Досега „Златният ритон” се е провеждал в Пловдив през април, май, септември, октомври, като преди няколко години навлезе и в ноември. Бих нарекъл ХІІІ-я Фестивал на българското документално и анимационно кино уникален не само защото беше от 6 до 10 декември. Вече доста време фестивалът е през година, което дава отражение върху вече гледаните и познати филми. Макар и малобройна в Пловдив има публика жадна за фестивалните прожекции не само защото са безплатни. На всичко отгоре тази годиня нямаше „Златна ракла” – „най-големият подарък за БНТ в чест на 50-годишнината й…” Всичко това на фона на „аферата Мишел Бонев” и кинаджийските протести.

На „Златната роза” във Варна, два месеца преди това, протестът на кинаджиите се изразяваше в неприсъствие на сцената при представянето и награждаването, както и на пресконференциите. Публиката съжаляваше, но прояви разбиране и солидарност с протестиращите. За Пловдив се говореше, че бойкотът ще е пълен, но слава богу това не стана. Дори имаше случаи – сутрин на протест в София, след обяд на прожекция в Пловдив. Имало идея да се извади от Новотел Пловдив и да се премести в Дома на киното, което е абсолютна глупост. И „Роза” , и „Ритон” са гастролирали в столицата при почти нулев интерес. Както казваше Раймонд Вагенщайн: „Що за фестивал е това да си спим вкъщи…”. Като се протестира другаде, освен срещу отношението към културата и намаления бюджет за кино, сред исканията е и за запазването на фестивалите, тъй като парите за фестивала не са за сметка на средствата за кинопроизводство и това дебело трябва да се подчертае. Така че, за да има ежегодно фестивали, трябва да има филми и средства за тяхното създаване. И с това не може да не се съобразят Националният филмов център и Министерството на културата. Опасението дали ще има достатъчно филми и дали няма да падне качеството рухна още от първия ден. Събраха се цели 87 филма, като това далеч не е  цялата неигрална продукция. Липсваха представители от „НепознатиТе” на Георги Тошев, филмите на Мартин Карбовски и др.

Конкурсната програма предложи 34 дукументални и 16 анимации. Не случайно за откриването бяха подбрани пет алтернативни, доскоро наричани любителски филми: „Берлайн за България”, „Класическият випуск”, „Дянко и тигъра”, „Радул” и „Светът свършек нема”, създадени съответно в Белоградчик, Шумен, село Райново, Пловдив и Карнобат, демонстрираха високо ниво, оригинален, непредубеден поглед и създадоха чудесно настроение, което се запази до края. Ако бяха в конкурса, сигурно биха се намесили в спора за наградите. Това бе отбелязано и от журито с председател Панайот Панайотов и членове: Боряна Пунчева, Мария Траянова, Златин Радев и Никола Лаутлиев. Може би от последните 10 Ритона, това беше журито, към което имах най-малко забележки. И действително отличи най-доброто.

Имаше технически забележки за  качеството на изображението и звука. Залите на Новотела и културен център Тракарт не са кина, но интересно, че публиката не забеляза гафовете на техниката, но усещаше дали филмът е хубав. А перфекционист като Джони Пенков намери пролука в наситената програма за проби, което допълнително засили ефекта от двата прекрасни филма, с които се представи. „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета” е филм за великолепната тройка – Георги Стоев, Георги Пенков и Христо Илиев. Самоуки кинаджии, далеч от политика и партии, на пръв поглед веселяци и зевзеци, изповядващи добротата и купона, заемащи трайно място в българската не само градска култура. Доловен е светът им и начина им на живот. Освен тях тримата и фрагменти от филмите им, присъстват мъртвите им: Милан, Радой, Оскар, Васил Цонев и живи приятели – цугулката на Ицко и филмите на Рангел. Младият режисьор Никола Бошнаков и групата от „Бидон филм” демонстрират зрялост и духовна близост с, както казваше един партиен функционер – „тия с кучешките имена”.

На миналогодишния „Ритон” шеф на журито беше Джеки. Последната вечер изведнъж колабира. Напрежение, тъй като наградата е една, а кандидатите бяха 7, или липса на навик за интензивно гледане. На пресконференцията следващия ден отправи упрек, че филмите са много дълги. Позволих си да му опонирам, че независимо дали филмът е 1 или 240 минути, важното е дали е добър. Пожелах му следващият му филм да е хубав и дълъг. Така и стана.

33 години след Златния ритон за „Броени дни”, който в последствие беше спрян, Джеки за пореден път ни изненада. От много отдавна един филм не беше обединявал затъналите в проблеми и безпаричие кинаджии и възторгът на публиката. Прост и съвършен, „Отец Иван и неговите деца” няма нищо общо с досегашните филми на Джеки Стоев. Да се направи позитивен филм, без да е фалшив, или поръчков не е така лесно. Още повече, че от медиите знаем доста за бившия служител на УБО, станал свещеник, което му стрева 5 години затвор. Изключителната личност на отеца, съдбите на 130-те му питомци – деца, изоставени майки и стари хора и то без помощта на държавата и църквата. Разпенените от злоба съседи, но и многото анонимни дарители. Един филм за вярата в доброто и в човека, който обезателно трябва да се гледа. Забравихме за възпитаващата сила на изкуството, а ако някой спомене за добър пример, било реклама.

Константин Занков е фотограф, автор на сценарии и режисьор на няколко документални филма, а като оператор има 135 филма, от които 14 игрални. Публиката го аплодирана три пъти, като оператор на „Класификация на спомени” на Костадин Бонев за психиатъра, писателя и дисидента Любомир Канов – получи Наградата на Община Пловдив. Наградата на критиката взе другият му операторски филм „Иван Георгиев – Рембранда” на Анна Петкова за един от големите български художници, останал непознат не толкова заради стила си, колкото за позицията си на свободен човек в несвободен свят. Престижната награда на СБФД вече като сценарист и режисьор Коцето получи за „Изгубени в затворената линия” една от най-бляскавите метафори за съвременната ни действителност, свързана със започнатата по време на война жп линия в Северна България до Дунав и демонтирана 100 години по-късно по неясни причини. Стратегическото, икономическо и културно значение съживява този край. А сега: светкавично, внезапно разграбване, житейска катастрофа за много хора, разруха. Нещо до болка позната не само в този край на България. А започнатата по същото време железница в Монтрьо, днес е атракцията на прочутия джаз фестивал. Колкото до линията, дано се намерят мъдри хора да я възстановят, може би след гледането на филма, а авторите да получат най-после полагаемите пари, за да успеят да го покажат поне на своите герои.

И този път Адела Пеева остана без ритон, както за „Чия е тази песен?” и „Развод по албански” – единствените български филми, номинирани от европейската академия. Сега, съвместно с Антоний Дончев представят филм, достоен за най-успешния и дълго управлявал кмет на София инж. Иван Иванов. В онези смутни години 1934 – 1944 г. София става един от красивите европейски градове, дори бомбардировките не сломяват устрема на столичани. Хвърлен от комунистите  в затвор, защото е немски възпитаник, по-късно е изкаран по съвет на съветските другари, защото няма специалисти хидроинженери доказали се с Рилския водопровод. „Кметът” /наградата за режисура „за убедителното разкриване на образа на един достоен българин в една драматична епоха”/ изследва ролята на личността в историческия водовъртеж, цената да отстояваш избора и морала. Винаги са ме дразнили възстановките в документалното кино. Този е щастливо изключение, а Валентин Танев е толкова обсебен от своя герой, че вече мисли за игрален вариант.

От филмите за велики личности се открои „Г-н Гладстон и българите” на Михаил Мелтев /наградата на БНФ/. Една съпоставка какво знаят за него българи и англичани не говори никак в наша полза. Не само защото бащата на либерализма е бил на четири пъти министър-председател на Великобритания, но и за връзката и приноса му за българската кауза. Дело омаловажавано по време на студената война по политически причини, а днес реално може да бъде забравено от властващата простотия и бездуховност. Именно да воюват с нея е призванието на документалистите. Специалната награда на журито „За майсторското проникване в духовния и интимен свят на един български автор от европейски мащаб”. Става дума за Димитър Димов, а филмът е „Ахилесовата пета” на Станислава Калчева. Като че ли по-оригинален е другият й филм „Човект и образът му” – разказ за феномена Николай Райнов, а Интернет познанията заместват говорящите глави, макар че, при честа употреба този тип кино рискува бързо да омръзне. Наградата на културен център Тракарт за „Ти помниш ли…” на Мая Вапцарова отдава почит по случай 100-годишнината на големия поет по начин близък на съвременното поколение. Добри думи заслужават „Екатерина” за Екатерина Каравелова на Владимир Илиев, „Здравей, обичам те” на Олег Ковачев за Паша Христова, „Кристо и Жан-Клод – изкуството е за двама” на Милан Кузов, извънконкурсният „Борис Делчев – живот и дневник” на Александър Донев и Владислав Кодев. Още много са филмите заслужаващи внимание. Нека ги спомена с риск материалът да се превърне в поменик от заглавия: българо-канадския „Пътят пред нас” на Стефан Иванов /почетен диплом/, „Fresh” на Аделина Попнеделева /почетен диплом/, „Бетонни фараони” на Йордан Тодоров /награда за дебют/, „No comment” на Любомир Халачев, „Един каубой в България” на Мариана Евстатиева, „Инфинити Хималая” на Петко Гюлчев, „Късен дом” на Мария Аверина, „Омагьосан от морето” на Атанас Киряков, „Русенската кървава сватба” на Стефан Командарев, „Хаити – за ада в първо лице” на Елвира Иванова, „Хотел Рай” на София Тзавела, „Лудостта на морените” на Владимир Ангелов от конкурса, както и извънконкурсните: „Към Калин” на Недка Станимирова и Валерия Ушева, „Юлия” на Стефан Джамбазов, „Имало едно време на изток” на Демир Янев, „Картали 2010” на Красимир Симеонов. Списъкът може да продължи. Страшно няма. Макар че, ако не си бил в Пловдив, къде ще видиш тези филми. В Дома на киното го няма чарът на късометражните вторници. Вече премиери може да има вески ден. Свободният вход изчезна. Покани, карти, билети понякога дори за 15 минутен филм и слухтене сакън да не влезе някой „навлек”. В „Одеон” пък подтиска преминаването през кафето. Дори на фестивалите не всичко може да се види, което до голяма степен зависи от програмацията. Единици успяват да се справят с изброените пречки. Остава телевизията. И по специално БНТ. Така и не се появи постоянна рубрика за документално кино редуваща филми на телевизията с външни продукции, стари неизлъчвани със съвсем нови, наши с чужди филми /примерно І-ва седмица – филм на БНТ, ІІ-ра  – филм от Златния фонд на документалното ни кино, ІІІ-та – филм на НФЦ или друг източник на финансиране и ІV-та седмица – чужд фестивален хит/. Бях предложил тази схема сигурно преди 20 години /вече не си спомням дали беше на „Златния ритон” или на „Златната ракла”/. Но дори това да се осъществи веднага ще стане въпрос за ТV стандартите от 27 и 54 минути. Макар че много прекрасни творби оставят извън тях. Едно щастливо изключение – излъченият наскоро тричасов филм-явление на Малина Петрова за пожара на Партийния дом. Значи може!

И този път при анализите на филмите неминуемо се говореше за тяхната дължина и разпространение. Сякаш нищо не се е променило. Не знам защо и в обзорите на колегите и при мен, анимационното кино заема традиционните няколко реда на финала. Не е куртоазия. По-скоро лош навик. Особено сега, когато цялата програма е повече от впечатляваща, нещо, което не се е случвало почти две десетилетия е сериозен гаф. На последните фестивали по-сериозно внимание заслужаваха не повече от три заглавия: филмите на Борис Десподов, Весела Данчева, Андрей Цветков, още по-рано Емил Милчев, Ани Харалампиева, Пенчо Кунчев и още няколко имена. А сега цели 24 филма, от които 16 в състезателната програма и всички на ниво, каквото анимационното ни кино отдавна не е показвало. И като идея, и като стил, рисунък, внимание към звук и музика и техническо съвършенство, независимо  дали става въпрос за най- младите, или по-опитните, дали филмите имат субсидии, или не. Дали аниматорите окончателно са се изправили от тежкия нокдаун, в който бяха изпаднали, или се заражда школа ще покаже бъдещето. Златен ритон за анимационен филм получиха Сотир Гелев и Алекс Филипов за оригиналната сюрреалистична визия за пътя, по който всички вървят за филма „Дорога”. За виртуозно боравене с различни техники бе отличен Симеон Сокеров за „Пет пъти”. Наградата за дебют взе „Paralyzed” на Огнян Костовски „За адекватното възраждане на сложната техника – анимиране на жив актьор”. Почетни дипломи заслужиха „Приказка” на Йордан Лазаров – за остроумието и модерния визуален стил и „Храс!” на Благой Костов – за уместното съчетаване на техника и сюжет  при разкриването на един глобален проблем. Всеки от останалите филми заслужава да се спомене. Лично моят фаворит „Когато още бяхме грешници” на Владимир Шомов е за тълпата, която следва магарето веднага щом Исус слезе от него. Изящна миниатюра, напомняща върховете на родната анимация, поучителна за всички изоставящи Бог  и обещанията, които са дали.

                                                                                          Георги Ангелов