Размисли на един театрален директор в края на първата постпандемична година.

Драматичният театър в Ловеч е в навечерието на най-новата си премиера – „В полите на Витоша“ от Пейо Крачолов Яворов, с режисьор Крис Шарков – един от най-вглъбените и неспирно търсещи съвременен сценичен език български режисьори. Актьори, технически служби и администратори: работят всички ангажирани позиции в театъра. Отново ще цари вълнуващата атмосфера на сътворяването.
Когато премиерата (на 12.12.2022 г. – бел. ред.) отмине, ще се изправим пред някои неизменни въпроси, които от старта на пандемията през 2020 г. засилиха други достатъчно назрели проблемни теми за българския театър, особено през последните повече от десет години.
Усилията моделът на управление на българския театър да бъде изменен и да бъде въведена нова, различна форма, продължават да не са достатъчно подкрепени законово. Столичните театри разполагат с все по-концентрирано струпване на зрители, тъй като обективно през изминалите десетина години населението в столица прогресивно расте. Тези социално-икономически процеси се отразяват отрицателно на развитието на извънстоличните театри. Възникват значимите и болезнени въпроси за сценичните културни институти, творящи театър:
• Как да бъде развита актьорска трупа предимно от млади творци при все повече нарастващите предпочитания и възможности на току-що дипломираните да бъдат мобилни и по един или друг начин да принадлежат към столичния артистичен свят?
• Как трупата да изгражда планиран и работещ репертоар, да задържи и разпространява заглавия, така че трудът на всички в театъра да бъде справедливо удовлетворен и възмезден? (Никой творец и никой от служителите около сцената не би искал след два месеца тежък, почти денонощен труд, спектакълът да бъде представен пред публика само три или четири пъти. Но и само посредствени текстове, възложени на популярни артисти, които веселят публиката, а тя лесно се развеселява, също не са репертоар. Образователната и издигаща духа функция на институцията е в основата на всеки театър).

За Репертоарния театър
Думата „репертоар“ произхожда от латинската repertorium и означава „списък“. Нейното най-близко значение относно сценичната практика е подбор на пиеси за постановка в определен театър за определен период от време.
Практиката в управлението на българските държавни театри определя ръководство, състоящо се от художествен и административен директор, като често тези длъжности са обединени от една фигура. Ръководството взима решенията и за избора на драматургия. Най-често те са подкрепени от художествен съвет с консултативна функция, в който влизат драматург, режисьор, сценограф или костюмограф и др.
Приема се, че репертоарът е подготвен за поне един мандат на ръководството – в рамките на четири години. Също така наборът пиеси би трябвало да отговаря на възможностите на трупата – творчески, ресурсови и финансови. Изисква се репертоарът да съответства на спецификата на театъра, на населеното място, да е съобразен регионално с политиката за култура на града и респективно – с държавните културни цели. Същинското планиране на репертоар в перспектива от години напред дава възможност за последователна и стабилна културна политика.
Ключовата фигура за всеки репертоарен театър, наред с ръководителя му -художествен и административен, е режисьорът – „Режисьорът се адаптира към променящите се времена. Неговото изчезване е програмирано. Изморени, неспособни да контролират всичко, режисьорите сами се подготвят за своето изчезване“. В противовес на това изказване на френския театровед и театрален изследовател Патрис Павис, в България, в началото на третото десетилетие на XXI век, все още се приема, че е добре режисьорът (понякога съвместно с драматург) да определя избора на репертоар и посоката на художествена политика в репертоарния театър. Когато съответният културен институт е ръководен от актьор, приема се, че е добре той да бъде съветван от режисьор и драматург, по възможност трайно ангажирани или временно подчинени на институцията. Наред със сценографа, бихме могли да определим и трите фигури като „главата“ на театъра – тези, които предлагат творчески идеи и подпомагат ръководството при взимането на решения.
Добре би било така да функционира моделът за определяне на репертоар в българския театър, но често изборът на драматургия е случаен, резултат от най-различни театрално-логистични и междуколегиални договорки, поставящи на първо място прогнозите за пазарна успеваемост на бъдещия проект.
Законът.
През 1999 г. е приет Закон за закрила и развитие на културата, върху който се базира управлението на културните институти, в това число и на театрите до днес. От 2000 г. функционира и Национален фонд „Култура“, с цел да преразпределя материална подкрепа за различни проекти в областта на сценичните изкуства. Това се случва след бурни опити за реформа в областта на театъра в края на 90-те години на миналия век. Годините са в периода 1997 – 1998 г.
Към днешна дата в България продължават да съществуват в недоимък репертоарни театри, без репертоарен облик, дори без драматично или куклено профилиране. Най-често трупите са устремени към „скалъпване“ на бюджет от продажба на билети, независимо за каква продукция, в надпревара да бъдат доказани заплатите на същата тази трупа. Техническите служби са амортизирани поради остарялата техника и недостиг на свежа работна сила. Ако се намери млад кандидат за техническа позиция, той, най-често, е обучаван от възрастния си колега и, най-често, преди да проумее магията на театъра, се отказва да полага дълги часове труд, отплатени с ниско възнаграждение.
Програма „Мелпомена“, като партньорство между Министерство на труда и социалната политика и Министерство на културата, осигурява посредством регионалните Бюра по труда заетост за млади актьори, едва завършили Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, което е желателно условие. Това допринася за кадровата политика, но професионалният ритъм на твореца – режисьор, художник за театър и актьор не може да бъде измерван в 40-часова работна седмица и не може да се ръководи според най-високия в страната закон, уреждащ трудовите правоотношения – Кодекса на труда. И въпреки това, именно така се определя и ръководи.
Тъй като специален закон за театър няма и нищо не регламентира, че артистът в различните му направления често не спи и работи денонощно преди премиера, а когато не е в театъра, т.е. на работното си място – това не означава, че почива. Трудът да изваеш от словото и от своето същество нова жива личност и неповторим нов свят е доказано едно от най-тежките предизвикателства, познати в човешката история. И тук говорим както за мисловен, така и за психологически и физически процеси.
На актьорите винаги се пожелава „На добър час!“ в това непосилно начинание.
На добър час на постановката на Драматичния театър-Ловеч „В полите на Витоша“ от големия български поет Пейо Яворов, който назад във времето и до ден днешен е запомнен като един от най-големите ни драматурзи. А в Народния театър „Иван Вазов“ е бил драматург и режисьор.