Трети март… странен ден. Чакайте да видим. Започна с питането на едно свито на топличко пред компчето си момче – по съвместителство репортерче. Питаше ме професионално какво смятам да правим аз и моите колеги професионално на празника. Нищо лично нямаше сигурно момчето… Нямам честта да ми е личен познат, затова за всеобщ късмет му отговорих професионално, а не както ми се искаше. После отвсякъде ме заляха знамена. След заливането с мартеници от по-предния ден и заливането с прошки предния ден. Преживях го и това. С колегите ми поднесохме цветя – както на официалните паметници, така и на един паметник, който моите съграждани отказват да знаят къде е /знаят го, де, ама им е много далече/… После бях на площада. Шепичка професионално-сме-ангажирани, шепичка случайно-сме-тук, шепичка постоянно-сме-тук и шепичка убедено-сме-тук – 3-4 шепички хора. Стояхме под досадния дъждец, който упоритичко ни измокри до кости. Прибрах се вкъщи. Отново ме заляха знамена отвсякъде. „Патриот е, душа дава…“ – беше възкликнал някой си, дето и неговото име се споменаваше. Добре, че по негово време е нямало ФБ, щеше да лайкне революцията направо от компа си. Или не… Та изпих една греяна ракия /профилактично/ – последната за сезона, за „Бог да ги прости“… И се сетих за Вазов – още един цитат: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!“ Добре, че умряха при Гредетин и лека им пръст…

Лена Петкова