Неделя е.  Храмът е изпълнен с  хора. Трепкат пламъчетата на запалените свещи. Усеща се упойващия и успокояващ  мирис на тамян. Всеки носи своята скрита болка, несбъдната мечта, надежда за по-леки бъдни дни, мъката по близки хора. Останал е сам със себе си, заслушан в мелодичния глас на свещеника, в смислените проповеди внушаващи любов, милосърдие и човеколюбие, обграден от благородните мъченически ликове на светиите.

Един свят, който беше забранен за моето поколение възпитавано в атеизъм. Спомням си последното си причастие. Бях в началните класове, живеех на село. Класният ни, който навярно е изпълнявал държавните разпоредби, беше забранил на учениците да ходят на църква. Майка ми и още две-три жени се бяха изхитрили и ни заведоха в съседното село. На връщане обаче той ни „хвана” и предупреди, че при следващото нарушение ще бъдем излючени от училище.

Неволно сравнявам този храм с обредните домове, в които я няма дълговечната традиция, атмосферата на уединение и спокойствие, емоционалното въздействие на изкуството. Сещам се и за онези някогашни бели ”храмове” в центровете на градовете, с претенцията да изместят истинските – богати, пищни и красиви, но затворени, студени, достъпни за малцина. Най-големият грях на отминалото време беше, че уби вярата на хората. Ограбването на духовността е най – голямата кражба с най-тежки последици. Сега бeрем плодовете й. Лъжата, демагогията, фалша се превърнаха в стил на живот – да не поемаш отговорност за делата си, да не си даваш сметка за последиците от своето поведение, да не зачиташ другия… Никой не живее сам на този свят, всеки е член на някаква общност – семейство, училище, професионален екип, държава и носи някаква морална отговорност към останалите. Липсата на  доверие прави нормалното общуване  невъзможно.

Спомням си и една служба в гръцката църква в Хюстън през Коледните празници, на която присъствахме преди години със съпруга ми и сина ни.  Силно ме впечатли това, че в  църквата идваха   целите семейства, от възрастните баба и дядо до най-малките  деца. Всички бяха  облечени официално, с празнично настроение,  одухотворени. До църквата имаше зала, където се събираха след службата, за да се опознават и общуват. Целият комплекс е построен с дарения на по- заможните емигранти. Църквата е второто място след  дома, което има  значение там.

Сега и у нас  всеки има свободата да направи своя личен избор, да реши дали ще даде подслон на вярата в сърцето си – честно, искрено, индивидуално. Духовният човек е чист и добронамерен, не наранява и не робува на страстите си. Вярата е нещо свято, дискретно, не се афишира и не се натрапва.

Днес българинът е сиротен, пренебрегнат от  държавата си, оставен без сигурна защита и  правосъдие, пасивен и обезверен. Децата  ни растат в среда без достойни примери за обществено поведение. Наближаващите Рождественстки празници, са добър повод да си спомним забравената християнска етика, да се обърнем към себе си и да станем поне малко по-добри.

Бел. Лиляна Пиринска е съпруга на писателя Ангел Пирински