ШОФЬОРЪТ НА ЛЕОНАРДО
разказ от Цветан С. Тодоров
-Кой ще шофира на връщане, ако се напием всички?
Въпросът на Зарко увисна между двамата му приятели. В ръцете му японското “Субару” напредваше стабилно по заснежения междуселски път.
– Знаеш ли, че тъпите немкини искат да пикаем седнали? – внезапно се обади Попчето, който работеше като трансграничен шофьор из цяла Европа.
– И защо да им пикая седнал? – попита Тъпия, който даже нямаше шофьорска книжка и се друсаше на задната седалка.
– Щото да не им опикаме клекалата, затова! Само че аз є бих шута на тази немкиня и повече не се занимавам с нея – отсече Попчето. – Знаеш ли как ми викат в Италия? Викат ми “шофьорът на Леонардо”. Шефът се казва Леонардо и ме ползва за най-трудните задачи. Нямайте грижа за връщането. Аз няма да пия и ще ви върна. По-важното е да се видим, да спазим традицията. Вие пийте, колко искате. Душата ми е зажадняла за вас…
Къщата беше на баир, но субаруто излезе без проблем. Посрещна ги старата майка на Фенко, сложила пръст на устата:
– Тихо, че артистът учи…
– Стига е учил! Фенко, излизай… Бъдни вечер е! – развика се Попчето.
Фенко излезе от пристройката, сгушена до голяма нова къща. Зарадва се. Явно зубренето беше му омръзнало.
Четиримата приятели влязоха в кухничката. Печката бумтеше. На масата имаше запотена кана с червено вино. Димеше баница, току-що извадена от фурната.
– Първо да пием по едно за добре дошли – каза домакинът. Наля виното в чаши за вода.
– На мен съвсем малко, щото ще карам – предупреди го Попчето.
– Разказвай, как живееш по Европата? – интересува се Фенко.
– Умряла работа. Нямат традиции като нашите. Например не ми харесва на мен Коледа в Италия – католическа му работа. Няма ли домашно винце, няма ли прасенце – нищо няма. Друго си е нашата традиция. Умирам за българското… Тра-ди-ци-я-та!
Откъм улицата се чу мъжки вик:
– Фенко, да влизам ли?
– Мамо, върви му кажи да си ходи. Имам гости – нервно нареди Фенко.
– Кой е този? – попита Зарко.
– Пие му се, та две не види. Но ако влезе, ще стане като с консула. Елате да ви покажа библиотеката. Тъкмо ще ви прочета нещо от пиесата, която репетираме. Премиерата е на 22 януари.
Фенко ги поведе към голямата и студена къща. Зимно време обитаваха само пристройката.
Стаята беше пълна с етажерки с книги. Имаше и много снимки на артисти. На видно място се виждаше плакат с Джак Никълсън от филма Shining . Американецът изглеждаше като луд. Нашият артист разпалено заобяснява кои са любимите му колеги, кои роли е играл и кои писатели са му идвали на гости. Попчето скучаеше:
– Аз отивам на топло!
Отвън пак се чу рев:
– Фенко, да влизам ли?
– Мамо, върви го разкарай. Не искам да става като с консула…
– Какъв консул? -попита Тъпия.
Фенко не му отговори. Тримата разглеждаха библиотеката къде половин час. Когато излязоха, навън беше тъмно. Върнаха се в кухнята, баницата беше разчупена. Наоколо ухаеше на нещо прекрасно, останало далеч назад в детството.
– А къде е Попчето? – изненадано попита Фенко.
Майка му посочи пода. Попчето лежеше там – до празната кана, мъртво пиян. Стана им неловко. Фенко грабна каната и излезе да я напълни. После пак седнаха край празничната маса, с гръб към спящия на земята.
– Яжте, че ще изстине – подкани ги бабата.
– Какво да говорим… От ученик си е такъв. Уж не пие, а първи се напива – промърмори Зарко.
– Мама слага една паричка в баницата. Който я намери, той ще извади голям късмет през новата година – обясни Фенко.
Гостите посегнаха към парчетата баница и започнаха внимателно да дъвчат.
– Фенко, да влизам ли? – изрева онзи от улицата.
– Мамо, защо не го разкара досега? Попчето го изпуснахме вече, сега остава и тоя да нахлуе. Пак ще стане като с консула!
Старицата троснато му отвърна:
– Да не съм му наливала в устата!
– Сега кой ще шофира, като и двамата сме пили? – зачуди се Зарко, гледайки Попчето как хърка.
– Ще спите тука! – отсече Фенко и наля от домашното вино.
– Това вече е друга работа. Я капни! – подаде чаша Зарко.
– Я дай мезе – промърмори Тъпия.
Почнаха с нова сила.
– На кого се падна късметчето? – плахо попита майката на Фенко.
Тримата се умълчаха. Тавата беше празна. Спогледаха се. Зарко промълви:
– Май нямаме късмет. На никой не се падна…
– А къде е паричката? – почти проплака Фенковата майка. – Тя е още от мама. Цял живот я пазя като реликва…
Мълчаха дълго време. После Зарко изтърси:
– Къде ще се дене? Ще я открием. Те шифъра на Леонардо разкодираха, та една паричка ли няма да намерим…
– Никога нищо не е изчезвало от тази къща – додаде Фенко.
– А пияният мезеше ли? – вметна Тъпия.
– И яде, и пи – потвърди старата.
Всички се вторачиха в спящия.
– Той е! – отсече Тъпия.
– Не ми се вярва – контрира Зарко. – Няма да посегне, той пари има…
– Той е! Изял си е късмета, без да го усети. Лакомия си е…
Старата се хвана за главата с две ръце и започна да се люлее. После и Фенко не издържа:
– Абе, що за хора сте вие, бе?! Каня ви на гости, защото не сме се виждали години. Както и да е. Напивате се, изяждате всичко – това добре. Но паричката на мама?! Нея защо? Това на нищо не прилича! Виж го – лежи като куче на земята. Изял паричката, а вие даже не сте го спрели. Европеец ли? Пфу! Нищо не уважавате, няма за вас традиции. Търсите само пиячка и мезе! Не е това традицията, не е… Тя е нещо по-голямо, по-светло….
– Стига вика, ами капни вино – прекъсна го Зарко.
– Дай и пържоли – помоли Тъпия.
– В редица! Утре заран всички ще акате на снега в редица. Няма тръгване, докато не възстановим положението! Паричката трябва да се намери! Какво ще прави мама без нея догодина?!
– Добре! Ще сереме, ама налей вино, бе – помоли се Тъпия.
Легнаха си късно след полунощ. Сутринта Зарко се събуди от подозрителен шум. Надникна към кухнята – виждаше се как Попчето и непознат мъж пият край запалената печка. Зарко забута Фенко, който спеше под огромен юрган:
– Ставай, Попчето вече пие. Май е с твоя съсед!
– Край! Пак стана като с консула! – скочи съненият артист и замаха безпомощно с ръце. А може би искаше да се сгрее.
– Какъв е този консул, с който цяла вечер ни плашиш?
– Няма да мога да си науча ролята. За днес съм планирал трето действие. Пак се почва! Също като с консула.
– Този консул от пиесата ли е? – разсънва се и Тъпия.
– От Дойренци е. Миналата зима като се напи, три дни не мога да го изведа от къщи. С една шейна съм го татрузил до спирката, за да го натоваря на рейса. Но шофьорът като го видя в какъв вид е, отказа да го вземе. Накрая извадих пет лева и го качих на един москвич.
От кухнята се чу гласът на Попчето:
– Идвайте, бе! Не съм си дошъл от Италия да ви чакам да се наспите. Празник е, голям празник! Ставайте, некадърници! Нито знаете как се пие, нито как се мези! Легнали да спят на Коледа?! В тая държава традиции има! Нали?
– Ей от това най-много ме е страх – прошушна Фенко на Зарко. После един по един покорно тръгнаха към кухнята.
Шофьорът на Леонардо беше изтрезнял. Към обяд намериха и паричката. Абе, стават чудеса по Коледа.
БЪДНИ ВЕЧЕР
Разказ от Анатолий Петров
Уличният фотограф господин Игнат Пеювски, или както го наричаха още Гатю Шушумигата, нечувано и невиждано забогатя. Стана собственик на склад за тоалетна хартия и картонен амбалаж. Носеха се слухове, че тайно се занимавал и с друг бизнес, който му носел много пари. Макар че забогатя, телесно господинът остана слаб, мършав, мургав, приличащ на гладуващ индиец. Със старите приятели се държеше надменно.
Жена му, Розалина, също беше мършава. Освен на гладна хрътка, приличаще и на кукумявка. Носеше очила без диоптри, та да изглежда по-добре. Дъщеря й Петкана замина за Лондон да следва хуманитарни науки. Но какви, родителите не разбраха.
Като слуга във фирмата на Пеювски понякога работеше старият ерген – Михо. За свършената работа бизнесменът му плащаше на парче. И както намери за добре. Когато Розалина заминаваше с кола на село, Михо я придружаваше. За вечеря получаваше чорба и цяла нощ стоеше пред портата да я пази.
Падна първият сняг. Беше Бъдни вечер. Неизвестно защо Игнат изгони слугата си. Закрещя:
– Вън от фирмата! Не се мяркай пред очите ми!- Бате, – тъжно произнесе Михо – дай някой лев, утре е Коледа…
– Марш оттук! И не ми досаждай!.. – изкрещя Игнат.
Уплашен, нещастният Михо изхвръкна навън, обаче забеляза как Розалина му намигна. После тя рече на съпруга си:
– От читалището идва госпожа Станка. Поиска реклами, та Дядо Коледа да ги разнесе заедно с подаръците. В който дом влезе в дванадесет без пет, домакините трябва да го нахранят…
– Утре тръгвам за Лондон, Дядо Коледа ще гощаваш ти! – важно произнесе Пеювски.
– Каква чест! – възкликна кукумявката с очила.
Мръкна. Малко преди полунощ на вратата на семейство Пеювски се позвъни. Беше Дядо Коледа. Игнат побърза да се изниже през вратата на път за Лондон. Гостът постоя, огледа се, свали брадата и одеждите и потъна в прегръдките на Розалина. Беше Михо.
Разсъмваше, когато си тръгна. По улицата затананика песничката: “Дядо Мраз, Дядо Мраз, познах те аз. Ти си чичкото с бомбето, дето тупа мама по…”
След седмица бизнесменът се завърна. Стори му се, че жена му се е разхубавила и вместо на кукумявка, заприличва на орлица.
…Сирни заговезни. Розалина гальовно прошепна на мъжа си:
– Дано този път детето да е мъжко! В нощта на Бъдни вечер на сън ми се яви Света мъченица Евгения и ми рече: “Мила дъще, по волята Божия ти ще родиш младенец. Назови го с моето име – Евгений!”
–Ах, какво щастие! – възкликна Игнат и добави: – Каква благословена Бъдни вечер! В Лондон всяка нощ сънувах Дядо Коледа. Повтаряше ми едно и също: “Честита Бъдни вечер!”.