Точно на 1 януари 2013 г. на музикалния пазар излезе новия албум на певицата Мария Петрова, озаглавен „Златните шлагери”. Последва и заснемането на четири видеоклипа с нейно участие и на кардеониста Нааби Али.
Това стана повод да се срещнем с нея.
Избирам заглавията на албумите си така, че да обхванат всички песни. Този път се доверих на моите продуценти и издатели, разказва певицата. Според нея шлагерите са неподвластни на времето, те са като златото. Седмият албум е прецедент за жанра в тези трудни времена, но старата градска песен има своя вярна публика.

– Какъв тип култура и отношение към света изразява старата градска песен?
– Тя е изпълнена с най-много сантимент и колкото да я избягват младите хора, впрочем и при мен беше така, идва време, когато тя просто ляга на сърцето. Защото връща към спомена, към миналото, тя е за мига, който не се повтаря. Аз се надявам да продължавам да проявявам благоразумие и никога да не прекрачвам тънката граница между гротесктното и прекрасното изпълнение на този жанр. Старая се, доколкото мога, защото старите шлагери са много подвеждащ жанр.
– С кого работеше по песните през цялото това време?
– Работех заедно с оркестъра си, аранжьори са ми Нааби Али и Светослав Лобушки. Много се постараха всяка песен да не отстъпва на останали. Искам всяка песен да си има свои почитатели, които да се преоткриват чрез нея.
– Има ли нови песни в този албум?
– Включиха една песен по моя музика и текст – „С дъх на минали мечти”. Така също и „Аз искам да те забравя”, „Един е моят грях”, „Чуй таз приказка” и „Ако е грях” – един шлагерен микс. Изпълних ги с дълбочина на гласа, в един и същи маниер. Тези песни отразяват моето настроение за момента.
– Къде са скритите опасностите при изпълнението на шлагери?
– Хората смятат, че като е стара градска песен, трябва да се преувеличават чувствата. Според мен това е грешка. В тази песен става дума за болка, за нещо изживяно. Човек се усеща за тези неща, когато вече е във възраст. Това е градски фолклор. Аз съм родена в село Торос, но в моята среда не помня да са пели народни песни. Там се пееха стари градски песни.
– Разкажи кой пееше тогава около тебе?
– Имах една стринка, казваше се Гета. Когато бях малко момиче, тази стринка обожаваше Грета Гарбо. Тази кинозвезда са я наричали „божествената”. На младини стринка ми са я отъждествявали с Грета Гарбо. Разликата в годините им бе 4 години. И първо умира Грета Гарбо и след 4 години умира стринка ми. –
– А тя търсила ли е някакви контакти с Грета Гарбо?
– Не е било възможно по това време. Но двете жени са имали поразителна прилика – визуална и съдбовна. Сиви очи и дълбок прочувствен алт. Познавачът Драган Тенев ми е казвал, че на Грета Гарбо също са и викали на галено Гета. И двете умират на 84 г. в самота. Тя е човекът, от когото чух „Гурбетчия”.

– От песните в новия албум коя ти е най-близка?
– Всяка песен съм я изживяла, има частица от сърцето си. Много ми харесва „Не чакай ти душа любима”. „Пред камината” е класика в жанра, както и „Чуй аз плача”. Всички.
– Не попадаш често в медиите?
– Познати ме питат, защото ме няма по вестниците. Искам да бъда забелязвана, а не да се натрапвам. Не живея в столицата, нямам много познати там. Освен това аз не произвеждам сензации, не се женя, не се развеждам (Смее се). Никой не се интересува от един свестен живот. Но аз не страдам от това, преекспонирането не ми допада. В „Пайнер медия” съм от 1995 г. и сега ми подновиха договора. Благодаря на Митко Димитров, който оцени този жанр по достойнство. Благодаря и на Нааби Али и Светослав Лобушки за аранжиментите – различни и прекрасни.
– А в къщи пееш ли?
– Пея си. Непрекъснато се сещам за някоя песен. Имам голяма тераса, там е моето царство. Там съм в своя свят. Обичам и да излизам из Ловеч, той за мен е един моден подиум. Обичам да изглеждам добре, това съм наследила от майка си. Усещам как на хората им е приятно, как ме гледат с едно особено настроение.
– В старата градска песен има една носталгия…
– Тя носи носталгия. Но човек трябва и да мечтае, иначе спира да живее. Дори и във възрастта си. Има поводи да се радва. Трябва да ги търси, търси ли ги ще ги намери. Дори и в това да се облечеш красиво, дори да си поговориш с приятели.
– Кой е твоят приятелски кръг в страната или в Ловеч?
– Не обичам да пътувам, но в Ловеч си имам приятели. Те са малко, но стойностни. Който има много приятели, всъщност няма приятели.
– Вярваща ли си, Мария?
– Да, вярвам в своя Бог. Вярвам в Богородица и когато съм и се помолила, винаги е изпълнила молбата ми. Затова не прекалявам. Никога няма да забравя как исках „Гурбетчия” да я изпея по телевизията. Един ден се разплаках пред иконата на Богородица. Само след няколко дни изявата ми стана възможно.
– Изпълняват ти се желанията, така ли?
– Да, дори невероятните. Аз не обичам злато, предпочитам сребърни накити. Но много съм си мечтала както си вървя на палеца на крака ми да се закачи тежка мъжка златна гривна. И преди няколко години в Ловеч на тротоара на крака ми се закачи златна гривна. Много се изплаших, взех я и я занесох в къщи. Синът ми каза, че това е много ценна златна гривна. Две-три седмици бях като побъркана. Постепенно разучих, че подобна гривна са виждали на ръката на една жена. Отидох при нея, тя беше без настроение. Каза, че е загубила нещо ценно. Отворих си ръката си подадох гривната. Тя каза – да, това е тя. Но не си я поиска. Казвам я – вземи си я, тя е твоя. Така и тази мечта – да намеря гривна, се сбъдна…
– Сега имаш ли някаква мечта?
– Не прекалявам. В момента само благодаря на Господ.

Интервю на Цветан Тодоров