Цели 90 филма бяха показани на ХVII-я Фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон”. През годините той беше ту документален, ту късометражен, ту неигрален… Последната формулировка е най-точна, но за съжаление не успя да се наложи.

Кадър от „Приключено по давност“ на Малина Петрова Допреди няколко месеца, киношефовете умуваха, дали на фона на криза и безпаричие да не слеят Ритона и „Златната роза”. Слава богу, това абсурдно предложение не само няма да се сбъдне и така да убие и двата фестивала, но съвсем сериозно се заговори занапред „Златният ритон” да се провежда отново ежегодно. Основание са не само повишеното производство, но най-вече качеството на филмите.

Може би това е най- силният Ритон досега с най-малко половин дузина филми, достойни за високото отличие. Журито с председател Георги Стоев гледаше до припадък доста, при това дълги филми. Неговият избор – „Златен ритон” за документален филм „Европолис – градът на делтата” на Костадин Бонев: „за плътното обрисуване през съдбата на един град и на една книга на всичко онова, което сполетя Източна Европа през последния век и половина”. Става дума за румънското пристанище Сулина и пророческият роман на Жан Барт. От цъфтящ някога град, постигнал онова, към което се стреми днес Европейският съюз, до пълния упадък и разруха, които представлява в момента. Близо 20 години сценаристът Влади Киров „летува” сред огромните комари в делтата на Дунав, където намира себе си и творческо вдъхновение за този прекрасен филм, а защо не и за бъдещ игрален проект.

Съвсем заслужено „Златен ритон” за анимационен филм взе „Три сестри и Андрей” на най-успешните млади документалисти Андрей Паунов и Борис Десподов. Оригинален поглед към Чеховата класика „Три сестри” в присъствието на четирима актьори и един комар. Последната роля на Златина Тодева. Всеки кадър е рисуван на ръка по реално заснети филмови образи. Резултат – амбициозна творба, достойна да ни представи на най-големите анимационни форуми. Въобще за цялата анимационна програма могат да се кажат добри неща. След удара, който понесе анимационната ни школа, оттласкването през последните години, сега се заговори за нова българска анимация. В един ден зрителите аплодираха „Август” и „Септември” на навършилия 78 години по време на фестивала Стоян Дуков- поредните епизоди от Анимационния му календар, който при други условия не би се точил толкова години, през „Мухата” на Господин Неделчев, отличените „Заедно” на Калина Дечева, „Линията” на Андрей Кулев и „Фарът” на Велислава Господинова, до най-младите. Филмът на Весела Данчева „Анна Блуме”, базиран на дадаистична поема от 1919 г. отнесе наградата за художник-постановчик – „за новаторската визия и органичната и сложна слятост на анимационния й рисунък”, както и наградата на критиката. Отново на ниво с „Фелиничита” Андрей Цветков изразява преклонението си към света на Фелини.

Вече самостоятелно и то в документалното кино Борис Десподов грабна Специалната награда за прославения „Коридор № 8” – „за откриването на оригиналната линия, която хем свързва Балканите в единно географско пространство, хем ги разделя в общността на тяхното съществуване”. Освен артистичността, хумора и таланта на автора, зад едни от най-конвертируемите ни филми в последно време стои продуцентът „Агитпроп” – Мартичка Божилова. Не едно течение в изкуството идва от група съмишленици, които намират поле за изява. Към тях искам да прибавя и Валентин Вълчев с двата му филма „Сбогом на всичко това” за българския преход от комунизъм към демокрация чрез двама Симеоновци – цар и професор по геофизика. Другият му филм „Среща при Айфеловата кула” беше моят фаворит. Великият документалист Йорис Ивенс преди 60 години снима филм за новия живот и надеждата на хората в Югославия, България, Полша и Чехословакия. С типичната си тъпота българските власти провалят проекта. Раждането на бебе в обикновено българско село им се струва недостатъчно мащабно. Авторът намира американката Марион Мишел, спътница в живота и творчеството на „летящия холандец”. Неверятно жива и артистична бабичка, чрез спомените на която възкръсва едно време на идеализъм и заблуда. И в четирите страни издирва свидетели и свидетелства, които след това показва на Марион, която не доживява последната им среща при Айфеловата кула. Фестивален успех, включително награда на публиката, английски дистрибутор и всички показатели на голям световен филм сякаш се разминаха с жури и критика. Но на фестивал често е така.

Още няколко режисьори показаха по два филма, а Ралица Димитрова три, като „Трима мъже край водата” получи почетен диплом „за почтеното отразяване в съдбите на тримата герои на всички перипетии на българския преход”, споделен с „Две или три неща, които знаем за нея…” на Люба Кулезич – „за страстно, истинско и безкомпромисно пресъздаване на историята на писателката Яна Язова”. И във филма си за Жул Паскен и особено в „Иван Кирков или да се спасиш в спомена” Атанас Киряков демонстрирависока култура, вкус и майсторство да извлече характерното за епохата чрез героите. Ако имаше награда за артистичен герой, главен претендент безспорно е големият творец и човек Иван Кирков. Съвсем различни теми вълнуват Огнян Гелинов. „Въглищари” е за отмирането на един занаят през погледа на потомствени кюмюрджии. „Между маските” е за великолепната четворка на Бургаския театър – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов и убиването от властта на всеки порив към свобода и творчество. Разнопосочни и в коопродукции с Белгия и Франция са търсенията на Златина Русева – „Срещу течението” е едно пътуване с кораб по Дунав, на който виртуози музиканти от дунавските страни се надсвирват, заличавайки границите между народите. „Севт безсмъртния – тайните на един тракийски цар” не само разкрива последните успехи на българските археолози, начело с Георги Китов, но се опитва да изгради психологически портрет на великия тракийски цар Севт ІІІ /наградата на община Пловдив/.

Напълно оправдан се оказа интересът към двата филма на Андрей Алтъпармаков. Замислен още когато българските медици бяха в затвора, осъществен, когато по български ги забравихме и им завидяхме за страданията…., „Заложници” е за човешката устойчивост, издържала осем години инквизиции. Една щастлива находка прави от „Имигранти” голяма творба. Няколко български семейства в Испания попадат на испанци, благородни, истински християни, загрижени за ближния, които в своята младост също са емигрирали. Съпоставката между културните пластове и манталитета, носталгията, колкото и да са успели и кинематографичното майсторство на авторите /прибавям музика, монтаж и най-вече камерата на Антон Бакарски/, особено финалът на филма подсилват поетичните внушения, които той носи през цялото време.

На 26 август 1990 г. е подпален Партийният дом на БКП. 15 години делото по палежа не влиза в съдебната зала и накрая за облекчение на всички знайни и незнайни участници е прекратено по давност. На 18-та година екип решава да осветли тази мъглявина с документален филм. Така и не ги допускат да снимат в сградата – 167-те минути на „Приключено по давност” на Малина Петрова /наградата на БНФ „за изключително кинематографичния и аналитичен авторски поглед към парещите следи от близкото ни минало”/ въобще не се усещат. Лош пророк се оказа един от героите на филма, че „този филм никога няма да види бял свят и никоя телевизия няма да го излъчи”. За жалост ! Наградата за режисьор получи Олег Ковачев за филма „245.5” – „за съпричастния и прочувствен разказ за съдбата на един жертва на времето човек, който въпреки това не е загубил вярата си в доброто и надеждата си за бъдещето”. Една изповед на шампиона Валентин Христов. Две награди за дебют и на БНТ заслужи Илиян Метев за „Голешово” – истински кинодокумент за шепата старци, останали в запустялото село. Топлина и симпатия към тяхната безпомощност, морал и дух.

Повечето от споменатите заглавия загатваха или откровено ровеха – кои сме, защо сме такива, как ни възприемат и сами се възприемаме. Някъде това става само с един епизод, дори кадър, докато в „Среща с Иречек” на Юлий Стоянов и Асен Владимиров през цялото време се смеем на собствените си простотии, които в дневника на големия приятел на България от преди 100 години изглеждат някак по-симпатични от днешните безумия /награда на АКАДЕМИКА 21/. „Джаста – праста или кои са българските ноти” на Андрей Слабаков взе наградата на СБФД. За Йорданка Христова и кубинската музика е „Куба е музика” на Илиян Джевелеков. Предсмъртното завещание на Иван Росенов „Марго и приятели” за талантливия художник Маргарит Цанев, принуден да се самоубие през 1968 г. Също за самоубийство, но през 1944 г. на таврийския българин, писателят Мишо Хаджийски, за де не попадне в лапите на КГБ, вълнуващо разказва „Един изстрел” на Васил Барков. С различно майсторство, автори от различни поколения ни доближават до велики българи от вчера и днес, големи творци и мислители. Бих споменал „45 градуса по Азарян”, „Homo Ludens” за Димитър Гочев, „Апостол Карамитев”, „Българското позорище” за Добри Войников, „Асен Пейков-българинът от Рим”, „Отвъд бариерата” – Павел Вежинов, „Има магия! Магьосници от всички страни не изчезвайте” за Астор, „Константин Величков – европеецът”, „Мост над стената” за Николай Иванов – ОМ. Мястото не ми позволява да се спра по-подробно на още няколко значими заглавия: „Роднини” на Иглика Трифонова, „Отело” на Иван Младенов, „Здравей, Папуа!” на Марио Марков, „Децата на дружбата” на Светослав Драганов, „Градът на жените Баданте” на Стефан Командарев, „Белият генерал” на Владимир Щерянов, „For Sale” на Юлия Кънчева. Сигурно пропускам нещо. Извън конкурса внимание заслужиха „Джулай 2008”, „Ноевият ковчег на София”, „Последната свобода”, „Притча за живота”, „Треска за евро”. Силни емоции предизвика допълнително включения филм на Недка Станимирова „Към Калин” за нелепо загиналия й син.

Този поменик от заглавия, които неволно омаловажавам, говорят за силата на фестивала. Остава големият въпрос – ще ги видим ли някога? Документалното кино винаги е градивна опозиция. По време на тоталитаризма беше неудобно и опасно. Но кой днес се страхува от него или става въпрос за криворазбрани финансови интереси. Най-редовно на дискусиите се повдигаха вечните проблеми за разпространението, слабата реклама и незаинтересоваността на журналистите, сравнено например със „Златната ракла”, малкото зрители /макар че, освен в Новотела, за тях имаше вариант и в стария Пловдив/. Винаги се дискутира и дължината. Това беше фестивалът с най-дълги филми. Но смея да твърдя, че в повечето случаи тя беше оправдана. Ако филмът е слаб и десет минути са му много. Дължината не е беда, ако е оправдана и това е световна тенденция. Бил съм свидетел в чужбина на продължителни аплодисменти след 3-4 часови филми. А това, че някои от жури, критика и колеги на авторите нямат нерви за дълги филми не е проблем на филмите.

Георги Ангелов