Ако не бе­ше пад­на­ла Бер­лин­с­ка­та сте­на и со­ци­а­лиз­мът, си­гур­но днес щях да жи­вея в Пор­ту­га­лия, там си бях зап­люл да ка­рам ста­ри­ни. Но се­га съм във Вар­на. То­ва спо­де­ли по вре­ме на сре­ща­та с чи­та­те­ли в чет­вър­тък пи­са­те­лят Пе­тър До­ков, кой­то бе­ше гост на КДК.

Ка­то уче­ник на Исак Па­си съм на­у­чен, че един пи­са­тел ни­ко­га не го­во­ри за кни­ги­те, дру­ги­те тряб­ва да го­во­рят, уточ­ни той, но след то­ва се раз­п­ри­каз­ва.

За да емиг­ри­рам на За­пад не ме е прив­ля­къл чуж­ди­ят ка­пи­тал. Мо­же би ви­но­вен е дя­до ми от Дъл­бок дол, ви­ка­ха му дя­до Цвят­ко Аме­ри­ка­не­ца. Той е жи­вял в Аме­ри­ка, но оти­шъл бе­ден и бе­ден се вър­нал. Аз прос­то из­бя­гах от­ту­ка, а не съм оти­шъл да тър­ся не­що. Бях пре­по­да­ва­тел по на­у­чен ко­му­ни­зъм и тряб­ва­ше да уча сту­ден­ти­те на не­ща, в ко­и­то и аз не вяр­вах. На оп­ре­де­лен етап за­поч­нах да мра­зя се­бе си. И пре­ди да се нам­ра­зя окон­ча­тел­но, ре­ших да из­бя­гам. За­що­то не съм бо­рец, не мо­га да пра­вя стач­ки, за­то­ва из­бя­гах.

Заг­ла­ви­е­то на пос­лед­на­та ми кни­га “Из­к­ри­ве­ни вре­ме­на“ не е ори­ги­нал­но. Из­к­ри­ве­ни са вре­ме­на­та, ко­га­то хо­ра­та не се чув­с­т­ват у до­ма – ни­то в се­бе си, ни­то в къ­щи, ни­то на ули­ца­та. Из­к­ри­ве­но е прос­т­ран­с­т­во­то. Тряб­ва да се прес­т­ру­ва­ме, че пра­вим не­ща­та, ко­и­то ни ха­рес­ват, а всъщ­ност пра­вим не­ща­та, ко­и­то очак­ват от нас. За­що­то ако не бъ­дем ха­рес­ва­ни, ня­ма да бъ­дем до­пус­на­ти до то­зи свят. Вре­ме­на­та ви­на­ги са би­ли из­к­ри­ве­ни. Да не спо­ме­на­вам Све­та­та ин­к­ви­зи­ция как­ви не­ща е пра­ви­ла… Не мо­жем да пра­вим то­ва, ко­е­то ни се ис­ка, но въп­ре­ки то­ва тряб­ва да ос­та­нем в об­щес­т­во­то. В то­ва е ця­ла­та слож­ност.

За­пад­на­та жур­на­лис­ти­ка е ка­то се­гаш­на­та на­ша – нав­ся­къ­де се пи­ше то­ва, ко­е­то се очак­ва от теб, а не то­ва, ко­е­то мис­лиш. Ако не зна­еш как­во е мне­ни­е­то на глав­ния ре­дак­тор или на из­да­те­ля, ня­ма да пуб­ли­ку­ваш ни­що. Не са­мо в то­та­ли­тар­ни­те вре­ме бе­ше та­ка, но и се­га. Пуб­ли­ку­ва се то­ва, ко­е­то е из­год­но на ста­тук­во­то. Кой­то кла­ти лод­ка­та мал­ко по­ве­че, е из­ли­шен, за­що­то мо­же да я пре­о­бър­не и аку­ли­те да изя­дат лод­ка­ря.

Ко­га­то оти­дох в ра­дио “Сво­бод­на Ев­ро­па“, смя­тах, че мо­га да ка­жа всич­ко, ко­е­то ста­ва ту­ка. Но се ока­за, че хо­ра­та зна­ят как­во ста­ва, мо­же би по-доб­ре и от мен. Там има­ше ана­ли­ти­ци, ко­и­то зна­е­ха как­во пред­с­тав­ля­ва со­ци­а­лиз­мът. Зна­е­ха проб­ле­ми­те мно­го по-дъл­бо­ко от мен. Как да се чув­с­т­ваш, ос­вен ка­то чи­нов­ник.

Днес ве­че поч­ти не слу­шам ра­дио. Ис­к­ре­но ка­за­но, слу­шам по­ня­ко­га “Хо­ри­зонт“ и ми ха­рес­ва.

Бор­би­те в ре­дак­ци­и­те там, на За­пад, са го­ле­ми. Аз още от Бъл­га­рия съм зе­ме­де­лец, там раз­б­рах, че ни каз­ват “оран­же­ви ко­му­нис­ти“. То­ва е та­ка до­ня­къ­де, за­що­то Ни­ко­ла Пет­ков вна­ся в На­род­но­то съб­ра­ние за­ко­ноп­ро­ек­та за съ­де­не­то на ви­нов­ни­ци­те, той е бил пър­ви за­мес­т­ник-пред­се­да­тел, за­ед­но в ОФ са би­ли с ко­му­нис­ти­те.

Има­ше го­лям раз­дор меж­ду ле­ви и дес­ни зе­ме­дел­ци на За­пад. Бор­ба­та се во­де­ше по вес­т­ни­ци­те. Има­ше три гру­пи, всич­ки­те във враж­деб­ни от­но­ше­ния. Пър­во бях с Цен­ко Ба­рев, след то­ва Ис­кър Шу­ма­нов, друг емиг­рант, кой­то из­да­ва­ше “Зе­ме­дел­с­ко зна­ме“. Във всич­ки ре­дак­ции има­ше проб­ле­ми, но ев­ро­пей­ци­те го пра­вят по-еле­ган­т­но, но съ­щи­на­та е ед­на.

Да­ли пред­по­чи­там сво­бо­да­та пред хля­ба? Ня­ма да от­го­во­ря на за­кач­ка­та на во­де­щия. За­ви­си кол­ко съм гла­ден и да­ли ще се про­да­вам. Ще из­бя­гам от ка­па­на, ще проб­вам всич­ко, и ако раз­бе­ра, че не е мо­е­то не­що, ще из­бя­гам от не­го.

За пи­са­не­то – аз ня­мам по­черк. Ве­чер на ма­са нах­вър­лям клю­чо­ви ду­ми, бе­леж­ки, на­пис­вам пос­ле 10 – 15 стра­ни­ци, но на сут­рин­та се оказ­ва, че имам са­мо ед­на стра­ни­ца, от ко­я­то съм до­во­лен. Но пък е ос­та­на­ла ед­на клю­чо­ва ду­ма, ко­я­то ме ка­ра да за­поч­на от­но­во. Но ня­мам план за не­що, тръг­вам от ду­ма, фра­за или те­за, и над нея над­г­раж­дам. Пос­ле раз­ка­зът ста­ва есе, есе­то – про­за. Пос­ле взе­мам брад­ва­та и на­си­чам всич­ко на пар­че­та, на ко­ла­жи. Как­во­то се по­лу­чи, дай Бо­же!