ШОФЬОРЪТ НА ЛЕОНАРДО
разказ от Цветан С. Тодоров

-Кой ще шофира на връ­ща­не, ако се на­пи­ем всич­ки?

Въп­ро­сът на Зар­ко увис­на меж­ду два­ма­та му при­я­те­ли. В ръ­це­те му япон­ско­то “Су­ба­ру” нап­ред­ва­ше ста­бил­но по зас­не­же­ния меж­ду­сел­ски път.

– Зна­еш ли, че тъ­пи­те нем­ки­ни ис­кат да пи­ка­ем сед­на­ли? – вне­зап­но се оба­ди Поп­че­то, кой­то ра­бо­те­ше ка­то трансгра­ни­чен шофьор из ця­ла Ев­ро­па.

– И за­що да им пи­кая сед­нал? – по­пи­та Тъ­пия, кой­то да­же ня­ма­ше шофьор­ска книж­ка и се дру­са­ше на зад­на­та се­дал­ка.

– Що­то да не им опи­ка­ме кле­ка­ла­та, за­то­ва! Са­мо че аз є бих шу­та на та­зи нем­ки­ня и по­ве­че не се за­ни­ма­вам с нея – от­се­че Поп­че­то. – Зна­еш ли как ми ви­кат в Ита­лия? Ви­кат ми “шофьо­рът на Ле­о­нар­до”. Ше­фът се каз­ва Ле­о­нар­до и ме пол­зва за най-труд­ни­те за­да­чи. Ня­май­те гри­жа за връ­ща­не­то. Аз ня­ма да пия и ще ви вър­на. По-­важ­но­то е да се ви­дим, да спа­зим тра­ди­ци­я­та. Вие пий­те, кол­ко ис­ка­те. Ду­ша­та ми е за­жад­ня­ла за вас…

Къ­ща­та бе­ше на ба­ир, но су­ба­ру­то из­ле­зе без проб­лем. Пос­рещ­на ги ста­ра­та май­ка на Фен­ко, сло­жи­ла пръст на ус­та­та:

– Ти­хо, че ар­тис­тът учи…

– Сти­га е учил! Фен­ко, из­ли­зай… Бъдни вечер е! – раз­ви­ка се Поп­че­то.

Фен­ко из­ле­зе от прис­трой­ка­та, сгу­ше­на до го­ля­ма но­ва къ­ща. За­рад­ва се. Яв­но зуб­ре­не­то бе­ше му ом­ръз­на­ло.

Че­ти­ри­ма­та при­я­те­ли вля­зо­ха в кух­нич­ка­та. Печ­ка­та бум­те­ше. На ма­са­та има­ше за­по­те­на ка­на с чер­ве­но ви­но. Ди­ме­ше ба­ни­ца, то­ку-­що из­ва­де­на от фур­на­та.

– Пър­во да пи­ем по ед­но за доб­ре дош­ли – ка­за до­ма­ки­нът. На­ля ви­но­то в ча­ши за во­да.

– На мен съв­сем мал­ко, що­то ще ка­рам – пре­дуп­ре­ди го Поп­че­то.

– Раз­каз­вай, как живееш по Ев­ро­па­та? – ин­те­ре­су­ва се Фен­ко.

– Ум­ря­ла ра­бо­та. Ня­мат тра­ди­ции ка­то на­ши­те. Нап­ри­мер не ми ха­рес­ва на мен Ко­ле­да в Ита­лия – ка­то­ли­чес­ка му ра­бо­та. Ня­ма ли до­маш­но вин­це, ня­ма ли пра­сен­це – ни­що ня­ма. Дру­го си е на­ша­та тра­ди­ция. Уми­рам за бъл­гар­ско­то… Тра-­ди-­ци-я-­та!

От­към ули­ца­та се чу мъж­ки вик:

– Фен­ко, да вли­зам ли?

– Ма­мо, вър­ви му ка­жи да си хо­ди. Имам гос­ти – нер­вно на­ре­ди Фен­ко.

– Кой е то­зи? – по­пи­та Зар­ко.

– Пие му се, та две не ви­ди. Но ако вле­зе, ще ста­не ка­то с кон­су­ла. Ела­те да ви по­ка­жа биб­ли­о­те­ка­та. Тък­мо ще ви про­че­та не­що от пи­е­са­та, ко­я­то ре­пе­ти­ра­ме. Пре­ми­е­ра­та е на 22 яну­а­ри.

Фен­ко ги по­ве­де към го­ля­ма­та и сту­де­на къ­ща. Зим­но вре­ме оби­та­ва­ха са­мо прис­трой­ка­та.

Ста­я­та бе­ше пъл­на с ета­жер­ки с кни­ги. Има­ше и мно­го сним­ки на ар­тис­ти. На вид­но мяс­то се виж­да­ше пла­кат с Джак Ни­къл­сън от фил­ма Shining . Аме­ри­ка­не­цът из­глеж­да­ше ка­то луд. На­ши­ят ар­тист раз­па­ле­но за­о­бяс­ня­ва кои са лю­би­ми­те му ко­ле­ги, кои ро­ли е иг­рал и кои пи­са­те­ли са му ид­ва­ли на гос­ти. Поп­че­то ску­ча­е­ше:

– Аз оти­вам на топ­ло!

От­вън пак се чу рев:

– Фен­ко, да вли­зам ли?

– Ма­мо, вър­ви го раз­ка­рай. Не ис­кам да ста­ва ка­то с кон­су­ла…

– Ка­къв кон­сул? -по­пи­та Тъ­пия.

Фен­ко не му от­го­во­ри. Три­ма­та раз­глеж­да­ха биб­ли­о­те­ка­та къ­де по­ло­вин час. Когато излязоха, навън беше тъмно. Вър­на­ха се в кух­ня­та, ба­ни­ца­та бе­ше раз­чу­пе­на. На­о­ко­ло уха­е­ше на не­що прек­рас­но, ос­та­на­ло да­леч на­зад в детство­то.

– А къ­де е Поп­че­то? – из­не­на­да­но по­пи­та Фен­ко.

Май­ка му по­со­чи по­да. Поп­че­то ле­же­ше там – до праз­на­та ка­на, мър­тво пи­ян. Ста­на им не­лов­ко. Фен­ко граб­на ка­на­та и из­ле­зе да я на­пъл­ни. Пос­ле пак сед­на­ха край праз­нич­на­та ма­са, с гръб към спя­щия на зе­мя­та.

– Яж­те, че ще из­сти­не – под­ка­ни ги ба­ба­та.

– Как­во да го­во­рим… От уче­ник си е та­къв. Уж не пие, а пър­ви се на­пи­ва – про­мър­мо­ри Зар­ко.

– Ма­ма сла­га ед­на па­рич­ка в ба­ни­ца­та. Кой­то я на­ме­ри, той ще из­ва­ди го­лям къс­мет през но­ва­та го­ди­на – обяс­ни Фен­ко.

Гос­ти­те по­сег­на­ха към пар­че­та­та ба­ни­ца и за­поч­на­ха вни­ма­тел­но да дъв­чат.

– Фен­ко, да вли­зам ли? – из­ре­ва он­зи от ули­ца­та.

– Ма­мо, за­що не го раз­ка­ра до­се­га? Поп­че­то го из­пус­нах­ме ве­че, се­га ос­та­ва и тоя да нах­луе. Пак ще ста­не ка­то с кон­су­ла!

Ста­ри­ца­та трос­на­то му от­вър­на:

– Да не съм му на­ли­ва­ла в ус­та­та!

– Се­га кой ще шо­фи­ра, ка­то и два­ма­та сме пи­ли? – за­чу­ди се Зар­ко, гле­дай­ки Поп­че­то как хър­ка.

– Ще спи­те ту­ка! – от­се­че Фен­ко и на­ля от до­маш­но­то ви­но.

– То­ва ве­че е дру­га ра­бо­та. Я кап­ни! – по­да­де ча­ша Зар­ко.

– Я дай ме­зе – про­мър­мо­ри Тъ­пия.

Поч­на­ха с но­ва си­ла.

– На ко­го се пад­на къс­мет­че­то? – пла­хо по­пи­та май­ка­та на Фен­ко.

Три­ма­та се умъл­ча­ха. Та­ва­та бе­ше праз­на. Спог­ле­да­ха се. Зар­ко про­мъл­ви:

– Май ня­ма­ме къс­мет. На ни­кой не се пад­на…

– А къ­де е па­рич­ка­та? – поч­ти проп­ла­ка Фен­ко­ва­та май­ка. – Тя е още от мама. Цял жи­вот я па­зя ка­то ре­лик­ва…

Мъл­ча­ха дъл­го вре­ме. Пос­ле Зар­ко из­тър­си:

– Къ­де ще се де­не? Ще я от­кри­ем. Те ши­фъ­ра на Ле­о­нар­до разкодираха, та една паричка ли няма да намерим…

– Никога нищо не е изчезвало от тази къща – додаде Фенко.

– А пи­я­ни­ят мезеше ли? – вметна Тъ­пия.

– И яде, и пи – пот­вър­ди ста­ра­та.

Всич­ки се вто­ра­чи­ха в спя­щия.

– Той е! – от­се­че Тъ­пия.

– Не ми се вяр­ва – кон­три­ра Зар­ко. – Няма да посегне, той пари има…

– Той е! Изял си е късмета, без да го усе­ти. Ла­ко­мия си е…

Ста­ра­та се хва­на за гла­ва­та с две ръ­це и за­поч­на да се лю­лее. Пос­ле и Фен­ко не из­дър­жа:

– Абе, що за хо­ра сте вие, бе?! Ка­ня ви на гос­ти, за­що­то не сме се виж­да­ли го­ди­ни. Как­то и да е. На­пи­ва­те се, изяж­да­те всич­ко – то­ва доб­ре. Но па­рич­ка­та на ма­ма?! Нея защо? То­ва на ни­що не при­ли­ча! Виж го – ле­жи ка­то ку­че на зе­мя­та. Изял па­рич­ка­та, а вие да­же не сте го спрели. Ев­ро­пе­ец ли? Пфу! Ни­що не ува­жа­ва­те, ня­ма за вас тра­ди­ции. Тър­сите са­мо пи­яч­ка и ме­зе! Не е то­ва тра­ди­ци­я­та, не е… Тя е не­що по-­го­ля­мо, по-свет­ло….

– Сти­га ви­ка, ами кап­ни ви­но – прекъсна го Зар­ко.

– Дай и пър­жо­ли – по­мо­ли Тъ­пия.

– В ре­ди­ца! Ут­ре за­ран всич­ки ще ака­те на сне­га в ре­дица. Ня­ма тръг­ва­не, до­ка­то не въз­ста­но­вим положението! Па­рич­ка­та тряб­ва да се на­ме­ри! Как­во ще пра­ви ма­ма без нея до­го­ди­на?!

– Доб­ре! Ще се­ре­ме, ама на­лей ви­но, бе – помо­ли се Тъ­пия.

Лег­на­ха си къс­но след по­лу­нощ. Сут­рин­та Зар­ко се съ­бу­ди от по­доз­ри­те­лен шум. Над­ник­на към кух­ня­та – виж­да­ше се как Поп­че­то и не­поз­нат мъж пи­ят край за­па­ле­на­та печ­ка. Зар­ко за­бу­та Фен­ко, кой­то спе­ше под ог­ро­мен юр­ган:

– Ста­вай, Поп­че­то ве­че пие. Май е с твоя съ­сед!

– Край! Пак ста­на ка­то с кон­су­ла! – ско­чи съ­не­ни­ят ар­тис­т и за­ма­ха без­по­мощ­но с ръ­це. А мо­же би ис­ка­ше да се сгрее.

– Ка­къв е то­зи кон­сул, с кой­то ця­ла ве­чер ни пла­шиш?

– Ня­ма да мо­га да си на­у­ча ро­ля­та. За днес съм пла­ни­рал тре­то действие. Пак се поч­ва! Съ­що ка­то с кон­су­ла.

– То­зи кон­сул от пи­е­са­та ли е? – раз­сън­ва се и Тъ­пия.

– От Дой­рен­ци е. Ми­на­ла­та зи­ма ка­то се на­пи, три дни не мо­га да го из­ве­да от къ­щи. С ед­на шей­на съм го тат­ру­зил до спир­ка­та, за да го на­то­ва­ря на рей­са. Но шофьо­рът ка­то го ви­дя в ка­къв вид е, от­ка­за да го взе­ме. Нак­рая из­ва­дих пет ле­ва и го ка­чих на един мос­квич.

От кух­ня­та се чу гла­сът на Поп­че­то:

– Идвайте, бе! Не съм си до­шъл от Ита­лия да ви ча­кам да се нас­пи­те. Праз­ник е, го­лям праз­ник! Ста­вай­те, не­ка­дър­ни­ци! Ни­то зна­е­те как се пие, ни­то как се ме­зи! Лег­на­ли да спят на Ко­ле­да?! В тая дър­жа­ва тра­ди­ции има! На­ли?

– Ей от то­ва най-мно­го ме е страх – про­шуш­на Фен­ко на Зар­ко. Пос­ле един по един по­кор­но тръг­на­ха към кух­ня­та.

Шофьо­рът на Ле­о­нар­до бе­ше из­трез­нял. Към обяд на­ме­ри­ха и па­рич­ка­та. Абе, ста­ват чу­де­са по Ко­ле­да.

БЪДНИ ВЕЧЕР
Разказ от Анатолий Петров

Улич­ни­ят фо­тог­раф гос­по­дин Иг­нат Пе­ю­в­с­ки, или как­то го на­ри­ча­ха още Га­тю Шу­шу­ми­га­та, не­чу­ва­но и не­виж­да­но за­бо­га­тя. Ста­на соб­с­т­ве­ник на склад за то­а­лет­на хар­тия и кар­то­нен ам­ба­лаж. Но­се­ха се слу­хо­ве, че тай­но се за­ни­ма­вал и с друг биз­нес, кой­то му но­сел мно­го па­ри. Ма­кар че за­бо­га­тя, те­лес­но гос­по­ди­нът ос­та­на слаб, мър­шав, мур­гав, при­ли­чащ на гла­ду­ващ ин­ди­ец. Със ста­ри­те при­я­те­ли се дър­же­ше над­мен­но.

Же­на му, Ро­за­ли­на, съ­що бе­ше мър­ша­ва. Ос­вен на глад­на хрът­ка, при­ли­ча­ще и на ку­ку­мяв­ка. Но­се­ше очи­ла без ди­о­п­т­ри, та да из­г­леж­да по-доб­ре. Дъ­ще­ря й Пет­ка­на за­ми­на за Лон­дон да след­ва ху­ма­ни­тар­ни на­у­ки. Но как­ви, ро­ди­те­ли­те не раз­б­ра­ха.

Ка­то слу­га във фир­ма­та на Пе­ю­в­с­ки по­ня­ко­га ра­бо­те­ше ста­ри­ят ер­ген – Ми­хо. За свър­ше­на­та ра­бо­та биз­нес­ме­нът му пла­ща­ше на пар­че. И как­то на­ме­ри за доб­ре. Ко­га­то Ро­за­ли­на за­ми­на­ва­ше с ко­ла на се­ло, Ми­хо я прид­ру­жа­ва­ше. За ве­че­ря по­лу­ча­ва­ше чор­ба и ця­ла нощ сто­е­ше пред пор­та­та да я па­зи.

Пад­на пър­ви­ят сняг. Бе­ше Бъд­ни ве­чер. Не­и­з­вес­т­но за­що Иг­нат из­го­ни слу­га­та си. Зак­ре­щя:

– Вън от фир­ма­та! Не се мяр­кай пред очи­те ми!- Ба­те, – тъж­но про­и­з­не­се Ми­хо – дай ня­кой лев, ут­ре е Ко­ле­да…

– Марш от­тук! И не ми до­саж­дай!.. – из­к­ре­щя Иг­нат.

Уп­ла­шен, не­щас­т­ни­ят Ми­хо из­х­в­рък­на на­вън, оба­че за­бе­ля­за как Ро­за­ли­на му на­миг­на. Пос­ле тя ре­че на съп­ру­га си:

– От чи­та­ли­ще­то ид­ва гос­по­жа Стан­ка. По­и­с­ка рек­ла­ми, та Дя­до Ко­ле­да да ги раз­не­се за­е­д­но с по­да­ръ­ци­те. В кой­то дом вле­зе в два­на­де­сет без пет, до­ма­ки­ни­те тряб­ва да го нах­ра­нят…

– Ут­ре тръг­вам за Лон­дон, Дядо Ко­ле­да ще го­ща­ваш ти! – важ­но про­и­з­не­се Пе­ю­в­с­ки.

– Как­ва чест! – въз­к­лик­на ку­ку­мяв­ка­та с очи­ла.

Мрък­на. Мал­ко пре­ди по­лу­нощ на вра­та­та на се­мейс­т­во Пе­ю­в­с­ки се поз­въ­ни. Бе­ше Дя­до Ко­ле­да. Иг­нат по­бър­за да се из­ни­же през вра­та­та на път за Лон­дон. Гос­тът пос­тоя, ог­ле­да се, сва­ли бра­да­та и одеж­ди­те и по­тъ­на в прег­ръд­ки­те на Ро­за­ли­на. Бе­ше Ми­хо.

Раз­съм­ва­ше, ко­га­то си тръг­на. По ули­ца­та за­та­на­ни­ка пес­нич­ка­та: “Дя­до Мраз, Дя­до Мраз, поз­нах те аз. Ти си чич­ко­то с бом­бе­то, де­то ту­па ма­ма по…”

След сед­ми­ца биз­нес­ме­нът се за­вър­на. Сто­ри му се, че же­на му се е раз­ху­ба­ви­ла и вмес­то на ку­ку­мяв­ка, зап­ри­лич­ва на ор­ли­ца.

…Сир­ни за­го­вез­ни. Ро­за­ли­на га­льов­но про­шеп­на на мъ­жа си:

– Да­но то­зи път де­те­то да е мъж­ко! В нощ­та на Бъд­ни ве­чер на сън ми се яви Све­та мъ­че­ни­ца Ев­ге­ния и ми ре­че: “Ми­ла дъ­ще, по во­ля­та Бо­жия ти ще ро­диш мла­де­нец. На­зо­ви го с мо­е­то име – Ев­ге­ний!”

–Ах, как­во щас­тие! – въз­к­лик­на Иг­нат и до­ба­ви: – Как­ва бла­гос­ло­ве­на Бъд­ни ве­чер! В Лон­дон вся­ка нощ съ­ну­вах Дя­до Ко­ле­да. Пов­та­ря­ше ми ед­но и съ­що: “Чес­ти­та Бъд­ни ве­чер!”.