Иван Стоянов от Ловеч:Обречени сме на тъжно съществуване

Ста­ва ми страш­но, ка­то си по­мис­ля как­во ме ча­ка, прос­то не ми се жи­вее, та­ка за­поч­ва раз­го­во­ра 76-го­диш­ни­ят Иван Сто­я­нов от Ло­веч. Той е ин­ва­лид, но 5 ме­се­ца е при­ну­ден да гле­да бол­на­та си май­ка, в очак­ва­не на ек­спер­ти­за от ТЕЛК. На 27 ап­рил по­да­ва мол­ба за ос­ви­делства­не на 95-го­диш­на­та же­на, ко­я­то е на лег­ло, труд­но­под­виж­на и с те­жък пар­кин­сон. Ре­дът на бол­на­та ид­ва на 28 сеп­тем­ври, ко­га­то ко­ми­си­я­та я по­се­ща­ва вкъ­щи. На 10 ок­том­ври ТЕЛК є връч­ва ре­ше­ни­е­то – 95% на­ма­ле­на ра­бо­тос­по­соб­ност с чуж­да по­мощ. Же­на­та уми­ра съ­ща­та нощ.

Тор­мо­зи ме ми­съл­та, че жи­во­тът на май­ка за­вър­ши та­ка. Гри­жех се за не,я кол­ко­то мо­га, при­гот­вях хра­на, об­служ­вах я. Ня­кол­ко пъ­ти бе­ше па­да­ла на зе­мя­та. Ед­ва на­ми­рах си­ли да я вди­гам, ин­ва­лид съм. Ча­ках­ме ек­спер­ти­за­та на ТЕЛК с не­тър­пе­ние, за да мо­жем със средства­та да взе­мем ня­коя же­на, ко­я­то да се гри­жи за нея. Ко­га­то ко­ми­си­я­та дой­де вкъ­щи, бях изу­мен от нас­той­чи­вос­тта на ле­ка­ря, който искаше май­ка да се из­пра­ви на кра­ка. Все ед­но мър­тво жи­вот­но да из­пра­виш на кра­ка. Опит­вах се 5 ми­ну­ти да я вдиг­на, а тя сте­не­ше от бол­ка. Про­це­ду­ра­та го изис­ква, но къ­де ос­та­ва чо­веш­ко­то от­но­ше­ние.

Страш­но ми е, ка­то си по­мис­ля как­во ме ча­ка. Да­ва­ме ми­зер­ни­те си пен­сии за ле­карства и за хра­на, кол­ко­то да съ­щес­тву­ва­ме.

50 го­ди­ни стро­их со­ци­а­ли­зъм, ко­му­ни­зъм. Бях стро­и­тел – удар­ник на ко­му­нис­ти­чес­кия труд, пър­ве­нец в со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то съ­рев­но­ва­ние. Пос­ле пос­рещ­нах с ра­дост де­мок­ра­ци­я­та. А се­га вся­ка ве­чер си мис­ля тряб­ва ли е да оби­чаш ро­ди­на­та си, ко­га­то тя не те оби­ча. Мла­ди­те бя­гат и аз не ги уп­рек­вам. Теж­ко е да ос­та­ря­ваш тук.