Девет тягостни години от живота си 62-годишният Миленко Забунов отдава за грижи към своята майка, която е прикована на легло от инсулт. Жената е инвалид първа група. След време Забунов се възползва от възможностите на програмата „Личен асистент“. Състоянието на майка му обаче започва да се влошава и той решава да си намери сигурна работа. Забунов е от Крушуна и живее на метри от Дома за сираци в селото. През ноември 2004 г. започва работа като огняр в социалната институция. Той споделя пред директорката Виолета Станчева за проблемите си вкъщи и иска от нея гаранция, че няма да остане на улицата при тежкото положение, в което се намира. Забунов напуска програмата и започва работа в Дома. Станчева го назначава с временен договор до края на годината, като му обещава, че след това ще го преназначи. Само два дни след като подписва трудовия си договор, от МОН пристига писмо до директорката, което разпорежда, той да бъде назначен до края на отоплителния сезон, т. е. до април. Станчева си замълчава за заповедта месец и половина и изчаква да минат коледните празници, за да каже на Забунов лошата вест. Огнярът остава на улицата, а след няколко месеца умира и 81-годишната му майка.
Забунов не може да преглътне с години болката, обидата и разочарованието си от нищо незначещите думи. На 27 март 2007 г. отива в Дома, за да попита за преведени пари, отработени от него в почивни дни. Дълго таеният му гняв се излива яростно върху директорката. Станчева го дава на съд за клевета. Районният съд го оневинява, но Окръжният го осъжда.
Безразличието към болката на хората е липса на човещина, казва днес огорчен Забунов. “Живея трудно, без никакви доходи, добре, че са приятелите ми. В Крушуна живеят около 400 души. Както на повечето места, и при нас в магазините се пише по тефтерите. Живот на вересия…
Но трагедията е навсякъде. Къщата ми в Крушуна е на метри от дома за сираци. Виждал съм и съм чувал разтърсващи неща. Искам да разкажа за живота на тези никому неизвестни деца.”

– Г-н Забунов, много хора биха ви заподозрели, че търсите реванш. Защо чак сега решихте да разкажете какво се случва в Дома?
– Не търся реванш. За нередностите съм писал неведнъж до различни институции – МОН, областна администрация. Отвсякъде отричаха или пък мълчаха.
– Какво се случва отвъд стените на Дома?
– Пушенето, пиенето, побоищата и бягствата са ежедневие. Един показателен пример – на 12 юли 2007 г. към 22 ч. трима младежи от Летница се опитват да влязат в Дома, като чупят прозорците на входната врата. Децата са прибрани. Младите мъже не могат да си намерят момиченца, които да повозят в колата си и се нахвърлят върху готвачката с цинични думи.
– Секс услуги ли търсят?
– Не зная…, да ги “повозят”. Изкарват ги нанякъде. Там е като на Дунав мост. Привечер, като се здрачи, почват да идват. Тримата потеглят, но в този момент виждат на улицата на съседите три булчета. Подгонват ги. Момичетата започнаха да блъскат по моята врата, отключвам им и те влизат. Едното от момчетата се провикна: „Ей, п….и, ще ви скъсаме.“ Излязох и ги питам – Какви сте вие? Единият лъхаше на алкохол. Казвам им, заминавайте си, тези момичета не са такива, каквито търсите да ги возите. Тези деца учат в престижни училища в Ловеч. Единият ме удари. Паднах на земята. Нараних си главата, зъбите. Моите съседи ме закараха в Бърза помощ. На следващия ден отидох в полицията в Летница.
– Какво става след като едно дете не се прибере в уречения час?
– Дежурните възпитатели водят дневник за излизанията. Те са между чука и наковалнята, защото, ако дете не се прибере, персоналът тръгва да го търси. Имаше две сестри в Дома, Русанка и Светла. Привечер идваха да ги вземат с коли и ги връщаха сутрин. Една нощ по-малката, Русанка, катастрофира между Летница и Крушуна. Лежа в болницата в Ловеч, а след това се прибра с патерици. Сестрите от години подлудяваха персонала. През 2007 г. Русанка замина за Дома в с. Стойките. Когато завърши пълнолетие, по-голямата сестра пристана в с. Александрово. Момичето редовно бягаше. Един ден стана голяма разправия с нея. Дойдоха цигани с каруци, за да си искат украшенията, които й били подарили – пръстени, гривни.
Преди година момиче, тръгнало за Летница, едва не се удави в Осъм, близо до разрушения мост край града. Спаси го рибар. Чудо е, че досега не се е стигнало до фатален край.
– Какво е отношението на местните хора към сираците?
– Децата помагат на жителите на селото. Работят им, гостуват им. Няма дете, което да не е влизало и да не е сядало на моята маса. През пролетта помагат за градините, копаят. Хората им плащат, дават им плодове, зеленчуци. Децата не са лоши, но няма кой да ги възпитава.
Светлана
ПЕТРОВА