Преминалата през стъргалото на живота, Гълъбина Митева изпява на един дъх новите си творби в монолитна и завладяваща поетична книга. Работила е най-различни престижни за всеки поет професии (Вапцаров беше работник!), като сервитьорка, продавачка на плодове, чистач на жилищни входове, домакин в селско училище. През миналата година дори пасе стадо овце по ливадите край родната Крушовица, Врачанско.В стиховете си тя обаче е птица, влюбена жена и майка, местна лудетина, говорещата с Бога, нечий сън и блян.

Лудостта на нейния лирически герой е завладяваща – („Искам да си луд. Да ме ревнуваш“). Като основна метафора на нейната поезия това състояние трябва да ни съобщи за различността от другите, нормалните хора. В крайна сметка за какво става дума? За това, че животът е тесен за духовните измерения на поетическото въображение, което постоянно се трие, дращи в стените на реалността.

От 2008 г. Гълъбина Митева е член на СНБП. Има издадени още три поетични книги: „Молитва” (1993), „Пясъчен свят” (1997) и „Време за разпятие” (2008). Редовен участник в литературните сайтове, откъдето е позната и на част от ловешките поети.

Почти всички стихове в книгата „Тази вечер Господ ме целуна“ са написани за 7 денонощия – в навечерието на рождения й ден, който тази година се падна навръх Великден, споделя поетесата. Изданието е дело на издателство „Бряг“ – Русе. Срещата в Ловеч е сряда е от 17,30 часа. Стихове ще прочете актрисата от Ловешкия театър Слава Георгиева. С музикални изпълнения на пиано ще участва Валери Хомяков.

 

Стихове от Гълъбина Митева

 

Къде ли се изгуби оня път

На Ценко Симеонов („По Пътя към светлината”)

 

Къде ли се изгуби оня път,

на който се намерихме тогава?

Сега небето носи само смърт.

А кой от нас, кажи, я заслужава?!

 

Сега небето носи тишина,

която във косите ни белее…

Дочакахме и първата слана.

А нивите ни бащини пустеят.

 

Ще си намерим семе. Но кога

ще ни остане време да го сеем?!

Не си ли днес на дявола слуга –

само несрета в дните ти ще зрее…

 

Остана малко. Нека помълчим,

преди да ни отвеят ветровете…

На Пътя ли? На Пътя да стоим?!

Или сме си пожертвали небето…

 

От там ще дойде всичко онова,

което сме изпратили нагоре…

Не са ли страшни моите слова?

Добре. На глупава ще се престоря.

 

Къде ли се изгуби оня Път?

Не виждам нищо! Спими се! Простете.

Когато се събудите без плът –

ще имате ли нещо във ръцете?

 

Когато се събудиме без плът –

ще продължим единствено с Душата!

Къде ли се изгуби оня път?!

Единствения „Път към Светлината”…

 

Емигрантска Коледа

На емигрантката Цветелина Славова, която си взе за спомен от България китка кокичета и моята поезия.

А никога не ме бе виждала…

 

 

Здравейте, Българи, в земи далечни,

говорещи на всякакъв език…

Нали на български мълчите вечер?

И плачете със български сълзи…

 

Честита Коледа! Добре ли спите?

Тук депутатите спокойно спят…

В небето чуждо как блестят звездите?

Тъй топло ли, като над бащин праг?

 

Не казвате. На български мълчите.

И бягат мислите ви все назад…

Назад… Към гробовете на бащите,

където тихи свещи не горят…

 

Назад… Към майките, които в здрача

на коледната вечер са сами…

Късмети слагат в българска погача,

с надеждата за по-честити дни.

 

Наздраве, Българи! Добре ли спите?

Тук спи спокойно всеки депутат.

Подаръците плачат под елхите.

Витрините предколедно блестят.

 

Дано да са достатъчно парите,

спестени в емигрантска самота…

И – преброени в есента на дните –

да стигнат за поне една мечта…

 

 

Чисто луда

 

Видя се селото във чудо –

събирам камъни в торбата!

И обявиха ме за луда.

Живея не по правилата!

 

Не слагам зимнина в буркани.

Почти не ям. Но пия водка!

Прасе за Коледа не храня.

Но храня седемнайсет котки!

 

О, Боже! Не садя домати!

И мога гладна да си легна!

Но с тоя, що гората клати

се любя! Като за последно!

 

Не гледам турски сериали.

Наесен не мета листата.

Обичам в тях да се търкалям!

Защото мразя правилата!

 

Ей на! Такава съм! От малка.

И пея соло! Не във хора!

Направо – пълна откачалка!

Със камъните си говоря.

 

Сълзи печеля! Битки губя.

Изпращам залези печални…

Нали ви казвам – чисто луда!!!

 

Пази ме, Боже, от нормални…

 

 

*****

Е, случих ти се. Като дъжд.

Тъй, изведнъж. Като фурия.

Не си! Не си случаен мъж!

О, колко жалко, че те крия…

 

И ти се случи. Изведнъж!

Тъй, както си вървях по пътя…

Случайно неслучаен мъж

в душата ми едва пристъпи…

 

Какво пък! Случили сме се!

И ти си моята награда.

Навярно все ще понесеш

това, че съм не твърде млада.

 

Сега мълчи! Ще бъда сън…

От който няма да се будим.

Докато някой ден навън

не станем лунно пълнолуди!

 

Далече е… Сега съм дъжд.

Аз просто съм добра магия!

Не си! Не си случаен мъж!

О, колко жалко, че те крия…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Къде отиваш? Остани!

Без теб немога да съм цяла.

Чуй, лудостта у мен звъни!

И в думи съм се разпиляла…

 

Но само с тебе съм Река!

И близка, и така далечна…

Край бреговете си тека,

осъдена да бъда Вечна.

 

И само с тебе съм небе,

Което дъждове сънува…

Назаем ще ти дам криле –

във облаците ми да плуваш…

 

Не искам в мене да боли

От разпилените копнежи…

И тишината да вали,

по-необятна от безбрежие…

 

Не искам да горчи нощта

Като кафето недопито…

И въглените на страстта

да избледняват във очите.

 

Не си отивай! Аз съм Път,

Който в душата ти дълбае…

Неповторима! Като смърт,

която обещава Рая…

 

 

 

 

****

Една жена копаеше пръстта…

Със някаква очукана мотика.

Приведена. Беззъба. И сама.

Направо по-очукана от дните.

 

Копаеше с набръчкани ръце.

И тихо се усмихваше на здрача…

Приличаше земята на сърце.

А залезът – на огнена погача.

 

Копаеше. Беззъба и сама.

С угаснали от Времето зеници.

Приличаше жената на сълза,

изплакана горчиво от къртица.

 

Очите й повикаха дъжда.

А ветровете тихо се смълчаха…

Тя ще остави мъничка следа.

Под пръстите й корените спяха.

 

Преминах покрай нея като сън.

За миг един си срещнахме очите…

И стана някак си по-светло вън,

преди да са изплували звездите.

 

Една жена копаеше пръстта…

Цветя садеше – приказна мозайка.

Приведена. Беззъба. И сама.

И онемях! Та тя ми беше майка!