„Септемврийци“ 1954

Съветското влияние върху българското кино в периода 1950 – 1989 г. се проявява като индоктринацията по пътя на господстващата тогава марксистко-ленинска идеология. Българските кинотворци работят в държавната кинематография в условията на липса на всякаква друга алтернатива. Картината е сложна и многопластова, но за целите на това съобщение ще бъда принуден да я схематизирам до най-главното – проявите на официалния политически императив. В случая се интересуваме от тоталитарната парадигма, която се възпроизвежда чрез киноизкуството.
И така, в СССР, а след 1944 г. и в България, господства идеологията марксизъм-ленинизъм с всички произтичащи от това последици. Става дума за държавно управление на културата и творби според нормите на социалистическия реализъм. Както гласеше вицът от онова време – „Това е възхвала на управляващите в достъпна за тях форма“.
На практика върви процес на възхвала, възпяване и дори втълпяване на комунистически идеи, отглеждане на удобни обществени нагласи и прилагане на когнитивни стратегии посредством професионална методология със средствата на киноизкуството. Пред кинодейците се поставят задачи да показват новия положителен герой – комунист, да хвалят колективизацията, да изобличават „излишните класи“ като кулаците, буржоазията, т. нар. „бивши хора“.
По правилата на т. нар. „идеологическа борба“ се критикуваше капиталистическото кино като безсмислено развлекателно зрелище, водещо до затъпяване на зрителя, като безидейно и ретроградно.
Съзнателно не се спирам върху влиянието на съветския авангард – той влияе не само върху родното кино, а и върху много други европейски, а и световни кинематографии. Няма да се спирам на уроците и съдбата на Дзига Вертов и неговия „Човекът с камера“, на Сергей Айзенщайн с „Броненосецът Потьомкин“, на Сергей Параджанов със „Сенките на забравените прадеди“ или на Андрей Тарковски с „Андрей Рубльов“ и „Огледало“. Съветската система се отнася жестоко с тях, като в крайна сметка ги отстранява от киното. Абсолютно същото се случва и с онези български творци, които пренебрегват, недолюбват социалистическия реализъм или пък имат неподходящ произход. За пример може да се посочи съдбата на режисьорите Януш Вазов или Стойчо Шишков.
Тогавашната актуалност изискваше да се води борба с буржоазната култура. Затова на практика можеше да се прочетат много повече статии и книги срещу пагубното влияние на западното кино, но не и за „плодотворното“ влияние на съветско кино. Парадоксално, но загниващият капитализъм беше по-интересен от правоверния марксистко –ленински катехизис.
Комунистическите идеи влизат в българското одържавено кино до голяма степен насилствено. Това личи още в първия държавен игрален филм „Калин Орелът“ (1950), чиято първоначална идея е преработена от властта. Защото свободата е възможна единствено в пазарно общество.
Но нека направим малко отклонение към една тема, напълно неразработена. В доклада на Антон Тодоров от предишната научна конференция в Ловеч през 2017 г. на тема „100 години от болшевишкия преврат в Русия и влиянието му в България“, в статия за съветския шпионаж в България, се разказва за Димитър Минков Славков от Ловеч. Той бил съветски шпионин от 1938 до 1945 г., като през това време се занимавал с кинопроизводство, чак до 1947 г. Цялото му филмопроизводство било финансирано от съветското военно разузнаване. Това са филмите „Българи от старо време“ (1945) и „Бойка“ (1947). Петър Увалиев в една своя рецензия от книгата „Филмови трохи“ (1) пише унищожителна рецензия за художествените качества на „Бойка“. Така че режисьорът остава в историята по-скоро като съветски шпионин.
Още преди 9 септември 1944 г. кинопроизводството е служило за канал за влияние и шпионаж. Няма основания да считаме, че след утвърждаването на комунистическата диктатура тази практика е прекратена – просто документи за това още не са проучени.
В това отношение интересна е личността на Анжел Вагенщайн (1923 – 2023), който е сценарист на „Звезди“ (1959) с реж. Конрад Волф. Конрад Волф е брат на Маркус „Миша“ Волф, генерал-полковник, шеф на Службата за външно разузнаване на ЩАЗИ от 1958 до 1986 г. „Той беше весел и забавен събеседник, страстен кулинар и горещ приятел на България. Дотук са познанията ми за моя добър познат Миша, защото не съм бил нито разузнавач, нито сътрудник на които и каквито и да било „специални“ служби.“, казва в интервю Вагенщайн. (2)
Идеята за филма „Калин Орелът“ е от началото на 40-те години на ХХ век. Снимките започва след края на войната през 1945 година, после продукция е национализирана в началото на 1948 г. Следват преработки и дописване на сюжета, за да придобие вече задължителния социалистически дух. „Патриотичната мелодрама се превръща в разказ за тесните социалисти и френските комунари, гарнирана с историята на забравения заточеник и щастливата среща с порасналата му дъщеря, отгледана от френския посланик.” Така кинокритикът Александър Янакиев описва филма в Енциклопедия „Българско кино”. (3) След преработения „Калин Орелът“ всеки следващ български филм задължително бива разглеждан през критериите на комунистическата идеология.
Властта рекламира съветското кино като най-прогресивното.
Хвалебствени статии за съветското кино като „най-прогресивното в света“ излиза в българската преса обикновено по повод различни годишнини – например от т.нар. „Октомврийска революция“. Тогава ръководителите на държавната кинематография бяха длъжни да повторят АБВ-то на верността към господстващата идеология. Никога няма да забравя следния призив: „Гледайте новите съветски и български филми“. С големи букви той беше изписан на една сграда срещу ЦУМ, пред него беше паметникът на Ленин.
Трябва да правим едно принципно разграничение. Когато говорим за влиянието на комунистическите идеи като свободно разпространявана доктрина в демократичното общество е едно. Съвсем друго е когато това влияние е облечено в партийна и държавна политика на тоталитарна държава. В случая става дума за второто. В този смисъл индоктринирането е невъзможно без санкцията на тогавашната управляваща БКП и подчинените й органи като Комитет за култура, Държавна сигурност и останалите контролни и цензуриращи структури.
Да припомним, че България членува в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), както и във Варшавския договор – военно-политическа организация на комунистическия блок. Всички те са строго подчинени на съветския контрол. Това води до „тоталната десоциализация на българската култура, абсолютното й подчиняване на държавния и партиен апарат в интерес на социалистическото му развитие“, пише Якуб Микулецки. (4)
Давам си сметка за сложността на този механизъм. В тоталитарните държави с еднолична диктатура, каквито бяха Хитлерова Германия и Сталиновата Русия, а сега и в Путиновата Русия, културата е изцяло държавна функция. Творците са организирани в творчески съюзи, които на практика ги задължава да работят по спуснати теми и задачи. Това става срещу съответните привилегии и награди. Задачите се спускат отгоре – например да се покаже новия положителен герой, да се възпяват успехите на строя и т.н.
Оказва се, че въобще не е трудно да намериш талантливи творци, които да поставят изкуството си в услуга на властта. Например в Германия Лени Рифенщал прави пропагандните документални филми „Триумф на волята“ (1935) и „Олимпия“ (1938). Сергей Айзенщайн снима „Броненосецът „Потьомкин“ (1925), който с новаторската си техника става сензация в СССР и по целия свят. Днес в ролята на подлизурски хор влязоха талантливи творци като Никита Михайлков, Фьодор Бондарчук, Михаил Боярски и Алексей Баталов.
В сателитните държави на СССР положението е същото – творчески съюзи, планирано изкуство, отчети и порицания, награди и изключвания от партията за провинилите се. Още – забрани за публикации, пренаписване и редактиране на книги, филми, пиеси.
Как съветското кино влияеше в България?
Първо – Пълен държавен контрол върху кино репертоара, както е в СССР. Това е не е трудно за една тоталитарна държава. Ако до 1948 година у нас имаше разнообразие от чуждестранни филми, след това идва пълен превес на съветските филми.
Според проучване на българския екран от 1944 до 5 април 1948 година (това е периодът, в който все още има частни киносалони), са се състояли премиерите на 774 игрални филми. От тях 8 са български, 252 американски, 160 съветски, 117 френски, 68 италиански, 20 английски и т.н. Проучването е на Александър Александров. (5)
След преврата на 9 септември 1944 г. се приема Закон за кинокултурата (1946 г.). Той узаконява средно специално училище за кино- и фототехника, създаване на киноцентър и държавен архив и кинефикация. Най-важното е, че Законът за кинокултурата узаконява монопола на държавата върху вноса, износа и разпространението на филми. Така се въвежда реална цензура.
Спуснати са задължителни квоти какво и колко да се програмира и да прожектира на екраните. За западното кино се отделят по-малко от 10 % присъствие в репертоара, всичко друго трябва да е от социалистическите страни, главно български и съветски заглавия.
Според данни от каталога на ДП „Разпространение на филми“, който обхваща годините от 1950 до 1983, това са 33 години, са пуснати 334 български заглавия, като това на практика е цялото наше производство.
От САЩ са закупени 124 заглавия, срещу 670 заглавия на съветски филми. (5.4 пъти повече са съветските) Френските филми са 140 броя, италианските – 116, на английските -74. Има и 13 броя шведски филми, 12 японски, индийски – 13, албански – два филма.
Излишно е да подчертавам, че от западните филми са предпочетени тези на режисьори с левичарски, марксически възгледи, които критикуват своето общество и които са приемливи за социалистическия лагер. Такива са Коста Гаврас, Джило Понтекерво, Дамиано Дамиани, Бернардо Бертолучи, Оливър Стоун. Други, като Жан Люк Годар, обаче не се показваха, въпреки левичарските им идеи. Всичко това съвсем не спасяваше напълно вносните филми от ножиците на тоталитарната цензура, която изрязваше „неподходящи“ сцени и реплики.
Квоти с разпределение в репертоара имаше във всички сфери на културата – литература, родна и преводна, в театъра, в музиката и особено естрадата, в програмите на радиото – от радио София до общинска радиоточка. Квотите регламентират и гарантират в проценти върховенството на националната продукция и на съветската (особено на съветската!) продукция – филм, песен или литература, срещу минимално присъствие на западната продукция.
Масираното присъствие на съветска продукция не водеше до повече зрители. Напротив – имаше бягство на зрителя от този тип филми. Тогава влизаше в действие фалшивата статистика (стъкмистика!) с прехвърляне на зрители от западните и индийските филми на останалите. Това беше една от „срамните тайни“ на киноразпространението у нас. За да се прикрие тази измама широко се прилагаше практиката на организирано посещение на български и съветски филми. Най-често в строя се оказваха ученици, войници и служители в културните учреждения.
Тук не бива да се пропуска ролята на телевизията като най-нова за времето си медия. Съветските сериали и филми са в основата на репертоара на БТ („Угрюм река“, „17 мига на пролетта“, „Как се каляваше стоманата“). Дълги години всеки петък в България директно се излъчва съветска телевизия. „Съветският петък“ започва от юни 1965 г. и продължава до 1990 г. Централната съветска телевизия влизаше в програмата на нашата държавна телевизия от 10:00 до 12:30 и от 17:00 до 23:00 пряко, без превод. С цел популяризиране на съветската телевизия у нас са създадени регионални клубове на знаещите и се организират състезания по подобие на съветското „Какво? Къде? Кога?“.
След разпадането на Съветския съюз, от 27 декември 1991 г. Първа програма на ЦТ се преобразува в Първи канал „Останкино“. От 1 април 1995 г. каналът е преобразуван в ОРТ (Общественное российское телевидение), а след 2002 г. се нарича „Първи канал“. Ефирното излъчване по отделен канал у нас обаче продължава до 1 септември 1997 г. Според достъпна информация за излъчването на ОРТ българската държава е плащала годишно около 32 млн. лева. (6)
Любопитното е, че от 1995 до 1997 г. излъчването е без споразумение за препредаване и на практика е било незаконно. Виж статията „Руската обществена телевизия излъчва незаконно в България“ (в. Капитал, 31 юли 1995 г.)
Второ – чрез кадрова политика. Държавата изпраща български творци (сценаристи, режисьори, оператори), на обучение в Москва – ВГИК. Там завършват Борислав Шаралиев, Въло Радев, Бинка Желязкова, Христо Ганев, Ирина Акташева и Христо Писков, чак до Георги Дюлгеров. Явно се разчита те да привнесат съветския опит на родна почва. Естествено това личи най-вече в техните ранни филми – „В тиха вечер“ , „Песен за човека“, „Септемврийци“ и др. В живота обаче не винаги става очакваното – по-късно всеки тръгва по своя път.
Някой от тях, като Бинка Желязкова и Христо Ганев, още с първия си филм „Животът тече тихо“ (1957) проявяват смелост и разум, но стават жертва на цензурата. В специално постановление на ЦК на БКП се казва: „Този филм фактически развенчава образа на народния партизанин, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност“. На практика във филма намираме точно обратното – вярна картина на социалното разслоение и бюрократизирането на комунистите. „Животът тече тихо“ е показан на екран чак през 1989 г.
В кадровата политика има обратното движение – командироване на съветски режисьори у нас, за да внедрят своя опит. Темите обикновено визират съветски герои и техните връзки с България. Типичен случай е „Героите на Шипка“ – съветско-български игрален филм от 1955 г. Режисьор е Сергей Василиев, автор на „Чапаев“, сценарият е на Аркадий Первенцев, също съветски автор. От днешна гледна точка това е пропаганден филм със смехотворен финал, на който виждаме как съветските танкове катерят връх Шипка. Това би трябвало да покаже прякото родство между боевете на Шипка от 1878 г. и съвременните войски.
„Първият куриер“ е българско-съветски игрален филм от 1968 г. на режисьора Владимир Янчев, по сценарий на съветския автор Константин Исаев. Оператор е Анатоли Кузнецов. В него се възпява куриера Иван Загубански, един от първите куриери на в. „Искра“.
„Пътят към София“ (1978) е българско-съветски петсериен телевизионен филм на украинския режисьор Николай Машченко, по сценарий на Стефан Дичев. Сюжетът е освобождението на София по време на руско-турската война. Николай Машченко е създател на култовите по съветско време филми „Как се каляваше стоманата” и “Стършел”.
„Прокурорът“ (1968) е филм без премиера, получил признание 20 години след неговото създаване и 10 години след смъртта на режисьора Любомир Шарланджиев. Сценарист е Будимир Металников. Интересното тук е, че пиесата на Георги Джагаров, която е в основата на филма, е допусната да се играе в театрите, но филмът е забранен. Това се обяснява със следната логика. Властта се отнасяше с най-голяма бдителност към най-масовите изкуства. Киното е от тях, защото филмът стига до милиони зрители. Докато в театъра публиката е по-ограничена и там може да се допусне известна критика и дори игра на дисидентство.
Идеологическият орган за надзор, какъвто е отдел “Пропаганда и агитация” към ЦК на БРП (к), е сформиран още през 1944 г. Според Деян Статулов (книгата „(Не)възможната свобода“, 2022), който изследва цензурата, през различни времеви периоди отделът мени своята структура, но неизменно следи за “идеологическата чистота” на изявите в полето на науката, образованието, изкуството, културата, печата, а по сетне – в радиото и телевизията. Цензурата е най-вече превантивна т.е. съсредоточена в т.нар. предпубликационен етап.
Но не са един и два случаите и на следпубликационен етап. Например книжката „Люти чушки“ на Радой Ралин или свалянето на филми от екран като „Кит“, „Привързаният балон“, „Понеделник сутрин“, „Масово чудо“, „Смъртта на заека“ и много други.
Цензурата „работи“ във всички посоки – и срещу родни филми, и срещу чужди филми. Много са доказателствата за цензура върху западните филми – от пълно игнориране на шедьоври до изрязване на определен тип кадри и цели сцени. Няма обаче данни у нас да са цензурирани съветски филми.
Колективът е по-важен от личността, положителният герой е задължителен
Комунистическото учение възпява жертвата, която трябва да принесе личността пред олтара на колектива. Не е важен личният, частният интерес, важен е интересът на колектива. Лансирана беше теорията за „малката и голямата правда“ (малка правда е личната, голямата е на партията), за скритите „врагове на народа“ и т.н.
Направени са поредица филми за разобличаване на „враговете на народа“. „Нощта срещу 13-и“ (1961) и „Златният зъб“ (1962) на Антон Маринович, поредицата за разузнавача Емил Боев, шпионин има дори в бригадирския „Утро над родината“ (1951). С презумпцията за нарушаване на теорията за „малката и голямата правда“ са спрени филми като „Кратко слънце“ (1979) и „Една жена на 33“ (1982), отрязан е финалът на „Равновесие“ (1983).
Една от най-срамните страници на българското кино са филмите, изразяващи култа към Тодор Живков. Тази поредица не би се появила, ако не бе примерът на съветското кино. Най-представителни за тази тенденция са филмите на грузинския режисьор Михаил Чиаурели (1894 -1974), посветени на култа към Сталин. Сред тях са , „Великото зарево“ (1938), „Георгий Саакадзе“ (1943), „Клетва“ (1946), „Падането на Берлин“ (1950). В тях актьорът Михаил Геловани играе 14 пъти Сталин.
Много са съветските филми с образите на Ленин, на Леонид Брежнев – филми като „Човекът с пушка“ „Освобождение“, „Жуков“ и др. Всички те са ярки представители на едно кино на застоя. Можем да сме сигурни, че тук съветското кино е първопроходец чрез своите филми във възхвала на своите вождове. Но това са напълно фалшиви филми.
Възхвалата на партизанското минало на Тодор Живков е главна тема на „Бой последен“ на Зако Хеския. Ролята му за 9 септември 1944 г. е част от копродукцията „Войници на свободата“, 4 серия. Двата филма излизат през 1977 г.
Следват “Ударът” (1981) на режисьора Борислав Шаралиев /в ролята на младия Живков актьорът Любомир Младенов/, “Ешелоните” (1986) на Борислав Пунчев, съответно с Филип Трифонов, и “Те надделяха” (1986) на Киран Коларов с Антоний Генов. Филмите са епопеи, черпещи факти от уж „документален“ материал и с художествени средства разказват младостта на Тодор Живков преди 9.IX.1944 г.
През 1981 г. излиза документалният филм “Човек от народа” на Христо Ковачев, посветен на 70-годишния юбилей на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България. Творбата е открита възхвала на Живков. (7)
Подобни процеси имаше в съседна Румъния по времето на култа към Чаушеско. Ярък пример е историческият филм „Буребиста“ (1980), в който се правят паралели между водача на даките и съвременния диктатор. По същия начин у нас, като възхвала на Тодор Живков, се възприемаше филмът „Борис I“ (1985).
Едно малко отклонение. Образът на Тодор Живков се оказва „прилепчив“ и след демократичните промени. Той се появява като герой в седмата серия на тв филм „Патриархат“ (2005) на режисьора Дочо Боджаков и във филма „Виктория“(2014) на Майя Виткова. Трактовката обаче е съвсем друга – иронична, сатирична, разобличителна.
Целта на всяка тоталитарна власт е „чрез тотална пропаганда и медиен натиск да се отнеме бистрия ум на хората, за да не различават добро и зло, и да им се отнеме свободата, за да не могат да изберат доброто“, пише наш съвременник.
Известна промяна дойде с т.нар. „перестройка“ по времето на Михаил Горбачов. В края на „студената война“ във втората половина на 80-те години на 20 век ръководството на СССР предприема някои радикални промени в икономическата и политическата структура на държавата. През януари 1987 г. на пленум на ЦК на КПСС перестройката е официално обявена като направление за развитие на държавата. Това води до размразяване на темите за репресиите на Сталин, концлагерите в Сибир, развенчаване на култа към личността, икономическият и духовен застой при Брежнев, цензурата, ограничаването на човешките права, задушаващата авторитарна атмосфера и липса на свобода, осветяване на теми като наркоманията сред младежка, безпътицата и безсмислието на войната в Афганистан.
Под влияние на тази вълна на екран се появиха адекватни филми като „Покаяние“ – грузински филм от 1984 г. на режисьора Тенгиз Абуладзе, „Малката Вера“ (1988) на Василий Пичул, „Асса“ (1987), на Сергей Соловьов с Виктор Цой, „Иглата“ (1988) на Рашид Нугманов и др. Повечето от тези филми бяха показани и у нас. Това стана при тихото несъгласие на официална власт, но под знака на модната тогава перестройка. Беше сложна игра на котка и мишка, когато привидно властта се съгласяваше с Горбачов, но тайно чакаше бурята да премине. Както е известно, бурята се разрази и този процес доведе до пълното разпадане на СССР на 26 декември 1991 г., с което като че ли приключи и неговото пряко влияние.
Днес в кинонаследството имаме едно огромно количество „мъртви“ филми, които представляват интерес само за историци и изследователи на процесите. Но не и за публиката.
И ако са произведени поредица добри и човешки български филми, като „Авантаж“, „Селянинът с колелото“ или „Лачените обувки на незнайния воин“, то това е станало въпреки съществуващите ограничения и пречките на цензурата. Да не забравяме, че доста български заглавия бяха заключени и се разминаха с публиката.
Защо се спираме днес върху тази тема, която без съмнение е тема на историята.
Първо, защото темата у нас продължава да бъде премълчавана като самоподразбираща се. Има мълчаливо съгласие да не се рови в миналото, докато има живи участници.
Второ – виждаме публични опити да се реставрира комунизма под благовидния образ на напредничав и хуманен строй. Множат се опитите да се величае доскорошното ни национално мракобесие и комунистическият режим да се представя като демократично и прогресивно общество.
Трето – можем да си представим как би се развило българското кино, ако не беше желязната прегръдка на идеолозите от т.нар. съветска кинематография. Смея да си представя при ентусиазма на първите наши режисьори преди 9 септември 1944 г. като Васил Гендов, Борис Борозанов, Александър Вазов, Хрисан Цанков и други, как биха се развили тези процеси. Най-малкото можехме да се сравняваме с югославското, полското или чехословашкото кино.
У нас се случи точно обратното – години наред имаше тотално пренебрежение към първите ни кинодейци, т.нар. „прабългарско“ кино, което с нищо не отстъпва на съседните страни. Чак след 1990 г. се появиха обективни научни изследвания върху този период.
Можеше ли да минем без това влияние? Най-вероятно – не. Не е ясно обаче защо толкова години то не се осветява научно. Рискуваме някои рецидиви да се повторят. А нямаме това право.
06.06.2023 г.
Бележки
1 Петър Увалиев, „Филмови трохи“ 2000г., Статии в българския периодичен печат 1936-1947 · „Веда Словена“
2. Анжел Вагенщайн, интервю в „24 часа“ Виж линк
https://www.24chasa.bg/mneniya/article/269553
3. Александър Янакиев, Енциклопедия „Българско кино”. Титра, София, 2000.
4 Jakub Mikulecký. Mezi disentem, undergroundem a šedou zónou. Neoficiální bulharská literatura 1944-1989, Slovanský ústav, 2021.
5. Александър Александров, „Българското кино до национализацията 1944-1948. „– сп. Киноработник, 1979, №7, стр.25.
6 Информация за това виж тук
https://www.predavatel.com/bg/istoriya/tv-ostankino
7. Цветан С. Тодоров, „Култът към Тодор Живков в киното“ от Виж тук
https://nglas.net/tag/%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2/