Един от най-нежните днешни поети – Николай Милчев, поел по пътя на поезията от Ловеч, откри вчера традиционните Яворовите литературни празници – 2015 г. в Чирпан. След запалването на огъня той изнесе поетично слово за големия български поет Пейо К. Яворов в читалището.

Яворовите дни на поезията се провеждат за 47-ми пореден път. Това стана по традиция в деня на рождението на Пейо Яворов – 13 януари, в родния му град. Огънят първо бе запален в къщата-музей на гениалния поет и бе пренесен с факелно шествие на най-изявените млади таланти от чирпанските училища до паметника на Яворов в градския парк.

Предлагаме ви словото на Н. Милчев,публикувано от него във ФБ.

 

 

Николай Милчев: Самият Поет е едно универсално училище по дълг, по страдание, по любов и по съвършенство

 

За мен е чест и дълбока грижа да застана пред вас в опит, повтарям – опит да ви доближа до Поета. Знам, че точно тук това доближаване е най-малко възможно, защото земята, на която стъпваме сега, е не само най-близка до Яворов – тя е самият Яворов. И защото тук думата ПОЕТ звучи с буквите на неговото име.

Искам да ви призная защо приех това изпитание. Приех да говоря за Яворов и от страх. От страх, че след близо четвърт век учителстване и разговори за и със литературата на мен все не ми достига време да се докосна до най-големите. Нямам никакво съмнение, че страхът ми е оправдан и едва ли сега ще бъде опроверган, но реших да опитам да изпълня ролята на посредник в една – несвършваща вече повече от век – история, наречена „Яворов и учениците”. Това значи разговор на Яворов с поколенията. Тази история няма как да свърши. Разговорът тепърва ще се усложнява- и на хората, които след мен ще преподават Яворов в училище, ще им става все по-трудно. Защото думата е не само за Яворов в българското училище, а за прозрението, че самият Поет е едно универсално училище по дълг, по страдание, по любов и по съвършенство.

Точно тук, в тази зала е най-малко необходимо да убеждавам, че Яворов е не просто бъдеще, а такова бъдеще, което е определило съдбата на българската поезия и ще я съпровожда до края, ако има такъв.

Очакването в събития като днешното е да отбележим началото. В „Пейо Яворов- летопис за живота и творчеството му” на Ганка Найденова – Стоилова четем: „1878, Януари 1. Малко след полунощ в първия час на Новата година в Крачоловия дом се ражда втори син. Бащата записва в бакалския си тефтер: 1878, Яноари 1 на Пенчу рождениту на тва лету” (Яворов архив).
„Новороденото било толкова слабо, че едва проявявало признаци на живот, дори не плачело. В душата на майката тлеела мъка- няма ли да изгуби и него след онова здраво и хубаво дете…
Вкусът на баща ни обаче е задоволен. Момченце – при това и черничко – от неговия тип. Баба ни (по баща) Митра идва рано на сутринта и като го вижда, взема „величествена поза”, както тя обикновено правела при тържествени случаи- застава смирено с ръцете скръстени на гърди и с премрежен поглед нагоре, провлечено забелязва: „Досущ баща ми оживял.” Затова и настоявала да го кръстят на него – Стоян” (Екатерина Найденова. Спомени –Яворов архив).
Оттук започва пътуването горене на Пейо Яворов през света, през мъчителното дирене и ненамиране на отговори, до които човекът достига „отвъд Предела” – в инобитието на идеалните същности и на вечността.

Когато казах, че приех да говоря за Яворов от страх, то е, защото тайно се надявам, че ще успея с моите думи и с думите на моите ученици да запаля една плаха свещица пред иконата на най-дълбоките български думи. Словото оцелява, когато прави възможно „чуването” на гласовете от миналото, когато осъществява духовната свързаност между поколенията и е залог за целостта на българския свят.

Докато се лутах към тази вечер, избрах няколко Яворови стихотворения и помолих учениците си да забравят какво са учили за поета. И така, както само младостта може, да го попитат за неща, които са искали и не са смеели да изрекат.
Избрах като ключова думата СТРАДАНИЕ. Страдание и дълг, страдание и родина, страдание без спасение – кръговрат на страданието. Страдание и любов. И може би – спасение. Страданието не е само основен мотив в Яворовата поезия. Яворов е плътта и кръвта на страданието. И затова то непременно оставя диря.

Ето една диря от въображаемия диалог през времето на моята ученичка Боряна Маноилова с поета: „В живота рядко се случват неща, които да ни развълнуват толкова силно, че да създадат у нас усещането за летене. Аз съм благодарна на моята майка (…), че първият български поет, когото тя ми препоръча, беше Яворов. Моята среща с неговите творби създаде у мен точно това усещане за полет и за трепет. Докато четях стихотворенията му, имах чувството, че чета него самия, защото според мен той не е искал да остави само поезията си, искал е да остави и себе си”.

Основно разбиране на творците от литературния кръг „Мисъл” е, че творецът е носител на националния дух и въплъщение на универсалните, но и на националните ценности. Родовото, националното като съдба, като трагизъм и избор, се онасловява, осмисля и оценностява от Поета.
Когато чета и преподавам „Заточеници”, аз говоря за участта на бунтуващия се човек, за тези, които са се посветили на Отечеството, но не са успели да променят съдбата му. Говоря за това, че човек и родина взаимно си принадлежат. Човешкият саможертвен избор е висок, но и много интимен избор, който утвърждава светостта на родното. Прощаването с родното е изражение и на национално трагичното, и на дълбоката екзистенциална драма на победения човек.
Може би Яворовото „Заточеници” в най-голяма степен влиза в диалог с Ботевата и Вазовата представа за възрожденската родина, с мотива за пътя, „страшен, но славен”, който утвърждава човешкия подвиг. Влиза в диалог, преобръща посланията и търси великото в страданието.
„Заточеници” пита какво е Родината.
За Вазов България е земята, „де се бели Дунав лей,/ де от изток Черно море се бунтува и светлей./ Тамо де се възвишава горда Стара планина,/ де Марица тихо шава/ из Тракийска низина”.
Това е възрожденската родина.

Ето го отговорът на Яворов:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша – необятен,
светът ще бъде сън за нас.
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред спомена един.

За изгнаниците родината е „свят олтар”.Споменът за нея е единственото им духовно притежание. Ботевият път „през тиха бяла Дунава” се е превърнал в път „все по-далеч и по-далеч” от родното. Саможертвеният подвиг е непостигнат, а последният взор към „замислените великани на чутния Атон”е поглед към изгубената Родина. Яворовата творба е елегия за силата и безсилието на вечните заточеници.

Ето как децата на други времена , моите ученици, четат „Заточеници”, мислят за Родината, опитват се да говорят за страданието по нея.

Цвета Пенчева: В наше време България се нуждае от много голяма любов, за да се спаси. Вие как предлагате България да „срещне” тази любов?
Хелика Христова: Дали да попитам Яворов за заточената му душа, за ударите на сърцето му, водещи се по музиката на една градушка, или за погледа на любовта?
Заточеник ли е българинът днес? Във време на война със себе си, във време „разглобено”, във време на губене на морални ценности и последен дъх човечност – заточени ли сме, господин Яворов? Заточени ли сме в пустинята на обноските и протестите на неизживян живот?

Аз нямам способностите на човек, който чува през времето. Не знам какво би отговорил Яворов. Но като гледам как този баладичен кораб пътува по моретата на света и отнася душите на онези, които са тръгнали към други брегове, си позволявам да кажа, че изгнанието продължава и неговият край се губи някъде в мъглата на неизвестното. Да се погубиш заради България е едно и неговото име е подвиг. Да тръгнеш далече от България, за да търсиш нещо по-добро за себе си, е участ, която без да е пожелана, пада на раменете на много наши сънародници.

Немислимо е да говорим за Яворов и да не отбележим неговото литературно „кръщение” – приобщаването към реда на големите, признанието за неговия талант – въплъщение на „колективната печал на българската раса” – по думите на Гео Милев. Знак за това признание е публикуваната в списание „Мисъл” Яворова поема „Градушка” през 1900 година .

Смея да твърдя – малко, много малко са в българската поезия творенията, които по такъв безспорен начин сливат в една трагична симфония социалното и екзистенциалното, извеждат от конкретиката на лирическия разказ внушението за неведомите ирационални сили на „вечното зло”, обсебило света на човека.
Всичко в тази поема е изключително. Изключителен е ходът на времето, което от протяжността на трите години страдания преминава през трите сезона, когато покълва надеждата, разгръща картината на утрото, изпълва се с предчувствие за предстоящото бедствие и накрая побира цялото битие в един миг, в който „милост няма”.
Изключителен е езикът, „озвучаването” на ситуацията – просторечните интонации, молитвеното слово, гласът на ужасеното съзнание пред страшното лице на природата се сливат в полифония, чиято кулминация е прозрението, че човешкото Слово губи своята заклинателна сила:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце, в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък –
и още – пак –о, боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери…Град! – парчета –
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!

Изключително е създаденото усещане за мигновеност и неотменност на злото. Пред лицето на сляпата стихия, на Апокалипсиса, човекът е сам. Молитвата му е нечута. Той не е „любимо дете” на Бога. Бог го е създал слаб,отредил му е непосилни изпитания и го е изоставил. Лишил го е от упованието в божията всемилостивост и мъдрост. Човекът е „класец” , разпънат между земята и небето – еднакво враждебни към него:

А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
вън селото се мъкне цяло!
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.

Човешките усилия са напразни, на безплоден труд и вечно страдание е орисан човешкият род:

Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени –
безредно, зрели и зелени,
и цвят – надежда е пожнала…

Жетварката, жътвата – смъртта на надеждата. Човешкият свят е свят без опори, изгубил е своята цялост и своя смисъл. Разколебани са самите битийни ориентири за добро и зло, за страдание и спасение. Просто опозициите не съществуват. Прокълнатият човек е част от безкрайно повтарящия се кръговрат на страданието.

„Градушка” е творба, само привидно лесна за разчитане от учениците. Поне от моите. Рискът е от буквализиране, от невъзможност (поради липса на опит) да се обвърже конкретното с универсалното като послание.
И отново въображаемият разговор неочаквано свързва света на творбата с реалността на настоящето.

И така – Яворов и децата на 21 век – в един задочен диалог:
Петя Христозова: Бих искала да попитам Яворов дали някога е орал и жънал със собствените си ръце, или тази битова трагедия е средството, чрез което ни разказва за човешките възможности, воля, несломима сила, която живее само от надеждата и се възражда след всеки жесток удар.
Хелика Христова: Ако Пейо Яворов живееше в нашето време, бих го помолила да напише съвременен вариант на „Градушка”. Градушка от сметки, от сметки, от сметки…
Десислава Грозева: Откъде хората намират сила да свършат молитвата си, да се изправят, да изтупат коленете си от влажната пръст, пропита с пот и труд, доскоро носила плодове, а сега глад, и да продължат да се борят?
И така, господин Яворов – къде започва пътят към надеждата и свършва кръстопътят на умората?

Чета въпросите на моите ученици и страхът ми преминава в гняв. Гняв към гениалните прозрения на поета. Гняв за това, че времето, което уж върви напред, затваря жесток пръстен и кръг. Как бих искал това да не е така, да не се е сбъднало. Но то се е сбъднало буквално. Страхът и гневът ми преминават в поклон към силата на Словото, към магията на думите, които могат да предадат дълбоко и сетивно глъбините на страданието, гените на страданието, молекулите на страданието. Не смея да се надявам, но в мен все пак трепка надеждата, че този кръг трябва да се разкъса, че ледените парчета на градушката трябва най-после да станат капки топъл дъжд – и тих, и чакан. Словото затова е велико, защото е в началото. И защото то поражда всичко. Знам, че духът на Яворов би избрал едновременно и облака, и сянката на облака, защото духът на Яворов е милосърден. Защото зад всяка негова дума стои милосърдие.

Нека отново докоснем страниците на книгите.

Дори любовта – един от знаците на вечността, в Яворовата поезия е тълкувана нееднозначно и е извор на страдание. Но именно любовната лирика гарантира на българския символизъм спецификите и характеристиките, които го отличават от западноевропейския литературен декаданс.

В редица стихотворения на Яворов любимата е свързана със земната сфера – сферата на ниското, телесното и тленното, с преходното. В Платоновия смисъл това е светът на отраженията и сенките. В него изживяването на любовното чувство е невъзможно. В него мъжът и жената са „сенки”:
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те – сянката на мъж и сянка на жена!
Допирът на сенките не е докосване на душите, не е сливане.

Едно от най-съвършените поетически творения в българската литература гради друга представа за същността на любимата, за способностите на душата и за погледа към света на музикатата, лъчите, серафичното, хармоничното –към света на идеалните същности, озарен от Божественото откровение.
Говоря за стихотворението „Две хубави очи” и си мисля за ренесансовата любовна лирика на Данте и Петрарка. Говоря за детето жена в „Две хубави очи”, за непробуденото женско начало, което носи в себе си знаците на божественото – тоест – знаците на съвършенството, и си мисля за Беатриче, чиято любов „спасява” Поета и му обещава вечност. Но в „Божествена комедия” тази обещана вечност и светлина трябва да се изстрада. Човекът трябва да достигне до дъното на Ада, в „лес тъмен, непознат”, в дебрите на собственото си съзнание, за да започне обратното пътуване към светлото и високото.
Яворовото „Две хубави очи” е стихотворение за парадоксите на любовното желание, две молитви – за любов и за съхраняване на детската невинност:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи: – музика – лъчи.
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Смислов център на тази поетическа творба е повторението отрицание на вече заявения смисъл. В това отрицание може да бъде разчетено желанието невинността да бъде съхранена:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях
НЕ ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
„Душата ми се моли” – за любов . И „душата ми се моли” – чрез магическата сила на словото да се забрани случването на злото. Защото ако „злото” се случи, зад „булото на срам и грях” очите ще изчезнат, а заедно с тях и стаените в тях светове.
Но тези очи може би не виждат околния свят- „не искат и не обещават те”. Страданието на лирическия човек е свързано и със страха от момента, когато те „ще поискат и ще обещаят” – когато се сбъдне молитвата за любов. Защото любовта – споделена или несподелена, е загуба на невинността, мъки на душата. Така копнежът по любимата отрича сам себе си в желанието на мъжа да я предпази от себе си.
Първата фраза на стихотворението – „Две хубави очи” е подкрепена от последната, която завършва в неизказаността на многоточието:
Душата на дете…
Мъжът сякаш се е освободил от тялото си, от усещането за телесност, единствено неговата душа се моли да бъде допусната да проникне в загадката на битието, скрита в „две хубави очи”.
Така модерният човек постига надвсекидневните, мистичните пространства, където душите откриват себе си и се познават.

Когато спирам да говоря пред учениците си за „Две хубави очи”, идват и въпросите:
Даниела Савова: За какво се моли душата на Яворов? Какво очаква да прочете в очите на любимата- какво обещание и какво желание?
Невена Малинчева: Зове ли музата си, или просто съзерцава сиянието пред себе си?
Хелика Христова: Бих попитала Пейо Яворов какво е щастието през очите на едно дете и затвор за ума ли е душата на човека.
Калина Христова: Всичко ли успяхме да изгубим в деня, в който престанахме да се наричаме деца?
Десислава Грозева: Дали любовта е грях и омърсява чистите души, или е човешка ценност, състояние на духа, търсещ път към Рая? Може ли любовта да поквари невинността в детските очи? Може ли да заглуши божествената музика?
Вие как мислите, господин Яворов: Къде сте отредили място на любовта: В Рая – като дар, или в Ада – като грях?

Когато човек е на годините на тези деца, въпросите за любовта изглеждат по един начин. Изглеждат внезапни, чисти, водещи към сърцето. Очи на любимата – са техните очи. Но те не го знаят. Те питат, без да се страхуват, че отговорът би могъл да е друг, освен любов. И изведнъж се сещам за нещо, което не съм знаел – „Две хубави очи” е най-красивата музика за деца, за детето, което остава дете цял живот.

Бих могъл за финал да коментирам присъствието на Пейо Яворов в българската литература в духа на Шопенхауер и да твърдя, че за поета битието е сън, страдание, просветление, нощ, маскарад; да припомня д-р Кръстев и да настоявам, че поетическите внушения на Яворов отвеждат „в тъмнините на нощта, на подсъзнателната сфера на съзнанието”. Или просто да повторя Владимир Василев: Яворов е „поет на нощта.”
Ще тръгна по друг път. Като продължаващ разговор между Големия поет и нашите деца, който може би е обещание за бъдеще. Като израз на желание да опровергая признанието на самия Яворов:
Деца, боя се зарад вас…

Ето усещането за Пейо Яворов и за поезията му в думите на моята ученичка Натали Живкова: „Питам се възможно ли е следата на Яворов да е невидима пепел в историята на времето и не вярвам, не искам да вярвам, че е така. Ако следите на всички нас са прашинки тъмнина в безкрая, то именно гениалните творци изгарят като феникси и от пепелта изгряват душите им в нови, съвременни хора. Затова има безсмъртни идеи и вечни идеали.
Велик човешки дух в себеотрицание – това е Яворовият идеал. И моят:
Хиляди крила
размахани повяват хлад:
приятно, леко ми е – тихо
и светло…
И още от Натали Живкова: Понякога чета поемата „Нощ” само до тук и избирам да вярвам, че така е приключил земният път на една достойна душа. Бих попитала Яворов това ли е в действителност пътят, по който потеглят лутащите се души като неговата. А той се буди в грозната безмълвна реалност на живота – каква по-ужасна клетва?

Мога да добавя само едно – страхът ми е бил оправдан. Този разговор за Яворов няма как да свърши. Защото започва винаги с една безсъница, с едни „Безсъници” и винаги – „Подир сенките на облаците”.

И още една – последна дума. Защото такива текстове имат свои правила и защото започнахме с рождението на Яворов, нека завършим с това как отеква ехото след последния му земен час: Списание „Демократически преглед” дни след смъртта на поета печати статия на Димитър Бабев. В нея четем: „Всяка изпята дума е негова плът и кръв. Всичко у Яворова е Яворово.”