В раз­се­я­ния си вър­веж из за­ла­та чо­век си мис­ли, че тук му се мяр­ва не­що от Брьо­гел, там от Йе­ро­ни­мус Бош или Сал­ва­дор Да­ли и се пи­та ка­то в она­зи смеш­ка: “Да­ли е Да­ли, да­ли е Сал­ва­дор?”

Но заг­ле­дал се вни­ма­тел­но в плат­на­та, от­к­ри­ва, че зад сен­ки­те на ста­ри­те ев­ро­пейс­ки майс­то­ри, убе­ди­тел­но се от­к­ро­я­ва по­чер­кът на Ки­рил Ко­лев. След учас­ти­е­то в де­се­ти­на об­щи из­лож­би и се­дем са­мос­то­я­тел­ни та­зи е ос­ма­та! 

Ки­рил Ко­лев има са­мо­чув­с­т­ви­е­то на ав­тор, доб­рал се до най-труд­но­то в из­кус­т­во­то – да при­те­жа­ва ин­ди­ви­ду­а­лен “ка­чес­т­вен щем­пел”, ка­то ли­ни­и­те на па­ле­ца, един­с­т­вен сред шест­те ми­ли­а­р­да чо­веш­ки пал­ци на зе­мя­та… То­ва са­мо­чув­с­т­вие е из­точ­ник на енер­ги­я­та, ко­я­то дви­жи въ­о­б­ра­же­ни­е­то и чет­ка­та, прев­ръ­ща ри­су­ва­не­то в иг­ра и удо­вол­с­т­вие, да­ва сво­бо­да и сме­лост, смес­ва сти­ло­ве и жан­ро­ве, ре­а­л­ност и фан­та­зия, тра­ди­ция и тър­се­не. Ни­как­ви ог­ра­ни­че­ния, ни­как­ви те­ма­тич­ни ука­за­ния, ни­как­во съ­о­б­ра­зя­ва­не с ка­но­на, с Ев­к­лид и Ло­ба­чев­с­ки. Три­а­н­гу­лач­ни­те точ­ки на по­со­ка­та са са­мо усе­ща­ни­я­та и пред­с­та­ви­те, за­ро­ди­ли се в ав­то­ро­во­то въ­о­б­ра­же­ние и об­х­ва­ти от ед­но нес­по­койс­т­вие – как да се пре­вър­нат в кар­ти­на на плат­но­то. Ки­рил Ко­лев раз­г­ръ­ща сю­же­ти­те си ка­то съ­но­ви­де­ния – без при­чи­на и мо­ти­ва­ции, без фа­бу­ли­ра­не и ло­гич­на об­с­то­я­тел­с­т­ве­ност. Дос­та­тъ­чен е бил един миг, да проб­лес­не ка­то кам­ши­ка на мъл­ча­ни­я­та, за да очер­тае кар­ти­на­та, ко­я­то тряб­ва да бъ­де на­ри­су­ва­на. Каз­вам “без при­чи­на”, но при­чи­на на­вяр­но има, са­мо че ние, зри­те­ли­те от­с­т­ра­ни, труд­но мо­жем да я усе­тим; по-ско­ро мо­жем да се до­се­тим за нея по ня­кои бег­ли вън­ш­ни бе­ле­зи и зна­ци. В плат­но­то “Мост”, да ре­чем, ко­е­то за­дър­жа по-дъл­го вни­ма­ни­е­то ми, ка­то че ви­дях из­вед­нъж Пок­ри­тия мост над Осъ­ма. От про­зо­ре­ца на ате­ли­е­то си Ки­рил Ко­лев го е наб­лю­да­вал от го­ди­ни – от ран­но­то си дет­с­т­во, мо­же би, до­ка­то ос­мис­ли фи­ло­соф­с­ки съ­щес­т­ву­ва­не­то му; пос­т­рой­ка­та ня­ма пра­о­б­раз в при­ро­да­та, чо­ве­кът с лъв­с­ка енер­гия е съ­е­ди­нил две­те про­ти­во­по­лож­ни точ­ки, пол­з­вай­ки ка­то ар­ма­ту­ра кос­ти­те на пре­диш­ни­те чо­веш­ки по­ко­ле­ния. Кар­ти­на­та, раз­би­ра се, тряб­ва да се гле­да, не да се пре­раз­каз­ва; са­мо ед­но раз­вих­ре­но въ­о­б­ра­же­ние мо­же да по­бе­ре и под­ре­ди в хар­мо­ния близ­ки и да­леч­ни пла­но­ве, ми­на­ло и нас­то­я­ще, зе­мя и не­бе, ма­те­рия и дух…

За мен, нес­пе­ци­а­лис­та, си ос­та­ват за­гад­ка мно­го от ви­де­ни­я­та на ху­дож­ни­ка. Лъ­во­ве­те, нап­ри­мер, ко­и­то се про­мък­ват от плат­но в плат­но, спо­тай­ват се ня­къ­де в сян­ка­та на ек­зо­тич­на рас­ти­тел­ност, учас­т­ват в лю­бов­ни иг­ри, пре­въп­лъ­ща­ват се в чо­веш­ки об­ра­зи. Сан­тя­го, ста­ре­цът на Хе­мин­гу­ей, но­щем съ­ну­ва­ше лъ­во­ве, но той бе преб­ро­дил пус­ти­ни и джун­г­ли; ко­га в дет­с­т­во­то си Ки­рил Ко­лев е ви­дял лъв / в мо­е­то дет­с­т­во по­не ги има­ше на­ри­су­ва­ни по дъ­на­та на ка­ру­ци­те…/

За сюр­ре­а­лис­та ня­ма не­въз­мож­ни не­ща, ня­ма рам­ки и бре­го­ве, зе­мя и не­бе се до­пи­рат, звяр и ан­гел съ­жи­тел­с­т­ват в мир и лю­бов; на­ши­те ес­тес­т­ве­ни се­ти­ва са ог­ра­ни­че­ни, ко­га­то тряб­ва да об­х­ва­нат бо­гат­с­т­во­то на све­та, кой­то е в че­реп­на­та ни ку­тия – са­мо ин­с­т­ру­мен­та­ри­у­мът на сюр­ре­а­лиз­ма е в със­то­я­ние да ни го раз­к­ри­ва в дос­та­тъч­на сте­пен и пъл­но­та. А ка­то си по­мис­лим – са­мо пре­ди две де­се­ти­ле­тия сюр­ре­а­лиз­мът бе ерес, де­ка­данс и кон­т­ра­ре­во­лю­ция; до­жи­вях­ме да се из­мък­нем от един ре­а­лен кош­мар; до­ча­ках­ме и днеш­ния ден – да ви­дим на ед­на ръ­ка раз­с­то­я­ние и жив сюр­ре­а­лист, да му да­дем ед­но цве­те и да му по­же­ла­ем ус­пе­хи по-на­та­тък в све­та, кой­то му раз­к­ри­ват рен­ге­но­ви­те очи на сюр­ре­а­лиз­ма – свят на райс­ки кът­че­та и пус­ти­ни, на бо­жес­т­ва и де­мо­ни и в кой­то ние, три­и­з­мер­ни­те жи­те­ли на ре­а­л­ност­та, мо­жем да ви­дим са­мо в кар­ти­ни­те на та­зи из­лож­ба.

Георги Мишев