Поетът Николай Милчев измислил първото си стихотворение на пет години, разказа той пред ловчалии в четвъртък. Понеже тогава още не можел да пише, го разказал на съседа си.

Поетът, който до 80-те години живееше и твореше в Ловеч, а днес е учител в София, представи в Ловеч новата си стихосбирка „Тънък дъжд“.

 

За неговото творчество говори писателят и издател Йото Пацов. В Клуба на дейците на културата те събраха свои приятели, поети и любители на поезията.

„Гордея се, че успях с тази книга да дам онова, което мислех, че си струва“, каза Милчев. „Тънък дъжд“ съдържа три цикъла: „Есенна църква“, „Картина с портокали“ и „След синьо“.Стихосбирката е представена вече в София, Пловдив, Велико Търново. Предстои премиера и в Панагюрище, а след това – в Македония, Словакия, Чехия.

Ето и част от неговата изповед пред публиката в Ловеч:

„Живеех на „Цар Освободител” и като искаш да викнеш комшията, тупаш по стената. Усетих, че съм много запален по поезията, като въглен се чувствам. Тупнах по стената и дойде един мой приятел, който беше по-голям от мен. И му продиктувах първото си стихотворение. Даже стихотворение не е точно казано, защото аз въобще не съм знаел какво е то. Но от тогава започнах да мисля за тези неща и започнах да си ги записвам, както и досега си ги записвам в тетрадката. Тук са много от хората, които са ми помогнали – Кольо Станчевски, Найден Ангелов, Марин Йотов, и Христо Хараланов. Те ми даваха възможност за доста немалък период да съчетавам качеството си на общественик и качеството си на поет, за което много им благодаря.

Аз разбирам, че трябва да пиша, когато усетя главата си встрани и когато усетя пръстите си отделени от мен. Живял съм в света, но по отношение на поезията си съм бил в манастир. Поезията не е любовница, тя е майка на всички майки. Преди известно време казах на Йото Пацов, че не е достатъчно да се пише, трябва, който пише, да си скъса пръстите. Иначе личи, че пръстите не са откъснати. Смятам, че поезията трябва да бъде поезия на граничната асоциация. Колкото да ви е чудно, омръзналите ни на всички до смърт реклами по някога ме провокират за нещо друго, за нещо, което подсеща. Човек не е неизчерпаем кладенец. Ако човек е кладенец, животът всеки ден трупа в него камъни и пръст, и пепел. И той каквато и вода да има, затъва, затъва, става глина, накрая става нищо и половина. Затова трябва да се държат отворени сетивата за всяко нещо, което може да те провокира. От Вит до Ъглен, от Осъм до Баш Бунар, от Стратеш до Балкана.

Харесвам и пиша в класически стил. Аз мога да пиша и по друг начин, но държа да ви кажа, че на мен ми харесва така и така ми е по-сложно. Не виждам защо една картина трябва да се срамува от своята рамка и не виждам как отсъствието на рамка прави картината по-красива.“

Ето и какво каза писателят Йото Пацов:

„Тялото осмисля света чрез виното, душата чрез вярата, духът – чрез поезията. Вселената ни е дала сетива за всяко свое чудо и когато ги напълним с красота ставаме победители в борбата със тъмното, скверното, злото. Триумфът на тази победа е поезията, поезия като тази, която сътворява Николай Милчев. Синоним на неговите стихове е любовта. Тънкият дъжд на неговата изумителна поезия се ражда там, където река Вит пресуква облачните кадели над вечния Балкан, където плодната земя с всяка своя бучица пие жива вода и юнашка кръв, където над шеметни урви българският дух гради крепостни кули, манастири и легенди, където върволицата поколения е оставила своите вървища през географията и историята на една вечна България. Във всяко стихотворение на Николай Милчев възкръсва чудото на красотата и любовта светът се ражда и умира, пее и плаче, замита с лисича опашка болката и тъгата, препуска с водно магаренце през пъстървовите бродове на живота, за да превърне препечената в залеза тиква в ново светило в необятната си вселена. Всяка строфа ни представя загадката на човешкия дух, поезията му е настъпваща като пролетта, неотменима като изгрева, нужна като солта и живителна като водата. Тя разтърсва закърнелите ни представи, разчупва ръждата на чувствата ни, отнася праха на ежедневието и влива нова кръв в поуморените ни сърца. Тя е онази светлина, която блика от човешкото сърце, и не е подвластна на никакъв мрак.“

Записал Цветан Тодоров