Сряда. Реших за пролетните празници да го дам на химическо. Мразех да пипам ютия, а там ги гладеха на пара. Елате в сряда другата седмица, а най-добре в четвъртък, защото нямаме други от този цвят, каза ми служителката.
Отидох след една седмица в четвъртък. Беше изчезнал…
Това беше луксозен панталон в цвят тъмносин пастел, стилен и комфортен. Отпред се кипреха два италиански джоба, имаше два джоба с цип отзад и един секретен джоб отвътре за ценности. Беше панталон удобен и функционален, подходящ за всякакви поводи и сезони.

Половин час три служителки ровеха в една закачалка с дрехи, дълга не повече от три метра. Но нищо. Ще излезе отнякъде, няма къде да се дене, бяха категорични дамите. Да не е заек да избяга… Ако го е взел някой погрешка, ще го върне, успокояваха ме една през друга.

Така е, като не идвате да ги вземете навреме – мърмореше точно тази, която твърдеше, че за сряда едва ли ще е готов.

Оставете телефон, като се появи внезапно отнякъде, да ви позвъним… Казах им номера и си тръгнах ядосан.

В кафенето бяха седнали учителки от съседното училище.

– Ега си големият град… Колко да са в него мъжете със стилни панталони? Повечето носят анцунги. И колко от тях да са занесли панталони на химическо чистене? Най-много десет! И да изчезне точно моят панталон! – вайках се аз.

Дамите веднага ми обърнаха внимание. Разказах им подробно случая и те страшно се забавляваха. А Жанина Илиева, която събираше материали за общинския алманах, веднага предложи да направя разказ. Ще видим… казах аз. После тя поиска номер на джиесема ми. Казах го, тя ме набра и… никой. Абе ти не си знаеш номера!? Вярно бе… Ядосан, навярно съм дал грешен номер и в химическото. Има да чакам да ми се обадят.

Отидох да обядвам в „Булгаро“ – известно заведение в града и цялата държава. Калинка чакаше сестра си Лидия и докато се нервеше, я разведрих с моите патила с панталона.

На съседна маса имаше младеж, който дочу за моята загуба и трескаво започна да рови в чантата си… Да видя дали са ми дали моите дрехи, оправда се момчето. Оказа се, че и той идва от химическото, но с него всичко беше точно. Късметлия!

Веднъж изхвърлих едни мои дрехи в кофите с боклук, включи се Калинка. Бяха запазени, с ярки цветове, но вече ми бяха омръзнали. И след няколко дни срещам едни циганки – накиприли се с моите парцали и яко цепят… Стана ми хубаво, добави тя..

На мен никак няма да ми стане хубаво, ако срещна някой с моя панталон…

В петък отидох пак до химическото чистене да поправя грешния телефонен номер. Няма го, няма го… – завикаха служителките отдалеко. Запомнили ме. И ми развиха следващата теория.

Имали един клиент с три ризи, възпитаник на Езиковата гимназия. Три ризи! Може би моят панталон е бил на същата закачалка отвътре, ризите отгоре и клиентът не го е видял. Но като си отиде вкъщи и започне да облича ризите, ще го види.

Той е слабичък, вие не сте…Вашият панталон ще му е голям и ще го върне…

Така много ме успокоиха. И специално ми благодариха, че проявявам разбиране.

Дадох им отново моя телефонен номер, точния, и побързах към театъра, където Езиковата гимназия празнуваше с много гости. Вглеждах се главно в панталоните на бившите възпитаници, но не видях моя. Втренчването в ниското не се прие с много разбиране, а някои направо побягнаха.
После срещнах приятеля Евгений Трифонов, който беше с Иван Драшков. Те са завършили Езиковата. Хвърлих уж небрежен поглед върху панталоните им и пихме кафе на терасата на „Хисаря“. Те не ползваха новото име на хотела, а само старото, както го знаят от младини.

По повод моята тревога и изказаната благодарност от служителките Иван Драшков се сети за негов интересен случай. Преди години някакъв дърводелец взел пари на приятел за гардероб и изчезнал. Минава време и ни гардероб, ни пари… Двамата го намират и му поставят въпроса ребром. Или – или. Поизплашил се дърводелецът, обещал гардероб и накрая казал: – Благодаря ви, че не се стигна до кръвопреливане…

Е, в химическото едва ли ще има кръвопреливане, добавих аз.

Събота. От химическото никой не звъни. Пием кафе с моята съученичка Таня. Разказвам й всичко, а тя ми дава съвет да си купя нов панталон.

Стига бе, няма да се отказвам толкова лесно. Имам бележка, че съм платил седем лева за химическо чистене на панталон.

Таня е живяла дълго време в САЩ и е натрупала международен опит. Успокоява ме с нейна история. Там имало много големи битпазари (Flea Markets) и в тях можело да се намери от пиле мляко. Веднъж Таня пробвала някакви дрехи и си забравила собственото яке там, до дрехите за продан. Сетила се за него много по-късно в колата и не се върнала.

Сред седмица отново посетила пазара. Нейното яке вече било поставено на видно място за продан. Не посмяла да каже истината на собствениците и го оставила там.

Вечерта актьорът Йордан Петков – Дуньо, пък се закле, че видял моя панталон. Разхождал се сам по пешеходната зона. Сам, без човек в него… Разхождал се като свободен панталон. Абе както „Нос“ на Гогол.

Неделя. Нищо. Взех крайно решение. Ще си купя нов…

Ловеч, 14 април 2024 г.