Те­ат­рал­на­та за­ве­са е вдиг­на­та. Сце­на­та е на­пъл­но праз­на. Проз­ву­ча­ват фан­фа­ри. Ка­пак на по­да на сце­на­та се от­ва­ря и от­вът­ре из­ли­за един мъж. Той е мла­до­лик, зас­ми­ва се и тръг­ва нап­ред: „Ще ви раз­к­рия моя жи­вот. Ро­ден съм за сце­на­та и ще ум­ра на нея… Или ще ос­та­на жив, ако пи­е­са­та по­не от­час­ти свър­ши доб­ре.“ То­ва е от­къс от пи­е­са­та „От­к­ри­ва­не­то“ на ав­с­т­рийс­кия пи­са­тел и дра­ма­тург Пе­тер Ту­ри­ни. Тек­с­та про­че­те Бо­рис­лав Пет­ра­нов – ди­рек­тор на Бъл­гар­с­кия кул­ту­рен ин­с­ти­тут „Дом Вит­ген­щайн“ в ав­с­т­рийс­ка­та сто­ли­ца Ви­е­на.

От ус­та­та на Пет­ра­нов ду­ми­те на ге­роя на Ту­ри­ни зву­чат ав­то­би­ог­ра­фич­но, за­що­то мно­го точ­но из­ра­зя­ват не­го­ва­та соб­с­т­ве­на връз­ка с те­а­тъ­ра. А тя во­ди на­ча­ло­то си от вре­ме­то, пре­ка­ра­но в ло­веш­ка­та ези­ко­ва гим­на­зия: „Там има­ше, и мис­ля че про­дъл­жа­ва да го има, тра­ди­ци­я­та вся­ка го­ди­на за­вър­ш­ва­щи­ят ви­пуск да пра­ви ед­но пред­с­тав­ле­ние. Но през 1983 г. в Ло­веч прис­тиг­на и гру­па мла­ди ак­тьо­ри, ко­и­то то­ку-що бя­ха за­вър­ши­ли ВИ­ТИЗ. Те за­поч­на­ха да пра­вят са­мо­де­ен те­а­тър в Мла­деж­кия дом в Ло­веч, къ­де­то аз за­поч­нах да иг­рая.“

Упо­ри­то

Ре­зул­та­тът от то­зи пръв пряк до­пир с те­а­тъ­ра съ­буж­да у Бо­рис­лав Пет­ра­нов же­ла­ни­е­то да свър­же це­лия си жи­вот с не­го. След за­вър­ш­ва­не­то на гим­на­зи­я­та той кан­ди­дат­с­т­ва ак­тьор­с­ко майс­тор­с­т­во във ВИ­ТИЗ. „Още на пър­вия кръг ме опу­ка­ха. То­га­ва над­де­ля ра­зу­мът и всъщ­ност ме при­е­ха фи­нан­си и кре­дит. Но през ця­ло­то вре­ме, до­ка­то след­вах фи­нан­си и кре­дит, кан­ди­дат­с­т­вах пос­то­ян­но във ВИ­ТИЗ.“ След ня­кол­ко го­ди­ни упор­с­т­во­то му се увен­ча­ва с ус­пех и Бо­рис­лав Пет­ра­нов се за­пис­ва сту­дент по спе­ци­ал­ност­та те­ат­роз­на­ние в На­ци­о­нал­на­та ака­де­мия за те­ат­рал­но и фил­мо­во из­кус­т­во в Со­фия.

Не­от­лъч­но

Те­а­тъ­рът го вле­че не са­мо ин­те­лек­ту­ал­но, но и фи­зи­чес­ки. По вре­ме на след­ва­не­то си той за­поч­ва ра­бо­та ка­то ос­ве­ти­тел в со­фийс­кия те­а­тър „199“ – не­що, ко­е­то му да­ва до­бър пог­лед зад те­ат­рал­ни­те ку­ли­си. Опит, кой­то се оказ­ва по­ле­зен по-къс­но, ко­га­то Бо­рис­лав Пет­ра­нов е наз­на­чен за за­мес­т­ник ди­рек­тор на Дра­ма­тич­ния те­а­тър в Плов­див, а след то­ва – на Ма­лък град­с­ки те­а­тър „Зад ка­на­ла“ в Со­фия. Той е ав­тор на соб­с­т­ве­на пи­е­са – „Не­бе за твоя пок­рив,“ пи­ше те­ат­рал­ни кри­ти­ки, учас­т­ва в жу­ри­то на ед­ни от най-прес­тиж­ни­те бъл­гар­с­ки те­ат­рал­ни фес­ти­ва­ли. През 2001 г. из­ли­за от пе­чат кни­га­та му „Бъл­гар­с­ка­та Но­ра“ – ед­но ори­ги­нал­но из­с­лед­ва­не на ин­с­це­ни­ров­ки­те на пи­е­са­та „Кук­лен дом“ на нор­веж­кия пи­са­тел и дра­ма­тург Хен­рик Иб­сен. Па­ра­лел­но с ра­бо­та­та си в Бъл­гар­с­кия кул­ту­рен ин­с­ти­тут във Ви­е­на про­дъл­жа­ва да пра­ви те­а­тър. За­ед­но с ак­тьо­ра Ще­фан Фле­минг той ре­жи­си­ра и сам учас­т­ва в сце­нич­ни че­те­ния на ав­с­т­рийс­ки и бъл­гар­с­ки ав­то­ри.

Юлия Да­мя­но­ва, Дой­че ве­ле