Измамници, лъжци, родоотстъпници, търсещи келепира – в това се превръщат вчерашните гяури след Освобождението и за тях именно пише Алеко Константинов. Използвайки фейлетона, той осмива грозната робска жажда за пари, облаги и богатства, умело скрита зад копнежа по свободна майка България.

Щастливецa разказва за един такъв свободен и потурчен българин, който следва неоспоримия закон на примирената рая : „Наведена глава, сабя не я сече” Той, псевдопатриотът, е готов да измени на всичко българско само и само да има изгода. Страхувайки се да не разгневи своя всеотдаен и любящ падишах, чиято султанска ръка помилва всяка достатъчно наведена робска глава, героят от третия фейлетон на Алеко Константинов се превръща в предател и изменник на единната българска цел – свободна родина. Творейки точно след войната, авторът вижда, усеща, описва и сякаш залавя в зародиш тъжната съдба на поколение петвековни роби.

Колко ли трагично би звучала тази истина, ако белетристът не беше избрал фейлетона, за да я разкрие? Дали някой е осъзнавал какво всъщност става с тези току-що освободени човеци? Дали някой си е давал сметка, че това е началото на новата същност на българина, че след време ще ни сочат с пръст и ще ни обвиняват за това, което сме, че ще търсим причината, но користните ни души и умове няма да я помнят?

За съжаление, всички ние сме чеда на започналата тогава псевдосвобода. След Освобождението се довършва обезличаването на българина, започнало още през XIV-ти век с идването на „братята” турци. Цялата подлост у българина, цялото ламтене за пари и власт, пагубното пренебрежение към другите, днешното мутренско лице на майка България, едва ли някой си дава сметка, че са до голяма степен следствие от петвековното „гостуване” на нашите убийци.

Малцина осъзнават, че истинското по-тежко робство започва след Освобождението и трае все още. То дава повече жертви, взема повече души и е безмилостно ограбващо, но най-страшното е, че поробителят лежи дълбоко в самите нас. Това е тежка следа от погубена България – да си почти свободен и да не осъзнаваш това. Но и да го осъзнаваш, какво? Какво е една будна душа в потопа от поробени?

Левски ни трябва, българи, Левски!

Някой като него да дойде и да ни избави. Ако знае какво става на тази земя, удавена в реки от кръв на  въстанали и невъстанали, мъченици и роби, би залял същата тази родна земя с реки от сълзи и мъка. Колко ли пъти Левски е увисвал на бесилото от ръцете на нас – следосвобожденските българи? Колко ли пъти сме се отказвали от него- сигурно безброй…?

Народе??? – възкликва той.

Апостола ни ни е търсил още тогава, а какво остава за сега? Къде е народът? Къде е България? В министерствата, в парламента, в чужбина, на Солунската митница или на прага на изчезването? Където и да сме, сме погубени! Или заслепени от пагубната жажда за пари, или изгонени от родината, или умиращи в нея.

Героят в третия фейлетон на Алеко Константинов е всичко друго, но не и патриот, както той сам се нарича. Наведената му глава и пречупената му душа са неспособни да приемат и усетят подобни чувства. Освобождението поставя начало, както на съществуването на свободна България, така и на съществуването на свободните роби българи. А Апостола ни блести там някъде и си търси народа, а ний се отричаме от него и си чакаме реда за свобỏда…

( Авторът е ученик в ПМГ – Ловеч)