„Патриоти, колкото щеш – продължи професорът – то не е и с пръст да ги посочиш. Виждаш ги всеки ден, преоблечени, напудрени и само се вайкат и охкат, пък току някой рече: „Да живее майка България“ … и туй то. Пък после излязат от кафенето, поозъртат се малко, сдружат се на групи, тюхнат още няколко пъти, изкудкудякат още някоя небивалица за свободата и си тръгнат по пътя. Патриоти, а? Не ми ги хвали тези нехранимайковци, пред теб тъй казват, пред мене инак. Кажи сега къде са твоите съотечественици, онези дето ако им предложиш петстотин гроша и не България, а майка си ще предадат, а?“

Думите на професора откликнаха дълбоко в душата ми. Искаше ми се да се изправя гордо пред него и да му кажа: „Слушай, хей, България ражда хора, а не чудовища! Те милеят за Родината. Не ми разправяй ти – кой е патриот, кой е дал и двойно повече взел. Не желая да те слушам!“. И след тези думи да изляза, но нещо ме задържаше там. Дали беше любопитство, или дълбока рана? В съзнанието ми всяка минута изплуваха нови и нови картини, които са свидетелство за патриотичния характер на българина – знамената, окачени по къщите, паметниците от миналото, че дори и чистотата, която пазят.

„А всички онези хора, които месеци наред протестират срещу тираните изедници? Дали и те, простите раи, не бяха предатели, купени от дявола, за да покажат колко грозна и обречена е България? Дали пък най-сетне не се е събудило заспалото племе, обединено зад идеята за политически свободна родина? Как ли живеят тези хора с мисълта, че след приключване на работния ден трябва да застанат на жълтите павета и да повтарят до безкрай „Оставка“ пред затворени врати и метални ограждения? Как ли се чувстват? Вероятно са изпълнени с надежда, че могат да променят нещо, а може би всичко?

А онези, които стоят зад дебелите стени и с насмешка гледат на това нелепо празненство на разбунтуваната сган? Какво ли е усещането да излизаш като крал или херцог в компанията на охранители и да бъдеш екскортиран до дома си от полицейски коли, докато удобно си се разположил в скъпото си возило? И когато се прибереш в къщата си, като от списание, седнеш на дивана от крокодилска кожа и включиш огромния си телевизор, чийто размери се равняват на половината жилище на някой си там, както ти ще го наречеш „сульо“, който се трепе като вол, за да си позволи това, което ти изхвърляш. И когато видиш, че е вече сто и петдесети ден на масови протести срещу мафията в управлението, какво ще направиш?  Ще превключиш, разбира се, канала! Ще потънеш в разкоша от своите милиони, изкарани посредством нещастието на народа. И това ако не е патриотизъм!

А всички бедни люде ще продължават да се борят за залъка хляб и ще гонят несправедливите, но за теб това не е от значение. Все пак ти не си от тях…

– Хей, момче! Тук ли си? Къде се размисли?

– Тук съм, тук съм, бях задрямал. Стана късно, ще тръгвам. Довиждане.

– Всичко добро и помни, че патриоти няма, ха-ха…

Тези последни слова на професора и подигравката му отново оплетоха главата ми с мисли за родното.

Излязох от университета, навън беше мрачно, също като в душата ми. Мисълта ми ме водеше в неопределена посока. Преминах през половината от града, без да мисля къде отивам, а умът ми бе все насочен към „българското”. Измъчваше ме въпросът дали то съществува и къде мога да го открия.

В един момент дойдох на себе си се видях пред парламента със знаме в ръка. Кой ме доведе тук и ми връчи тази „сабя на спасението“, не знаех, но и не изпитвах желание да разбера. В тялото ми се бореха две сили – бунт и примирение. Бунтовникът в мен искаше да изкрещи: „Вън, вий, крадци! Ограбихте България в името на собственото си благо! Вън, лъжци! ” А робското Аз гледаше невъзмутимо на нищожното въстание, което го заобикаляше.

В един миг тълпата около мен се заклати наляво – надясно, после напред – назад, побутна се леко, а после настъпи напред, като войска от ангели, пратена от Бога да освободи Рая, в който пирува дяволът. Групата премина през огражденията и ме повлече след себе си. Без страх, като орлица тя се хвърли към детето си, за да го спаси от врага. Многобройната армия започна яростно да удря вратата – портал  към спасението, а там пазеха злите сили, завладели душите на управляващите.

Не след дълго портата на Рая поддаде и се счупи под тежката воля на „българското”. Войската влезе победоносно. Настана битка между роби и поробители. Въстаниците като многохилядна армия защитаваха правата и достойнствата си. Бореха се с вражеските нашествия, докато в един върховен момент падна и последната плоча от дълго градената измама на прехода.

Крепостта беше превзета. България –  сияеща от щастие да види своите деца как се борят за свободата, вече беше независима, спокойна и изпълнена с надежда, че предстоят хубави времена.

 

(Авторът е ученик в ПМГ. Заглавието е на редактора.)