Преди Освобождението селата в Ловчанско изобилствали от самоуки хирурзи и чакръкчии. Лечители на душевно-болни пък били ходжите в селата Тепава и Добревци.

Може ли восък и говеждо лайно да облекчат болките в ушите или домати да илекуват мазоли? Да, ако се вярва на българската народна медицина. Българите от векове са познавали изключителната лечебна сила на билките и вярвали безрезервно, че за всяка болка си има билка. За по-важните болести и билките, които населението на Ловеч употребявало, разказва бележитият български учен – ботаник, Иван К. Урумов (на снимката).

Статията е от 1930 г. и е публикувана в сб. „Ловеч и Ловчанско”, кн. 3. Акад. Урумов е ловчалия и член на Инициативния научен комитет за написване и напечатване на поредицата „ Ловеч и Ловчанско“. Автор е на 17 статии по темите ботаника и история.

Многобройни билки и чудати лечебни рецепти били известни още преди хилядолетия на народите. През средновековието с голяма лечебна сила се прославили странни и шокиращи средства, като кучешки и човешки изпражнения, повръщания, полов орган на елен, черен дроб на вълк, жлъчен камък от бик, отвара от скопен петел, сопол от коне и др. С падането на България под Османско робство санитарно-хигиенното състояние на българските селища рязко се влошило. Властите не полагали никакви грижи за здравето на „раята“. Хората живеели често заедно с добитъка си в една-две стаи в къщи, направени от пръти и кал, със сламен покрив, със землен под. Все пак българките, с пословичната си любов към чистотата, поддържали дома и дворовете си приветливи и чисти. Ниската хигиена по градовете и селата станала причина за избухването на епидемии от чума, холера, тиф. Налагало се хората да си помагат сами. Поколения наред те се учили от опита на по-старите как да се лекуват със средствата от природата. Здравето на народа се намирало в ръцете най-често на случайни хора, без каквато и да е било медицинска подготовка. През този период много разпространена била арабската медицина. Но безспорно най-голямо място заемали билките. Българският народ почитал най-много копривата, лайката, бъзовия цвят. С лечебни свойства били известни урината, коришките от щъркел, змийската кожа, малките мишлета, мечата мас, язовец, видра и др. Акад. Урумов смята, че употребата на тези животински материали е типично българска, продиктувана от стремежа на местните хора да се справят сами с връхлетелите ги болести. До втората половина на 19 в. гръцки лечители – билери, кръстосвали българските земи и практикували знанията си. Това били предтечите на лекарите и донякъде на аптеките. Те носели със себе си билки, мехлеми, екстракти и огласявали високо уличките на градовете и селата: „Билерин, билерин, билки продавам”. Тези що-годе подготвени хора продавали билки, събирани по българските земи или донесени от Гърция. Според акад. Урумов, с това може би се обяснява фактът, че много от билките, употребявани в Гърция се употребявали и у нас, и дори българските билки носели гръцки имена. Малко по-късно тези пътуващи лечители заседнали в градовете, отворили дюкяни и започнали търговия на лечебни средства от странство. Обикновено били персийци, турци или евреи и били наречени ахтари. Ахтарите със своите малки дюкянчета продавали и същевременно лекували с билки и мазила, донесени главно от Цариград. Тези първобитни аптеки и дрогерии просъществували дълго и изиграли огромна роля за здравеопазването по онова време, пише акад. Урумов.
За общия произход на българската народна медицина и тази на старите народи свидетелстват и практиките за баене, магии, четене на молитви, курбаните и др. Освен такива, които лекували с билки, имало и „хирурзи”, които оперирали с нож, игла и огън. Тази първобитна медицина се представлявала от невежи баби и лечители. В статията си акад. Урумов изтъква, „и до ден днешен голяма част от нашето население прибягва до разни народни лечители, и то не само простото население, но и мнозина из интелигентните”. Поради лошата хигиена, непознаване на човешкото тяло и пренебрежението на човешкия живот много от случаите завършвали фатално. „Такъв хирург беше прочутият прост селянин дядо Фитю от с. Учин дол, Плевенско, който с една костура (бел. авт. джобна ножка) реже по десет-дванадесет души на ден, страдащи от различни болести. Този свой занаят дядо Фитю предал на синовете си, които продължават занаята на баща си”.
Народният начин на лекуване бил – „Вържи пръст и тръгни да търсиш лек”. Това бил и пътят, по който се развивала медицината в Ловеч.
След гръцките билери, в Ловеч се установили като постоянни лечители т. нар. хекими – лекари. „Един от известните такива хекими е бил някой си Павле, който се подвизавал в Ловеч през първите десетилетия на миналия век (бел. авт. 19 в.) Този хекимин обаче бил позорно изгонен от града за неговата безнравственост. След него дошли двамата братя Димитър и Матея, родом от Янина, останали в Ловеч дори до Освободителната война”, разказва ученият. Според изследванията му, около 1860 г. в града се преселил хекиминът Стефан, българин, родом от Севлиево. По това време в Ловеч се прочул със своето лечебно изкуство и местният турчин Имироулу. Носела му се славата на най-добър джирафин (хирург). След него изпъкнал като лечител ловчалията – хекиминът Алекси. Хората го наричали доктор макар и да нямал академично медицинско образование. В навечерието на Освободителната война в Ловеч се установил и гръкът Тронос. Селата в Ловчанско изобилствали от самоуки хирурзи и чакръкчии. Лечители на душевно-болни пък били ходжите в селата Тепава и Добревци, които лекували с четене на свещени текстове и муски. Според внушителния труд на Христо Вакарелски „Етнография на България”, към магичните похвати принадлежали натриването с кост или пръст от гроб, с мъртвешка ръка с крак от къртица и други подобни. Към по обикновената терапия спадало изкъпването с вода от „лековити” несвещени извори. Тази практика била много разпространена в Северна и Североизточна България.
Малко преди Освобождението се появили същинските специалисти лекари с академично образование. Един от тях бил военният лекар в Плевен, германецът д-р Роберт. Този лекар с голяма готовност се отзовавал в Ловеч при повикване за даване лекарска помощ на нуждаещите се. С първите лекари се появили и т. нар. спицери (аптекари). По инициатива на д-р Роберт за спицерин бил избран будният момък Митко Стоенчев Паракуцов. Скоро след назначаването му обаче младият мъж се споминал и на негово място се явил, подготвения също от д-р Роберт, Ламби Петров от Плевен.
В Изследването си акад. Урумов изтъква, „в ония далечни времена не само чужденци са представлявали медицинската наука в самия град Ловеч, независимо от многото учени съграждани по разните отрасли на науката, е дал и специалисти лекари преди Освобождението. Такъв беше д-р Павлов, свършил медицината във Виена и се установил в Свищов на практика. След него Васил Караконовски, лекар на руското посолство в Цариград във времето на граф Игнатиев”.
Според етнографските данни в миналото българската народна медицина си е служила със 772 вида лечебни растения. Днес се прилагат само около 300 вида, от които най-употребявани са 120. Вярата в лечебната сила на билките е толкова голяма, че и до днес не напуска българина и той прибягва първо до билките и после до лекаря. Затова и до днес повечето семейства си събират някои от чудотворните растения през лятото, защото няма нищо по-хубаво от билков чай в студените зимни утрини.
Светлана ПЕТРОВА
Отдел „Краезнание”, РБ „Проф. Б. Цонев”

Ето и някои от болестите и билките, с които се лекували ловчалии:
За ревматични болки се използвали растенията подъбиче, салкъм, риган, жълт равнец, дива чубрица, жълт тантарион. Друга изпитана ловчанска рецепта е смес от сол, пепел, камфор и дървено масло. Рани от изгорено и порязано се лекували със смрадлика, стипца, тахан, бяла дъвка, бял тамян, восък и краве масло. Срещу изпотяване се препоръчвало да се смесят бъз и орехче. Срещу настинка помагали свирчовина и малина. За забременяване ефикасна била билката орлови нокти, а срещу нежелана бременност – седефче. Кашлица се церяла с хвойна и силна ракия. Срещу глисти се препоръчвали тиква или зелева чорба комбинирана със солена риба. За разклатени нерви се забърквал чай от слез, коприва, орех и говежди лайна. Малки мишлета и зехтин церели болести по ушите, а мравуняк, дървено масло и оцет лекували парализа. Срещу уроки се давала билката диво хаджийче, а кърлежите се използвали за очистителни.