Се­дей­ки пред бло­ка, в цен­тъ­ра на гра­да, от из­не­ви­де­ли­ца с на­тъ­жен вид пред мен из­ко­чи не­поз­нат. Око­ло 35-40 го­ди­шен мъж, здра­ве­няк.

– Не ме ли поз­на­ваш, за­поч­на той. Дъл­ги го­ди­ни бях шо­фьор в … и на­зо­ва ор­га­ни­за­ци­я­та, в ко­я­то ра­бо­тих мно­го вре­ме. Тряб­ват ми трис­та и де­сет ле­ва. Не­о­б­хо­ди­ми ми са за ли­ней­ка­та за бен­зин, ко­я­то ще от­ка­ра де­те­то ми в бол­ни­ца­та, къ­де­то след ка­тас­т­ро­фа мо­же и да му от­ре­жат еди­ния крак. Се­га е де­сет ча­са, про­дъл­жи не­поз­на­ти­ят, ще ти вър­на не трис­та и де­сет ле­ва, а хи­ля­да. Ще ти ги до­не­са не по-къс­но от два ча­са, днес…

Ли­ней­ка­та би­ла спря­ла, там, зад бло­ка, в кой­то жи­ве­ел на тре­тия етаж… Тъж­но, пе­чал­но и при­мам­ли­во… Раз­чи­та­ше се на две не­ща: хем че е ком­шия (бло­ко­ве­те ни са един сре­щу друг) и вто­ро – ко­ле­ги в ра­бо­та­та. А пък се раз­чи­та­ше и на със­т­ра­да­тел­ност (не­що чуж­до в днеш­но вре­ме у нас)…

Как­во да се пра­ви? Не му обе­ща­вах ни­що. Той до­пъл­ни, че в мо­мен­та ра­бо­ти в пред­п­ри­я­ти­е­то на по­кой­на­та ми съп­ру­га. Още един ар­гу­мент да бъ­де ще­дър и от­зив­чив. С ед­на ду­ма: ис­ка­ше да се пред­с­та­ви ка­то бли­зък чо­век, по­пад­нал в мо­мен­та в теж­ка бе­да. Но от­к­ро­ве­но ка­за­но: не го поз­на­вах и не съм в близ­ки от­но­ше­ния с не­го. Пред­ло­жих му да оти­дем до ли­ней­ка­та, да ви­дя и чуя за­що пък му ис­кат па­ри за бен­зин… И то не мал­ко па­ри, тъй ка­то ед­но за­реж­да­не не стру­ва чак пък трис­та и де­сет ле­ва… Тръг­нах­ме, но не из­ми­на­ли пет-шест крач­ки той се спря и ми ка­за: “Ли­ней­ка­та я ня­ма, тя си за­ми­на­ла.” И до­ка­то се обър­на, как­то каз­ва на­ро­дът “дим да го ня­ма”. Из­г­ле­дах му гър­ба,  ед­ва ли не ти­чеш­ком си за­ми­на…

Гос­по­ди, сън ли бе­ше то­ва… Не, а жес­то­ка ис­ти­на в днеш­на “де­мок­ра­тич­на”, “ев­ро­пейс­ка” и т.н. дър­жа­ва в ко­я­то еди­ни­ци ку­пу­ват за ми­ли­о­ни ях­ти, час­т­ни са­мо­ле­ти и т.н. из­ли­шес­т­ва, а ми­ли­о­ни ед­ва свър­з­ват два­та края жи­ве­е­йки ежед­нев­но с ми­съл­та за оце­ля­ва­не. Стра­на, в ко­я­то и де­ца ста­на­ха про­ся­ци (нап­ри­мер в дет­с­ки дом “Пет­ко Сла­вей­ков” – Со­фия). Лъ­жа е, че днес се жи­вее мно­го по-доб­ре, от­кол­ко­то през ло­шо­то вре­ме! Вмес­то ко­рек­ция – пъл­на раз­ру­ха. А ни очак­ват още по-теж­ки го­ди­ни – скъ­по­ти­я­та ще рас­те, ми­зе­ри­я­та се уве­ли­ча­ва… Уп­рав­ни­ци­те не ги ин­те­ре­су­ва съд­ба­та на на­ро­да, а най-ве­че как­во ще ка­жат гос­по­да­ри­те от Брюк­сел…

 Лю­бо­мир Апос­то­лов

(1.)   Забележка: При про­вер­ката ми се ока­за, че на тре­тия етаж не жи­вее та­къв чо­век.