Бандитизмът по нашите земи не е от вчера. Един от най-страш­ни­те бъл­гар­с­ки те­ро­рис­ти е До­чо Узу­нов, ро­ден в Ло­веч. Подобно на много днешни разбойници, и той е от добро потекло – син е на опъл­че­нец. Ра­бо­ти ка­то майс­тор же­ле­зар, поп­ра­вя ве­ло­си­пе­ди и лов­ни пуш­ки. По­ма­га на не­ле­гал­ни ко­му­нис­ти, за ко­е­то след сва­ля­не­то на пра­ви­тел­с­т­во­то на Стам­бо­лийс­ки е арес­ту­ван и съ­ден. Из­бяг­ва от зат­во­ра и през 1926 г. хва­ща го­ра­та. Сдру­жа­ва се с бан­ди­ти, ко­и­то под ло­зун­га, че се бо­рят про­тив власт­та на Де­мок­ра­тич­ния сго­вор, из­вър­ш­ват раз­бой­ни­чес­ки ак­ции и гра­бе­жи сред ци­вил­но­то на­се­ле­ние.

От­на­ча­ло До­чо дейс­т­ва с че­та­та на Ва­сил По­пов – Ге­роя, но пос­ле сам по­веж­да дру­жи­на. В про­дъл­же­ние на 4-5 го­ди­ни бан­да­та му за­ли­ва с кръв, огън и кур­шу­ми Ло­веш­ка, Тро­ян­с­ка, Сев­ли­ев­с­ка, Те­те­вен­с­ка и Лу­ко­вит­с­ка око­лия. За да оп­рав­дае кър­ва­ви­те си под­ви­зи, До­чо се обя­вя­ва за зак­рил­ник на мир­но­то на­се­ле­ние и бо­рец сре­щу жес­то­ка­та власт. Си­лен, пър­гав и то­чен стре­лец, До­чо при­те­жа­ва и ге­ни­ал­на изоб­ре­та­тел­ност.

През ав­густ 1929 г. ре­ша­ва да ог­ра­би бо­га­тия тър­го­вец Ко­дуг­лу. От ята­ци на­у­ча­ва ко­га къ­ща­та му в цен­тъ­ра на Со­фия ще се за­реж­да с въг­ли­ща за зи­ма­та. Под­куп­ва шофьо­ра на ка­ми­о­на и скрит в ка­ро­се­ри­я­та, ус­пя­ва да про­ник­не в ма­за­та на къ­ща­та. Бо­га­ти­ят тър­го­вец се при­би­ра къс­но през нощ­та. До­чо из­ли­за от скри­ва­ли­ще­то си, пре­би­ва прис­луж­ни­ка и из­не­над­ва Ко­дуг­лу по пи­жа­ма. С оп­рян нож в гър­ло­то му го при­нуж­да­ва да из­да­де къ­де крие зла­то­то. Каз­ват че пляч­ка­та му е над 5000 на­по­ле­о­на.

Мно­го са круп­ни­те гра­бе­жи на До­чо, но “шедьо­въ­рът” му е оби­рът на вла­ка от Бой­чи­нов­ци през Фер­ди­данд (Мон­та­на) за Бер­ко­ви­ца. Из­пър­во той ис­ка да обе­ре вла­ка Со­фия – Вар­на, но на­ме­ре­ни­е­то му е раз­к­ри­то на по­ли­ци­я­та. През но­ем­в­ри 1929 г. ятак му съ­об­ща­ва, че Бер­ков­с­ки­ят влак № 2606 ще но­си ми­ли­он и по­ло­ви­на ле­ва. В къс­ния сле­до­бед на 10 но­ем­в­ри на мал­ка­та меж­дин­на спир­ка Бо­ки­лов­ци ид­ват бан­ди­ти­те и с из­ва­де­ни ре­вол­ве­ри при­нуж­да­ват кан­то­не­ра Став­ри Алек­сов да пос­рещ­не в 17.20 ч. ком­по­зи­ци­я­та съг­лас­но ус­та­но­ве­ния же­лез­ни­чар­с­ки по­ря­дък. Вла­кът спи­ра и До­чо се кач­ва при ма­ши­нис­та, кой­то оказ­ва съп­ро­ти­ва. До­чо го ос­ми­ря­ва, ка­то го уд­ря с ре­вол­ве­ра по гла­ва­та. Хо­ра­та му ата­ку­ват по­щен­с­кия ва­гон и с ужас на­у­ча­ват от слу­жи­те­ля, че па­ри­те са пре­не­се­ни с вче­раш­ния влак. То­га­ва смък­ват от ва­го­ни­те мъ­же­те и ги зат­ва­рят в кан­то­на. Же­ни­те оби­рат в ку­пе­та­та, а мъ­же­те – ка­то ги пус­кат един по един от по­ме­ще­ни­е­то.

Мал­ко пре­ди 18 ч. от Бер­ко­ви­ца, ве­че раз­т­ре­во­же­ни от за­къс­не­ни­е­то на вла­ка, звъ­нят в Бо­ки­лов­ци, но ни­кой не от­го­ва­ря. До­чо е пре­къс­нал те­ле­фо­на. То­га­ва алар­ми­рат по­ли­ци­я­та и войс­ка­та, но до­ка­то ор­га­ни­зи­рат по­те­ри­те, ми­на­ва мно­го вре­ме – пър­ва гру­па прес­лед­ва­чи тръг­ва към 20 ча­са, а вто­ра – в 21,30 ча­са. През то­ва вре­ме До­чо­ви­те хо­ра пле­ня­ват ов­ча­ря Ан­гел Са­вов, на­то­вар­ват го с пляч­ка­та и бър­зо се от­да­ле­че­ват от опас­ния ра­йон. На 2 ки­ло­мет­ра от гра­ни­ца­та ос­во­бож­да­ват плен­ни­ка и ми­на­ват в Сръб­с­ко.

По­во­дът да тър­сят спа­се­ние зад гра­ни­ца не е са­мо оби­рът на вла­ка. Ос­нов­на­та при­чи­на е ужа­ся­ва­що­то убийс­т­во, ко­е­то бан­да­та из­вър­ш­ва на 23 ок­том­в­ри 1929 го­ди­на. Гроз­но­то зло­де­я­ние раз­тър­с­ва ця­ла Бъл­га­рия. Кър­ва­ва­та дра­ма се ра­зиг­ра­ва бли­зо до Сев­ли­е­во – край Сър­бег­лийс­ко­то хан­че, точ­но къ­де­то се­га е “опаш­ка­та” на язо­вир “Ро­си­ца”. Там До­чо ор­га­ни­зи­ра за­са­да на със­та­ва на Сев­ли­ев­с­кия ок­ръ­жен съд. Пра­вис­ти­те се връ­щат от де­ло в Су­хин­дол. Без­ми­лос­т­но са уби­ти Йон­ко Гун­чев (пред­се­да­тел), Ге­ор­ги Ман­чев (про­ку­рор) и Ен­чо До­чев (член съ­дия).

Не­ус­пеш­ни­те опи­ти на по­ли­ци­я­та да за­ло­ви опас­ния прес­тъп­ник съз­да­ват осо­бе­но тре­вож­на ат­мос­фе­ра на страх, без­си­лие и па­ни­ка не са­мо сред на­се­ле­ни­е­то, но и сред ор­га­ни­те на власт­та. След ка­то дъл­го и без­ре­зул­тат­но го прес­лед­ват, гру­па пре­у­мо­ре­ни по­ли­цаи спи­рат да по­чи­нат в мес­т­ност­та Ме­ше­ли­ка. На по­ли­цай от Пле­вен му се при­виж­да До­чо Узу­нов и той не­съз­на­тел­но за­поч­ва да стре­ля сре­щу ко­ле­ги­те си. Уби­ва на мяс­то три­ма по­ли­цаи. Ужа­сен от ста­на­ло­то, той се са­мо­у­би­ва. За да се ус­по­кои об­щес­т­ве­ност­та До­чо Узу­нов е осъ­ден на смърт (за­доч­но). Съ­щев­ре­мен­но в Сър­бия тай­но са из­п­ра­те­ни гру­па аген­ти със за­по­вед да от­к­ри­ят бан­да­та и да я уни­що­жат.

Пре­дуп­ре­ден, До­чо за­ед­но с при­я­те­ля си Бо­ян Ге­ор­ги­ев за­ми­на­ват през ав­густ 1930 г. с фал­ши­ви тур­с­ки пас­пор­ти за Ца­риг­рад. Тук той за­мис­ля по­ред­ния си гран­ди­о­зен те­ро­рис­ти­чен план. Ор­га­ни­зи­ра убийс­т­во­то на мла­до­жен­ци­те цар Бо­рис III и ца­ри­ца Йо­ан­на по вре­ме на сват­бе­но­то им пъ­те­шес­т­вие на път от Ита­лия за Бъл­га­рия. С убийс­т­во­то на мо­нар­ха До­чо Узу­нов це­ли Бъл­га­рия да ста­не ре­пуб­ли­ка. Той е при­вър­же­ник на Стам­бо­лийс­ки, го­тов да от­мъс­ти за ги­бел­та му. Съ­щес­т­ву­ва вер­сия, че от­к­ри­ва сле­ди на уби­е­ца му Хар­ла­ков и през 1926 г. пъ­ту­ва до Габ­ро­во, за да го ек­зе­ку­ти­ра, но не го от­к­ри­ва.

Тур­с­ки­те тай­ни служ­би в Ца­риг­рад на­ду­ша­ват кон­с­пи­ра­ци­я­та и два­ма­та атен­та­то­ри се мес­тят в Ан­ка­ра. Тук през май 1931 г., До­чо е раз­поз­нат от бъл­гар­с­кия тър­го­вец Ан­гел Ми­хай­лов, кой­то “слу­чай­но” се сре­ща със съ­на­род­ни­ци­те си. На чаш­ка те неп­ред­паз­ли­во му спо­де­лят, че ще от­пъ­ту­ват с френ­с­кия ко­раб “Тад­ла” за Мар­си­лия. Ми­хай­лов вед­на­га уве­до­мя­ва бъл­гар­с­ки­те влас­ти. За Мар­си­лия спеш­но за­ми­на­ва Ни­ко­ла Ни­нов – на­чал­ник на вън­ш­на­та по­ли­ти­чес­ка служ­ба при Дър­жав­на си­гур­ност. В кра­си­вия край­мор­с­ки град той вли­за в ди­ри­те на опас­ни­те раз­бой­ни­ци. На 10 юни 1931 г. френ­с­ки по­ли­цаи, прид­ру­же­ни от Ни­нов и офи­ци­ал­ни ли­ца от бъл­гар­с­ка­та ле­га­ция арес­ту­ват До­чо Узу­нов и Бо­ян Ге­ор­ги­ев, без­г­риж­но обяд­ва­щи в рес­то­рант, сто­па­нис­ван от бъл­га­рин с ар­мен­с­ки про­из­ход. При­тис­нат от фак­ти­те, До­чо Узу­нов пра­ви раз­к­ри­тия пред френ­с­ки­те влас­ти, приз­на­ва мно­жес­т­во оби­ри и око­ло 15 убийс­т­ва, но им при­да­ва по­ли­ти­чес­ка ок­рас­ка. През ця­ло­то след­с­т­вие той не­из­мен­но твър­ди, че е жер­т­ва на жес­то­ко прес­тъп­ле­ние по по­ли­ти­чес­ки при­чи­ни от стра­на на бъл­гар­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во, че те­ро­рис­ти­чес­ки­те му ак­ции са вид са­мо­от­б­ра­на, че не е уби­вал обик­но­ве­ни граж­да­ни.

От Мар­си­лия за­ло­ве­ни­те са пре­мес­те­ни в зат­во­ра на близ­кия град Екс ан Про­ванс, къ­де­то бли­зо го­ди­на очак­ват ре­ше­ни­е­то на френ­с­кия Апе­ла­ти­вен съд. В край­на смет­ка френ­с­ки­те юрис­ти при­е­мат тях­на­та те­за, че прес­тъп­ле­ни­я­та им имат по­ли­ти­чес­ки под­бу­ди, и от­каз­ват на бъл­гар­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во да бъ­дат ек­с­т­ра­ди­ра­ни.

Но жес­то­ка­та ис­ти­на е съв­сем дру­га. Са­мо ня­кол­ко фак­та:

– До­чо Узу­нов при­чак­ва кме­та на се­ло Ра­дю­ве­не по пъ­тя за Ло­веч. Из­мък­ва го жес­то­ко, за да му да­де па­ри­те си, и нак­рая го уби­ва. При ог­ле­да сле­до­ва­те­ли­те от­к­ри­ват 42 ра­ни от нож по мър­т­во­то тя­ло на кме­та.

– До­чо Узу­нов, На­чо Пет­ров и лю­бов­ни­ца­та му Йон­ка Кур­дел­с­ка, об­ле­че­на в мъж­ки дре­хи, при­чак­ват ав­то­мо­би­ла с по­ща­та на шо­се­то Ло­веч – Пле­вен и го ата­ку­ват. Ра­ня­ват теж­ко един стра­жар, на друг от­ряз­ват ухо­то и уби­ват две не­вин­ни път­нич­ки, не­вол­ни сви­де­тел­ки на оби­ра.

– В на­ча­ло­то на 1928 г. До­чо Узу­нов и Тин­ко Си­мов, друг из­вес­тен бан­дит, не­на­дей­но са об­к­ръ­же­ни в яташ­ка­та къ­ща на Ва­сил Кър­пел­с­ки в ма­ха­ла По­пиш­ка (днес при­съ­е­ди­не­но към Тро­ян). След ожес­то­че­на прес­т­рел­ка два­ма­та се из­мък­ват нев­ре­ди­ми от за­са­да­та. Без да имат до­ка­за­тел­с­т­ва за из­мя­на, за на­зи­да­ние на ос­та­на­ли­те, още на дру­гия ден про­веж­дат на­ка­за­тел­на ак­ция. Опо­жа­ря­ват до­ма на ук­ри­ва­те­ля си и уби­ват же­на му.

До­чо Узу­нов и Бо­ян Ге­ор­ги­ев са ос­во­бо­де­ни, но са за­дъл­же­ни да на­пус­нат Фран­ция. Бъл­гар­с­ки­те тай­ни служ­би се опит­ват не­ус­пеш­но да им от­к­ри­ят сле­ди­те из ця­ла Ев­ро­па. Има дан­ни, че До­чо Узу­нов ис­ка по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще в СССР, но му е от­ка­за­но. Пос­лед­на­та вер­сия е, че сти­га до Ис­па­ния, къ­де­то за­ги­ва ка­то ин­тер­б­ри­га­дист.

(Тре­та въз­раст)

Бо­ян Дра­га­нов