Оти­до­ха си два­ма от най-го­ле­ми­те в го­ля­мо­то ки­но – Бер­г­ман и Ан­то­ни­о­ни. Ка­то вър­хо­ве в ки­но­то на 60-те и 70-те го­ди­ни на ми­на­лия век, те жи­вя­ха до прек­лон­на въз­раст. Ка­то че ли ис­ка­ха да се убе­дят на­пъл­но, ще ни­що ве­че не гу­бят от зем­ния си прес­той. За­що­то те, за­е­д­но с Фе­ли­ни, Бу­ню­ел, Трю­фо, Вис­кон­ти, Куб­рик и Го­дар из­диг­на­ха сед­мо­то из­кус­т­во до ви­си­ни­те на фи­ло­со­фи­я­та и ви­со­ка­та граж­дан­с­ка по­зи­ция. Тяхното кино е живо изкуство, което пораждаше вълнения в обществото, дълбаеше лабиринти в човешката душа. В творчеството им виждаме следи от културни пластове, както и една дълбока човешка болка за себеподобните.

Ня­ма да заб­ра­вя пър­ва­та ми сре­ща с “По­ля­на­та с ди­ви­те яго­ди” на Ин­г­мар Бер­г­ман. Един­с­т­ве­на­та про­жек­ция през 1972 г. в Ло­веч се със­тоя на ки­но­лек­то­рия в мал­ка­та за­ла на ня­ко­гаш­но­то ки­но “Г. Ди­мит­ров”. Бях уче­ник и лю­бо­пи­тен. Фил­мът ме про­ря­за, как­то бръс­нач око. За ме­не Бер­г­ман и Ан­то­ни­о­ни са дъл­бо­ко лич­ни пре­жи­вя­ва­ния. Бла­го­да­ре­ние на фил­ми ка­то “Пер­со­на” и “Фа­ни и Алек­сан­дър” на Бер­г­ман и “Заб­рис­ки пойнт” и “Про­фе­сия ре­пор­тер” на Антониони имам си­ли да се про­ти­во­пос­та­вям на фал­ша и де­ма­го­ги­я­та. Ако Ингмар Бергман ни говореше колко е трудно, почти абсурдно човешкото общуване, то Микеланджело Антониони естетизира отчуждението чрез незабравими женски образи.

На фо­на на днеш­на­та тър­гов­с­ка про­дук­ция ше­дьов­ри­те им зву­чат ка­то сим­фо­ния сред чал­га. Затова довечера ще си припомня „Професия репортер“ – само него предлагат в местната видеотека.

Цветан Тодоров

Кадърът е от филма на Антониони Blow up (1966)