Красимир Андреев разказва: Спомням си, че през лятото на 1952 г. взех участие като второстепенен актьор в пиесата „Ужасната дума” под режисурата на ученика Иван Терзиев. В нея се разказваше за живота на едно капиталистическо семейство, което изпитваше ужас, когато се споменаваше думата „мир”, защото всички бяха войнолюбци.

През 50-те години на миналия век в Ловеч се създаде традиция на културните бригади, в които участваха средношколци през лятната ученическа ваканция. Много концерти се изнесоха в нашия район. Много селища бяха посетени. Това разнообразяваше битуването на хората пък и осмисляше ваканцията на учениците.

Средношколците участваха в музикалния състав (хор и оркестър), ръководен от Кирил Киров (1926 – 1988) или в драматичния, ръководен от режисьора Иван Терзиев (1934), ученик в последния клас на гимназията. Главната роля се изпълняваше от Борис Луканов (1936).  Георги Генов-Скицата (1935) бе мой сценичен партньор.

Трябваше да изпълня ролята на свещеник, който искаше война. Приех задачата си с любов, защото, както казваше Иван Терзиев – „няма големи и малки роли, а има големи и малки артисти”. Намерих си расо, но нямах кръст. Няколко дни изрязвах една ламарина за тази цел. От тогава научих защо е изразът: „Той си носи тежкия кръст”. Гримираха ме и бях готов за сценични подвизи. Колко е хубаво да те гледа публиката, когато си на сцената – мислех си.

Кулминацията на ролята ми бе да припадна при произнасяне на думата „мир”. „Припаднах”, а Георги Генов-Скицата бе винаги до мен. Поемаше ме елегантно и ме поставяше на пода. Но… един път партньорът ми не стори това. Падането ми бе истинско. Селската сцена се разтърси, декорите застрашително се разлюляха. Изпаднах в трагикомично положение. Получих обаче много поздравления за ролята си, защото много истински съм припаднал. Това бе последната ми актьорска изява.

Остана хубавият спомен за работата ми с режисьора Иван Терзиев. Като актьор вече не се появих на сцената, с което спасих публиката от артистичния ми талант, но слънцето свети за всички.(НГ)