в тях има реплики срещу социализма или пък еротични сцени. Напълно бяха забранени дори намеци за гей- или лесбо връзки. Под ножиците минаха шедьоври като „Кръстникът” на Ф.Ф. Копола (през декември 1974  в столицата стана масов разстрел на студенти, обвиниха филма  виж http://www.lentata.com/page_2686.html), „Амаркорд” на Фелини, „Плашилото” на Джери Шацбърг, „Двадесети век“ на Бернардо Бертолучи, „Среднощен каубой“ на Джон Шлезинджър, „Ах, този джаз“ на Боб Фоси. Откровените любовни сцени направо хвърчаха в коша за отпадъци.

През 60, 70 и 80- те години на миналия век в българското кино се обособяват  няколко големи тематични кръга, като исторически филми, революционно-идеологически, екранизации, съвременни младежки, работнически  и детски филми. Тези проблеми са разгледани в много книги – препоръчвам тези на проф. Ивайло Знеполски. Тук е мястото да вметна, че по времето на социализма се разви широко и напълно родната кинокритика и кинотеория. Поне три поколения се смениха и те наистина даваха критична оценка на филмовия процес, доколкото бе позволено. Имаше и специализиран печат, както и редовни кинорублики в медиите. Ще спомена още имена като Яко Молхов, Тодор Андрейков, Неделчо Милев, Владимир Михайлов, Владимир Игнатовски, Григор Чернев, Александър Грозев, Вера Найденова, Божидар Манов, до по-младите като Иво Драганов, Янко Терзиев, Александър Янакиев, Геновева Димитрова и Борислав Колев. В днешно време този дейност е силно ограничена от пазара- заместена е главно от т.нар. ревюта. Историческите филми отразяват далечното минало, разказват за славните ни владетели. (Те винаги са славни!) През 60-те години известни стават заглавия като “Калоян” , “Цар Шишман”, през 70-те  – “Князът” , през 80-те – суперпродукцията  “Хан Аспарух ”, “Борис I “, или  пък далеч по-нестандартният шедьовър  на Георги Дюлгеров “Мера според мера”. Идеологическите филми възхваляваха главно комунистическите идеи. Именно прожекциите на тези филми са най-подкрепяни от властта, макар зрителите не винаги искаха да ги гледат. Но кой ги пита? Сред тях са днес потъналите в мрак ленти като „Година от понеделници”, „Магистралата”, „Черешова градина“, „Стената“, „Те надделяха”, „Ударът”, „Ешелоните”. Последните три заглавия пряко възхваляваха тогавашния ръководител на ЦК на БКП и държавата Тодор Живков. (Виж Култът към Тодор Живков в българското кино.)

Други, нелошо направени, но  в духа на времето, са филми като „Тревога” (1951 г.) на Захари Жандов, „Неспокоен  път“ (1955 г.) на Дако Даковски , “На малкия остров” на Рангел Вълчанов (1959 г.). Правят се и много филми, които разказват за партизанското движение, които напомнят на днешните екшъни –“Последният войвода“, “Осмия”,  “ На всеки километър” (тв-сериал),“Петимата от Моби Дик“,  “Черните ангели”, „Като песен“. Шпионската тема се разви най-вече покрай  романите на Богомил Райнов – добрият образец е „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Методи Андонов и „Господин Никой“ на Иван Терзиев. Контра -образецът за тези филми беше Джеймс Бонд, но филмите за най-известния  агент 007 у нас бяха забранени до 1989. Ние трябваше да хвалим нашия агент Боев. Екранизациите на романи са особено актуални за онези години. Направени са филми върху добрата ни проза – екранизирани са романите “ Под игото” , “ Тютюн” , “Железният светилник ”, или по-късите форми като  “ Крадецът на праскови“ , “ Шибил ”,  „Бай Ганьо”, “Козият рог” (по разказ на Николай Хайтов).

Силен отзвук сред интелигенцията имаха филмите по сценарии на писателя Георги Мишев с режисьори Едуард Захариев („Преброяване на дивите зайци,“ „Вилна зона“) и Людмил Кирков („Момчето си отива“,“Не си отивай“, „Матриархат“, „Селянинът с колело“). Известни са като филми за миграцията (населението се отправя от селата към градовете в търсене на работа, селата обезлюдяват) и като критика на консумативното общество (?!) – виж „Самодивско хоро“. Както споменах, някои от най-хубавите филми са забранени от цензурата и пуснати едва след промяната през 1989. Такива  са  “Привързаният балон” , “Понеделник сутрин”, “Маргарит и Маргарита” и други. Преди 1989 г. много силно се развива детското и анимационното кино. На тази тематика цензурата гледаше през пръсти и това позволи да се кажат някои прости истини за това как живее българинът. Правят се голям брой детски филми – “С деца на море ” , “Таралежите се раждат без бодли ” ,”Куче в чекмедже”, „Горе на черешата“ и много други. Поради своята искреност тези филми и днес се гледат с интерес. От анимационните филми също останаха шедьоври като поредицата „Тримата глупаци” на Доньо Донев. Те имат голям успех сред публиката. Златна палма от МФФ Кан притежава само анимационният филм „“Сватба“ (1985) на Слав Бакалов и Румен Петков!!!

Имаше и един симпатичен, но смехотворен опит за фантастично кино – „Трета след слънцето“( реж. Георги Стоянов). Там не сме в стихията си. За отбелязване е, че нямаме и образци в еротичното кино. „Дами канят“ е най-смелият филм за „секса“ по български.

Сред най-гледани и обичани филми по време на социализма са „Козият рог” на Методи Андонов, “ Всичко е любов” на Борислав Шаралиев , „Покрив“, „Бяла магия“ и “Вчера” (режисьор Иван Андонов) , “ Опасен чар” и “Господин за един ден” (въобще комедиите с Тодор Колев). Свое място в сърцето на публиката имат комедиите  „Оркестър без име“, „Самодивско хоро“, „Дами канят“ . Откроява се яростният филм на Николай Волев „Да обичаш на инат“. Самобитният и покоряващ чернобял като визия /оператор Димо Коларов/ филм „Козият рог”  с Катя Паскалева и Антон Горчев е сочен от анкети многократно като най-добрия български филм на всички времена. Главно сред интелигенцията станаха популярни  филмите на безспорните майстори Рангел Вълчанов („С любов и нежност”), Георги Дюлгеров („Авантаж”), Христо Христов („Последно лято”, Една жена на 33″),  Георги Стоянов („Птици и хрътки”) и много други. Например „Хотел Централ“(1983, реж. Веселин Бранев) с една привидна ретро-носталгична естетика всъщност показва една нормална България от 30-те години на 20 век с човешки драми и политически плурализъм. Финалът е хем трогателен, хем за да мине през цензурата – там е образът на комуниста!

Точно на границата на промяната се появи чудесният филм на Дочо Боджаков „Ти, който си на небето“ (1990) по сценарий на Виктор Пасков – като че ли да ни даде вяра, че киното ще оживее.

След 1990 година държавата се оттегля рязко от кинопроизводството. Стотици киноработници от Киноцентъра останаха без работа.  Мнозина доброволно напуснаха работа. Киноразпространението преминава в частни ръце. Появява се нова професия – кинопродуцент. Държавната субсидия става труднопостижим мираж. Поради липса на финанси производството на филми намаля.  Финансовата субсидия е много малка и стига само за направата на 1-2 филма годишно. През няколко години на 90-те няма и нито един български филм. Киноцентърът след редица скандали бе продаден на американска фирма. Едва през последните 3- 4 години се правят по 4 – 5 филма, най-много 9.  Субсидията за 2009 г.  бе близо 16 млн. лв. За сравнение в днешно време в Чехия се снимат около 15 филма на година. Производството у нас се определя от Закона за филмовата индустрия. Той не се прилага обаче ефективно. Почти всички правителства след 1989 г. се отнесоха с неразбиране към българската култура, което е най-големият грях към нацията. Сред най-последните наши успехи са  „Мила от Марс” на Зорница  София, “Дзифт” на Явор Гърдев,  комедията “Шивачки” на Людмил Тодоров,  “Източни пиеси” на Камен Калев. Последният филм представя един негримиран образ на днешна София с проблеми като наркоманията и расизма. Творбата „Зад кадър” на Светослав Овчаров за първи път пък надникна в срамната тайна на социалистическото киното – неговата подчиненост на Държавна сигурност, сложната „любовна” игра между властта и интелигенцията. Посрещнат е нееднозначно от киногилдията. Обяснението – почти всички, които по времето на соца пътуваха на Запад, са свързани по един или друг начин с мрежата на ДС. За първи път от много години се появи и зрителски хит като „Мисия Лондон”. Филмите днес са предимно дело на млади и нови режисьори. Старите майстори почти не снимат, или ако снимат, филмите им не са на ниво – например „Козелът” на Георги Дюлгеров или „ А днес накъде?” на Рангел Вълчанов. Най-новите филми вече не са идеологически обременени, те са в съвършено нова културна ситуация. Българските филми днес, естествено, не са „задължителни” , всеки има личния избор да гледа каквото иска. За жалост, повечето от агентите на ДС в киноиндустрията продължават да са на линия. Това създава неприятно впечатление, че нищо не се е променило. Следват скандални открити писма, като това на режисьора Людмил Тодоров („Любовното лято на един льохман“). В салоните има по-малко публика, тъй като филмите се разпространяват най-вече в интернет, по-рядко чрез  многобройните тв-канали. Въобще  филмите стигат по друг начин до публиката. Вдига се качеството на изображението  и звука – 3D филми, задължителен многоканален звук. Българските филми трудно намират своята публика. Съществена разлика от преди 1989 и днес е липсата на всякаква цензура – няма забранени филми и теми. Киното се финансира от държавна субсидия (около 10 млн. лв.), от европейските фондове, както и от различни чужди и наши телевизии и частни фирми. Важна промяна има и в проблематиката  – появи се критична оценка на социалистическото минало. За първи път се появяват игрални филми, които показват недостатъците на социалистическия режим, нарушените норми на човешко достойнство, концлагерите, гоненията и извращенията в училище, в казармата, в колектива. Вярно е, че за част от тези теми имаше предчувствие във филми и отпреди 1989 г. Например още в „Понеделник сутрин” (1966, реж. Ирина Акташева и Христо Писков, сц. Никола Тихолов)  се чувства недоволството от комунистическата партия, но филмът бе забранен. „Парчета любов“ (1988)

Тук трябва да се каже, че още преди падането на комунизма имаше известна кино-съпротива. Най-важната според мен бе вълната на младите през 1988 г. Тогава вкупом се появиха „недоволните” и ръбати филми и герои на режисьорите Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Красимир Крумов-Грец и Петър Попзлатев. Тяхната подмолност бе по-скоро естетическа, а не идейна. И много предпазлива. Става дума за екзистенциалните филми „Парчета любов” (снимката горе), „Бягащи кучета”, „Екзитус”, „Аз, графинята“(авторите са по-горе в същия ред). Последният е най-смел по темата за наркоманията по времето на соца. Тези филми обаче бяха пренебрегнати от официалната кинокритика и масовата публика. Младите обаче ги харесаха. Главно – защото героите отказваха да направят очаквания от тях избор (официалната идеология), а бягаха в своите вътрешни общности, компании на резигнацията и безвремието. Вижте заглавията – всичките говорят за това несполучено бягство от социализма. Напълно нова тема след 1989 г. са затворническите лагери (както и за „лагера“ като метафора на затвореното общество) по времето на комунизма. В концлагерите са затваряли без съд и присъда политически неудобните лица – например в Белене или в  „Слънчев бряг“ край Ловеч. Темата тръгна във филми като „Граница” на Илиян Симеонов,  „Лагерът“ на Георги Дюлгеров „Сезонът на канарчетата“ на Евгени Михайлов, „Изпепеляване” на Станимир Трифонов. Особено силни документални филми направи Атанас Киряков – виж „Оцелелите. Лагерни разкази“ има го в интернет. Виж и това:

По-късно се появяват и нови за нас жанрове като черен (гангстерски) филм – “Дзифт”

на Явор Гърдев. Същевременно се появиха телевизионни сериали, които продължават традициите на разказвателното кино – „Дунав мост” на Иван Андонов, „Хайка за вълци” на Станимир Трифонов и ,,,Патриархат” на Дочо Боджаков. Сродява ги интересът към характерологията на българския народ, неговата драма в периоди на преход и стремеж да разбере истината за себе си и света. Лятото на 2010 г. отново е белязано с тревожни тенденции в кинопроизводството, тъй като кризата принуди правителството пак да свие разходите, които и без това са малко. За 20 години български  локации станаха снимачна площадка на десетки американски, френски и индийски филми, което е нов момент за нашата киноиндустрия.  В България снимаха режисьори като Ф. Ф. Копола и актьори като Брус Уилис или Арнолд Шварценегер. Това даде шанс на много български кинематографисти да участват в чужди продукции. Обратното – продуценти като Патрик Сандрен се включиха в български начинания. Главният недостатък на днешното българско кино е неговата относителна маргиналност в обществения живот. Днес като че ли никой филм не може да надскочи себе си и да стане обект на голям обществен дебат. Кой знае? В заключение: Държавната власт у нас продължава да няма доверие на киното и в днешните демократични времена. Но понеже цензурата в стария вид е невъзможна, властта просто пречи на киното да има своята свобода – например да произвежда повече филми чрез  държавна субсидия. Това става с цената на неспазване на законите, постоянни оправдания за икономическа криза, смехотворни изисквания за висока посещаемост, възвръщане на средствата и прочие. В крайна сметка такъв подход към визуалните изкуства, пък и към културата като цяло, води до огромни загуби за духовността на нацията. Вярно, че държава с повече  глупаци се манипулира по-лесно, но това дали наистина е държава?!

Сравнителна таблица на двата периода: Преди 1989 (киното на социализма)	След 1989 (постсоциалистическо кино)
Диктатура на комунистическите идеи, ДС	Демократизация, свобода на идеите
Държавно субсидиране	Смесено субсидиране, частни инициативи
Държавни предприятия – ДО „Кинематография“ и Бълг. телевизия	Частни фирми, продуценти, както и държавната БНТ
Работят над 3000 държавни киносалона	Работят към 30 частни кина, кинокомплекси
Относително ниско техническо качество	Високи технологии, 3D, IMAX
Партийна художествена цензура	Липса на цензура
Висока производителност – 25 филма годишно	Намалено производство – 5-6 филма годишно, но има и нулеви години
Жанрово разнообразие	Сравнително малко и скромни жанрове
Скандали със спрени/забранени филми	Скандали за финансирането
Култ в киното към Тодор Живков	Липсват хвалещи политиците филми
Развитие на професионална кинокритика и теория	Филмовата критика запада

(По темата виж още за Култът към Тодор Живков в българското кино преди 1989): https://nglas.wordpress.com/2008/09/16/%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BC%D0%B8%D1%82-%E2%80%93-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80/ Юли 2010 г. Мисия Лондон трейлър