На 25 юни се навършват 100 години от рождението на писателя Димитър Димов. Той е роден в Ловеч, по-късно жизненият ми път също годовежда в нашия регион. Литераторът Найден Ангелов разказва свои спомени за този голям български писател.

В началото на 1952 година литературният живот в столицата се раздвижи по спора около новоизлезлия роман “Тютюн” на Димитър Димов. Един от критиците го беше обявил за “буржоазно реакционен роман”, а големият поет Никола Фурнаджиев и критикът Яко Молхов се опитаха да го защитят и утвърдят. В защита беше и уводната статия на вестник “Работническо дело” от 16 март, бр. 76, 1952 г., озаглавена “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. В тези години мисленето беше задължително еднолинейно, литературните творби – дитирамби. От книжарниците моментално беше изкупен романът, получи се и парадокс: издателство “Земиздат” пусна книгата “Тютюнът като индустриално растение”, която също с бързина бе изкупена от търсещите сензации читатели. А някой шегобиец беше закачил пред писателския съюз табела “Пушенето забранено!”
Като уредник-редактор в издателство “Наука и изкуство” бях съдействал за излизането на книгата “Туберколозата в България” от професор Завялов – директор на Тубинститута в София. Професорът, след като взе хонорара си, най-учтиво ми каза:
– Млади момко, тази вечер ви каня на коктейл в Клуба на културните дейци. Ще бъдем с моята госпожа и господин Димов.
Отидох на вечерята с известно закъснение. За да изляза от неудобното положение, професорът веднага представи жена си и седналия до него около четиридесетгодишен мъж.
– Запознайте се с Димитър Димов – автор на “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”.
Останах като попарен. Бързо се съвзех от изненадата. Пред мен седеше облечен в голф и карирана на черно и червено риза от вълнен плат, с очила, чиито лещи бяха доста дебели. Лицето му имаше керемиден цвят, гладко избръснато, късо постригана коса, погледът – съсредоточен, сериозен. Още със запознанството ни в поведението му имаше достъпност и скромност.
– И трите ви романа прочетох с голямо удоволствие, наруших малката пауза, настъпила след появяването ми.
– А кой ви е любимият герой? – запита тихо и някак свенливо Димов.
– Ирина – почти извиках.
– И аз я обичам много!
– А защо я “убихте” в края на романа?
– Беше ми много тежко, но такова е историческото битие – замислено каза той и леко въздъхна.
Оркестърът засвири валс и Димов се оживи, направи лек поклон на покана към жената на професора, който с удоволствие започна да наблюдава танцуващата двойка. Големият писател тънцуваше леко и елегантно, с изпънато тяло. Като свърши танца, разговорът отново продължи с весели шеги, предизвикани от “Карловския мискет”.
Разбирайки, че съм от Троянския край, Димов още повече се оживи:
– Щом завърших ветеринарна медицина, постъпих на работа в село Борима, Троянско. Много добри и гостоприемни хора. С тях организирахме говедовъдна изложба. Но там престоях само около една година, защото спечелих конкурс за асистент във Ветеринарния факултет – София.
Направи ми впечатление, че около нас край масите гъмжеше от писатели, артисти, художници, журналисти и други културни дейци на столицата, но никой не дойде да се ракува с него или да му каже “добър вечер”. Дори един млад поет с укор ме попита насаме какво правя в компанията на Димитър Димов. Но запленен от изискания му разговорен стил и най-вече потънал в света на неговите трагични герои, тогава не обърнах внимание и едва днес си давам сметка не само за подозрителността между нас, а и колко незабележим беше той тогава всред тая софийска елитна интелигенция, която го причисляваше повече към ветеринарните доктори, отколкото към писателите. Но всичко мина благополучно и ние се разделихме като стари познати в полунощ.
Приех поканата му да го посетя във Ветеринарния факултет и само след няколко дена имах възможността да видя за пръв път в живота си лаборатория. Обичаше да дружи и да разговаря с млади хора. И сега го виждам в бяла престилка, съсредоточен в себе си, замислено задълбочен, но винаги готов да изрази мисълта си, строго логична, без излишна словоохотливост. Един вътрешен в благородния смисъл на думата аристократизъм излъчваше цялата му осанка. Дори когато се усмихваше в него имаше нещо сериозно, респектиращо и фаустовско. Когато заговорихме за Лев Толстой и Достоевски, почувствах се немощен не само от задълбоченото познаване на творчеството им, от детайлното разчитане на произведенията, но и от оная голяма ерудиция и осведоменост за световната и нашата литература. Учудих се как той е съчетал своята медицинска специалност с необятните лабиринти на такива произведения като “Война и мир”, “Престъпление и наказание”, “Ана Каренина” и “Братя Карамазови”. Дълбочината на размислите, лаконичните, но точни оценки и становища по най-сложните въпроси бяха свързани с поетиката на класиката. Обещах ме си нови срещи и се разделихме.
Само след няколко дни неофициално се състоя обсъждане на “Тютюн” на втория етаж на една малка къща, край площад “Славейков”. Когато критикът четеше своите догматични оценки на романа, писателят го слушаше като че ли невъзмутимо, с едно вътрешно спокойствие и от време на време поглеждаше към слушателите, които бяха около тридесет-четиридесет човека. А критикът доста остро го обвиняваше, че картините и случките в романа са предимно от света на буржоазния елит и главните герои са представители на капиталистическото общество. Обвиняваха го дори, че в предметната характеристика и обстановката голямо място заемат леките коли, слугините, концентратите, увеселителните заведения.
Дадоха му думата за отговор като че ли на обвиняем. Стана, извади от джоба си няколко листчета и толерантно, изискано разясни че е написал роман за крушението на един стар свят и затова действието неминуемо се развива всред разкоша на старото общество, интриги, суета, отчуждение и лъжа. Никой не взе думата да го оправдае. Той като че ли се съгласи с обвиненията и обеща да преработи романа според препоръките. Обсъждането свърши, публиката мълчаливо опразни помещението и ние си тръгнахме, като че ли нищо не се е случило. А бяха заклеймили петгодишния му труд като буржоазно-религиозен роман.
През пролетта на 1964 година в Ловеч режисьорът самодеец Христо Цанков бе поставил пиесата на Димитър Димов “Жени с минало”. Поканихме го да дойде на представлението и да го представим на неговите съграждани. Заварихме го в къщата му на “Слатинския редут”, заобиколен от младежка компания, насядала направо на килима с карти за игра в ръце. Беше в отлично настроение. Веднага стана, ръкувахме се сърдечно и като разбра, че го каним в родния му град, с особено чувство прие поканата и в думите му прозвуча лек укор, че все още не се е срещал със своите земляци.
Тази среща така и не можа да се състои, защото като председател на Съюза на българскитке писатели, той беше изключително зает. Но има нещо символично в това, че в края на своя жизнен път, пътувайки със служебния автомобил за Букурещ, помолил своя шофьор бай Кольо да минат през Ловеч. Това става през пролетта на 1966 година, април, същия месец, през който той се е родил тук в 1909 година. Не знам дали това е дало повод Димитър Димов да мине през родния край, но след Микре поискал от шофьора да му отстъпи колата и така той влиза в своя град. Видяхме се за няколко минути. Придружаваха го жена му и литературният критик Николай Янков. Обещахме си нови срещи. На другия ден се разнесе по радиото вестта за внезапната му смърт в Букурещ.