На­ри­чат Ге­о­р­ги Ан­ге­лов “пос­лед­ни­ят оце­лял ки­но­ман”. Осо­бе­но след ка­то фил­мът за не­го “Един ки­но­ман в на­ча­ло­то на ве­ка” (2005) на Пе­тър Ода­джи­ев спе­че­ли на 2 но­е­м­в­ри т. г. наг­ра­да за не­за­ви­си­мо ки­но в Ню Йорк. Днес, по­не­дел­ник, Ге­о­р­ги Ан­ге­лов гос­ту­ва на ре­дак­ци­я­та на “На­ро­ден глас”.

Ка­то ки­нок­ри­тик Ге­о­р­ги Ан­ге­лов от го­ди­ни сът­руд­ни­чи на НГ със ста­тии за фил­мо­ви фес­ти­ва­ли у нас и в чуж­би­на. Той оба­че не бе­ше ид­вал в Ло­веч и ре­ши да го нап­ра­ви се­га, след ка­то в съ­бо­та фил­мът му за по­ре­ден път бе из­лъ­чен по БНТ.

С Жо­ро ме свър­з­ват дъл­ги го­ди­ни при­я­тел­с­т­во, ко­е­то се ро­ди за­ра­ди ки­но­то. То­ва е чо­ве­кът, кой­то пръв ме е вка­рал, без да имам про­пуск, в До­ма на ки­но­то в Со­фия, за да гле­дам не­и­з­ря­за­на­та вер­сия на “Ми­рис на же­на” на Ди­но Ри­зи. То­ва ста­на ня­къ­де в края на 70-те го­ди­ни, а чув­с­т­во­то да гле­даш заб­ра­не­на про­жек­ция бе­ше въз­буж­да­що. И до днес, ко­га­то гле­да­ме с не­го, чув­с­т­вам, че вър­ша не­що из­к­лю­чи­тел­но.

Се­га, ко­га­то не­го­вият стра­нен жи­вот ста­не обект на до­ку­мен­та­лен филм, раз­б­рах, че той е пре­чу­пил съд­ба­та си през фил­мо­вия свят. Без съм­не­ние, за Жо­ро ки­но­то е по-ин­те­рес­но от жи­вия жи­вот. След приз­на­ни­е­то за фил­ма  ве­че мо­же да се ка­же, че и ки­но­то се обо­га­ти с един не­заб­ра­вим об­раз. Към съ­ща­та тен­ден­ция при­над­ле­жи и “Пре­во­дач­ка­та на чер­но-бе­ли фил­ми” на Те­ди Мос­ков, пос­ве­те­н на стран­на­та съд­ба на Не­ли Чер­ве­ну­ше­ва. Все пак го­ля­мо­то ки­но на ми­на­лия век ни за­ве­ща не са­мо об­раз­ци, но и хо­ра, фор­ми­ра­ни по не­го­ви­те мер­ки.

Цве­тан С. То­до­ров