Тя е на 37, но при­ли­ча на тий­нед­жър. Фил­мът  ESPERMAZOTOIDES от 2005 е от­ли­чен на ня­кол­ко фес­ти­ва­ла в Ис­па­ния за къ­со­мет­раж­но ки­но. Из­лъч­ва­не­то є се раз­ми­на­ва с пред­ста­ва­та за  фил­мов ре­жисьор, за­що­то е зем­на, тол­ко­ва нор­мал­на в об­щу­ва­не­то си, че ти се ис­ка да зах­вър­лиш всич­ко и да я пос­лед­ваш. Дос­та­тъч­но е да при­гот­виш ра­ни­ца­та, да сло­жиш здра­ви обув­ки и да на­пъл­ниш ре­зер­во­а­ра на ста­рия мо­то­цик­лет. Дру­го­то е му­зи­ка – Мanu Chao  или пък  Raul Paz…

С Иза­бел Де Окам­по ме срещ­на слу­чай­нос­тта- един кас­тин­г и ня­кол­ко сним­ки, ко­и­то є из­пар­тих. На фо­тог­ра­фи­и­те бя­ха при­я­те­ли от еки­па на спек­та­къ­ла ми по Ал­мо­до­вар PLAY/BACK (ДТ-Ло­веч). Ка­зах си, за­що пък да не ра­бо­тят с ис­пан­ци, не­ка да усе­тят ми­ри­са на Ис­па­ния на дру­га ско­рост. И от­ле­тях за Мад­рид, до­ка­то те сни­ма­ха с Иза­бел.Ок­том­врийска­та сту­де­на есен в Со­фия съб­ра на ед­но мяс­то за про­ек­та “ТЯ ИЗЛЪГА” (МIENTE) ак­тьо­ри­те: Юли­а­на Сайска, Ни­ко­лай Чи­лов, Ми­рос­лав Ни­ко­лов. Фил­мът ще учас­тва на фес­ти­ва­ли­те за къ­со­мет­раж­но ки­но в Со­фия през 2008. Стис­кам пал­ци!

 

 

– Раз­ка­жи ми за се­бе си. Как­ва бе­ше тво­я­та мо­ти­ва­ция да се зах­ва­неш с ки­но­ре­жи­су­ра­та? Кои са тво­и­те учи­те­ли в ки­но­то – лю­би­ми ис­пан­ски, ев­ро­пейски, аме­ри­кан­ски ре­жисьо­ри?

– Мис­ля, че по- ско­ро про­фе­си­я­та из­бра мен, не аз нея. Ко­га­то не след­ваш приз­ва­ни­е­то си, то се прев­ръ­ща в те­жест, при­тис­ка те и не ти поз­во­ля­ва да бъ­деш щас­тлив, ако не му се от­да­деш. Пред­по­ла­гам, че ис­кам да бъ­да ки­норе­жисьор, за да ка­на­ли­зи­рам гне­ва, кой­то по­раж­дат в мен нес­пра­вед­ли­вос­ти­те, ко­и­то ни за­о­би­ка­лят, но съ­що та­ка, за да вну­ша­вам, че жи­во­тът е прек­рас­но чу­до и че тряб­ва да из­пол­зва­ме и пос­лед­на­та ми­ну­та за да бъ­дем щас­тли­ви, ка­то пра­вим оно­ва, ко­е­то оби­ча­ме и уме­ем.

След­вах ки­но в мад­рид­ския ки­но­у­ни­вер­си­тет и ра­бо­тих ка­то script supervisor, до­ка­то, в съ­що­то вре­ме, сни­мах къ­со­мет­раж­ни фил­ми. Та­зи длъж­ност поз­во­ля­ва да си на пред­на ли­ния на сни­мач­на­та пло­щад­ка и да се учиш от тех­ни­ки­те и поз­на­ниа­я­та на ре­жисьо­ри­те, с ко­и­то ра­бо­тиш.

Ха­рес­вам и гле­дам вся­как­ви фил­ми, но чувствам най-бли­зо до се­бе си ев­ро­пейско­то ки­но, оне­зи фил­ми, ко­и­то те ка­рат да раз­миш­ля­ваш и в съ­що­то вре­ме граб­ват вни­ма­ни­е­то ти и те ув­ли­чат, или от ко­и­то на­у­ча­ваш не­що за теб са­мия.

Лю­би­ми ис­пан­ски ре­жисьо­ри: Лу­ис Бу­ню­ел – най-лю­бим от всич­ки. Съ­що та­ка Ал­мо­до­вар, Ен­ри­ке Ур­би­су, Ху­лио Ме­дем, Сан­ти Амо­е­до, Аме­на­бар…

Лю­би­ми ев­ро­пейски ре­жисьо­ри: тол­ко­ва са мно­го! Фе­ли­ни, Шаб­рол, Бер­то­лу­чи, По­лан­ски …А­ме­ри­кан­ски: Ко­ен, Скор­се­зе, Ко­по­ла, Кас­дам, Сид­ни Ла­мит …

 – Коя е при­чи­на­та да сни­маш в Бъл­га­рия? Как­во е тво­е­то ме­ние за бъл­гар­ски­те ак­тьо­ри в про­ек­та ти?

– От­крих не­що прек­рас­но в про­це­са на ра­бо­та с бъл­гар­ски­те ак­тьо­ри, а имен­но, че ези­кът на ак­тьор­ска­та иг­ра е уни­вер­са­лен. Ези­ко­ви­те ба­ри­е­ри не са преч­ка при об­щу­ва­не­то. Как­то ак­тьо­ри­те, та­ка и аз усе­щах­ме не­ща­та по един и съ­щи на­чин, с ед­нак­ва чувстви­тел­ност. Раз­би­рах­ме се чрез един по-­раз­ли­чен вид ко­му­ни­ка­ция, не до­тол­ко­ва ези­ко­ва, по-ско­ро свър­за­на с  жес­то­ве­те, с тя­ло­то.

И­мен­но те­зи са средства­та, ко­и­то ак­тьо­ри­те из­пол­зват, за да пре­да­ват идеи, из­клю­чи­тел­но слож­ни по­ня­ко­га.

Нап­ра­ви ми впе­чат­ле­ние, че ак­тьо­ри­те са мно­го дис­цип­ли­ни­ра­ни, свик­на­ли са да тър­сят и да из­граж­дат пер­со­на­жа, да го обо­га­тя­ват с еле­мен­ти от собстве­на­та си лич­ност. До­ка­то мон­ти­рах­ме фил­ма, мно­го хо­ра го гле­да­ха: Ни­ко­лай ка­ра всич­ки да нас­тръх­нат, а Юли­а­на има твър­до ус­та­но­вен фен клуб тук. Съ­що­то ва­жи и за ос­та­на­ли­те ак­тьо­ри, всич­ки те ус­пя­ха да съз­да­дат страш­но дос­то­вер­ни и близ­ки об­ра­зи.

Из­жи­вя­ва­не­то на лич­но емо­ция бе­ше за мен най-у­дов­лет­во­ря­ва­що­то чувство от сним­ки­те на то­зи къс филм; как­то от кон­так­та с ак­тьо­ри­те, та­ка и с це­лия тех­ни­чес­ки екип.

Кол­ко­то до кон­крет­ния из­бор на Бъл­га­рия ка­то мяс­то за сним­ки­те, мо­же да из­глеж­да на­луд­ни­ча­во да пъ­ту­ваш тол­ко­ва да­ле­че за зас­не­ма­не­то на един къс филм, но от моя глед­на точ­ка, ко­га­то ста­ва ду­ма за тол­ко­ва теж­ка те­ма­ти­ка, свър­за­на със стра­да­ни­е­то на мно­го хо­ра по све­та, е лип­са на ува­же­ние да не се из­пол­зват всич­ки дос­тъп­ни средства, за да се съз­да­дат въз­мож­но най-сил­на дос­то­вер­нос­т и ре­а­ли­зъм. На­чал­на­та ми идея бе­ше да сни­мам в Ру­мъ­ния, но се по­я­ви ед­но сим­па­тич­но бъл­гар­ско мо­ми­че, Де­сис­ла­ва (Де­си Хрис­то­ва е бъл­гар­ка, ко­я­то жи­вее в Мад­рид и иг­рае в мо­мен­та в TV-са­пу­нен се­ри­ал-б. а.),тя ми пред­ло­жи да сни­ма­ме в Бъл­га­рия…

– Как­во би из­бра­ла: обич­та на пуб­ли­ка­та или сим­па­ти­и­те на кри­ти­ка­та към теб? Как­во би пред­по­че­ла: ве­рен зри­тел­ски фен­клуб или да си но­ми­ни­ра­на, наг­раж­да­ва­на…?

– Сни­мам фил­ми, за­що­то чувствам не­що ка­то вът­ре­шен на­тиск (ня­кои го на­ри­чат приз­ва­ние), кой­то ми пре­чи да съм щас­тли­ва ако не му се от­дам. Ис­кам да пе­че­ля наг­ра­ди, за­що­то то­ва пред­по­ла­га амор­ти­зи­ра­не на раз­хо­ди­те по фил­ма (тряб­ва да от­бе­ле­жа, че е пла­тен от лич­ни­те ми спес­тя­ва­ния и по­мо­щи от ис­пан­ско­то пра­ви­релство). Ин­вес­ти­рах мно­го средства и е ло­гич­но да ис­кам да си ги вър­на. Но ако то­ва не се слу­чи, ня­ма зна­че­ние. Ве­че съм ми­на­ва­ла по пъ­тя на не­ус­пе­ха и не се стра­ху­вам от не­го. Но, раз­би­ра се, пред­по­чи­там да пе­че­ля наг­ра­ди, да имам под­кре­па­та на пуб­ли­ка­та,а съ­що и та­зи на кри­ти­ка­та, и­мен­но в то­зи ред.

– Пос­лед­ни­ят ми въп­рос е ше­га- ис­пан­ци­те се сла­ви­те с го­ре­щия си тем­пе­ра­мен­т и страст, ти за кое си: за здра­вия сек­с или за пра­ве­не­то на лю­бов?

– Не­ща­та, ко­и­то пра­вя, или ги пра­вя доб­ре, или не ги пра­вя! Ка­за­но по-прос­то: пред­по­чи­там доб­рия секс пред бър­зия.

Ед­но ин­тервю на Ели­ца Ма­те­е­ва