От 12 опи­та за ва­де­не на кръс­та на Бо­го­яв­ле­ние през яну­а­ри де­вет пъ­ти Веселин  Бош­ня­ков е ус­пял да го из­ва­ди. С те­зи дан­ни той се на­реж­да на пър­во мяс­то в стра­на­та, за друг та­къв слу­чай пре­са­та не е пи­са­ла. Все пак да се от­чи­та, че Осъм е мал­ка ре­ка, а Ло­веч – не­го­лям град. Ако бях във Вар­на или Ру­се, ед­ва ли щях да имам та­къв ре­зул­тат, раз­съж­да­ва по­жар­ни­ка­рят днес.

Ро­ден е в Угър­чин през 1958 г., ба­ща му е бивш ми­ли­ци­о­нер, кой­то го за­пал­ва по та­зи про­фе­сия.

Днес той меч­тае да из­пи­та си­ли­те си в те­ле­ви­зи­он­ния „Сър­вай­вър“.

 

– Свър­за­но ли е мор­жу­ва­не­то с ва­де­не­то на кръс­та на Бо­го­яв­ле­ние?

– Не точ­но. За­поч­нах ма­лко по-ра­но да мор­жу­вам. Че­тох ед­на кни­га за по­ляр­ни­те об­ласти и ре­ших да опи­там, пък и да се ка­ля за да не се раз­бо­ля­вам.

Пър­ви­ят ми опит бе­ше нес­по­луч­лив, за­що­то нас­ти­нах. Но аз тре­ни­рах на Стра­теш и след то­ва се спус­ках с ве­ло­си­пе­да – ето как хва­нах нас­тин­ка. Брон­хо­п­нев­мо­ния. От след­ва­ща­та го­ди­на хвър­лих ко­ле­ло­то, поч­нах да че­та кни­ги, на рус­ки ав­то­ри. Те­о­рии за зд­ра­ве­то. Алек­сан­дър Ми­ку­лин че­тох. По кни­ги­те ста­нах морж.

– Кол­ко вре­ме про­дъл­жи адап­та­ци­я­та ти?

– Ста­на пос­те­пен­но. В на­ча­ло­то не се къ­пех в ре­ка­та през зи­ма­та, а са­мо заг­ря­вах. Но и не ста­ва из­вед­нъж.

– Къ­де тре­ни­раш?

– На бен­та зад Пре­се­че­на­та ска­ла, там хо­дя обик­но­ве­но.

– Про­ме­ни­ ли мор­жу­ва­не­то жи­во­та ти?

– То­ва е ед­на тръп­ка, осо­бе­но ка­то ня­ма дру­ги със­те­за­ния. При­е­мам го ка­то един вид пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во.

– А за кон­ку­рен­ци­я­та как­во ще ка­жеш?

– Сла­бич­ка… По­ня­ко­га по­ма­га и къс­ме­тът, ако пад­не кръс­тът в кра­ка­та ти, ще го взе­меш. Но къс­ме­тът е в дру­го – ка­то се на­мок­риш в ре­ка­та, и не се раз­бо­ле­еш, а си зд­рав – то­ва е къс­мет.

– Ста­на ли по­пу­ля­рен, поз­на­ват ли те хо­ра­та?

– Кол­ко град е Ло­веч – един ме поз­на­ва от Бо­го­яв­ле­ние, друг от по­жар­на­та…

– И два­ма­та сме се сре­ща­ли на съ­би­тия, къ­де­то си ид­вал ка­то по­жар­ни­кар. Вед­нъж ва­де­ше ед­ни па­ри от про­цеп меж­ду два жи­лищ­ни бло­ка.

– На­ша­та про­фе­сия е рис­ко­ва, не зна­еш как­во ще ста­не. Вед­нъж оти­ва­ме да га­сим по­жар, а се сблъс­ках­ме с ток. Мо­же сте­на да пад­не… То­ва е риск, но аз оби­чам та­зи про­фе­сия. За­то­ва искам да съм в пър­вата ко­ла – та­зи, ко­я­то ви­на­ги по­тег­ля. Мо­же гюм да се за­па­ли, ние оти­ва­ме. Чак ако се на­ло­жи, ид­ва вто­ра­та ко­ла.

– Кои слу­чаи си спом­няш днес?

– От 1980 г. съм се прех­вър­лил от ми­ли­ци­я­та в по­жар­на­та и имам мно­го слу­чаи. Но ня­ма да заб­ра­вя как ва­дих­ме ед­но но­во­ро­де­но бе­бе от то­а­лет­на в Сла­ти­на. Бе­ше по­чи­вен ден, ко­га­то оти­дох­ме.

– За­що из­ви­ка­ха вас?

– За­що­то по­жар­на­та е за всич­ко. По­ли­ци­я­та сле­ди за ре­да, но ние по­ма­га­ме. То­га­ва ни се оба­ди­ха от по­ли­ци­я­та, след ка­то от бол­ни­ца­та са съ­об­щи­ли за не­ре­дов­но раж­да­не. Ка­за­ха ни, че бе­бе­то е из­х­вър­ле­но в то­а­лет­на­та и ние оти­ва­ме да ва­дим труп, ка­то ве­щес­т­ве­но до­ка­за­тел­с­т­во. Из­х­вър­ле­но е сут­рин­та, а ние оти­ва­ме по-къс­но. Но по­не­же в яма­та се съз­да­ва ед­на тем­пе­ра­ту­ра, ка­то тор, а де­те­то по­пад­на­ло на края, то оживяло. Све­тим с про­жек­то­ри­те – а то ша­ва. То­ва е вън­ш­на то­а­лет­на, но не с дъс­ки, а бе­тон­на пло­ча. За­поч­ва­ме да ко­па­ем от­с­т­ра­ни, за да вле­зем в яма­та. Кой да вле­зе, пак аз. Об­ли­чам ед­ни свет­ло­от­ра­зя­ва­щи дре­хи, га­ще­ри­зон, и вли­зам. Хва­щам го с ля­ва­та ръ­ка, а те ме дър­жат за кра­ка­та. И го из­ва­дих… Док­тор Га­зем­ба бе там, из­ми бе­бе­то с хлад­ка во­да, и … то ожи­вя.

– По­па­дал ли си в риск за жи­во­та?

– Най-слож­но бе в Гор­но Пав­ли­ке­ни на един по­жар в дъжд. Ре­жем жи­ци­те, спи­ра­ме зах­ран­ва­не­то, но те оне­зи „спе­ци­а­лис­ти“ има­ли вто­ра сис­те­ма, за да кра­дат ток. И ние, как­то сме на пок­ри­ва, чув­с­т­ва­ме как ни бие то­кът. Ние сме мок­ри, и през дре­хи­те усе­ща­ме, че по циг­ли­те има ток. А тряб­ва да раз­к­ри­ем циг­ли­те. Ско­ро га­сих­ме пак в Про­дим­чец, кач­вам се на та­ва­на, га­ся, от­в­ся­къ­де го­ри. И ка­то пад­на пок­ри­вът, и ед­на греда ме уда­ри по гла­ва­та… Доб­ре, че се уда­ри и в ед­ни на­ре­де­ни циг­ли, та уда­рът бе­ше по-слаб. Бях на ко­съм…. Къс­мет.

– Ня­кои ви­кат, че по­жар­ни­ка­ри­те са­мо ле­жи­те?

– Ко­га­то ня­ма ра­бо­та, да, но не дай Бо­же на теб да ти се на­ло­жи да ни ви­каш. Не мо­же без по­жар­ни­ка­ри­те.

– Как ста­на по­жар­ни­кар?

– Ко­га­то ста­нах ми­ли­ци­о­нер, се ока­за, че ба­ща и син не мо­гат да са в ед­но по­де­ле­ние. Оти­дох в Зат­во­ра ка­то вън­ш­на ох­ра­на. Де­сет ме­се­ца бях там, но на виш­ки­те не ми ха­ре­са. Прех­вър­лих се в По­жар­на­та бла­го­да­ре­ние на пол­ков­ник Кън­чо Ге­ор­ги­ев, кой­то е дя­до на жур­на­лис­та от „На­ро­ден глас“ Кольо Стан­чев­с­ки. Той бе­ше го­лям сим­па­тя­га ка­то шеф. Хо­де­ше с ед­на чер­на вол­га но­мер 1551 – го­ля­ма ра­бо­та.

– За как­во меч­та­еш?

– На­пос­ле­дък меч­тая за „Сър­вай­вър“, ис­кам да пре­ме­ря си­ли­те си там. Ха­рес­вам прик­лю­че­ни­я­та, съ­че­та­ни със спорт. Гле­дам ги, по­ня­ко­га се ядос­вам, че със­те­за­ни­я­та са ка­то за ба­бич­ки, дру­ги ми ха­рес­ват. Ис­кам още в Ло­веч да се въз­ро­ди тра­ди­ци­я­та на мор­жо­ве­те и бя­га­щи­те, как­то е би­ло ед­но вре­ме. Да ста­не по-ор­га­ни­зи­ра­но, да има и док­то­ри. Счи­там, че има дос­та­тъч­но хо­ра в Ло­веч за ед­на та­ка гру­па. В края на краища­та ста­ва ду­ма за зд­ра­ве­то на хо­ра­та.

Ин­тер­вю на Цве­тан То­до­ров