Спектакълът „Дон Кихот“ в Драматичен театър-Ловеч (адаптация и режисура на Кристиана Бояджиева) се развива като един вид зараза, която невидимо и постепенно обхваща всички на сцената. Това сравнение навярно ми идва наум поради скорошната пандемия, но то е вярно по своята театрална същност, защото театърът предполага заразяваща игра. Пък и няма друга видима логика, според която актьорите на сцената последователно влизат и излизат във всички роли. А те, ролите, са известни.
На първо място е знаменитият идалго, рицарят на печалния образ Дон Кихот. Той е герой с очевидно разхлабена връзка с реалността. Мечтателят с широко отворени очи за невидимото и широко затворени за реалността. Следват любимата му Дулсинея, конят му Росинант, монахини, бръснар, господар и овчар и други по-епизодични роли. Тези роли се играят от всички актьори. Те „танцуват“ от роля в роля и тази огледалност е направо възхитителна. Джендър подходът (полът на актьора е игнориран) осигурява много място за актрисите, иначе ограничени от автора на романа само до две-три роли. Осигурява място и за мъжете, които играят и женски образи. Подходът дава чудесна възможност на всичките актьори да представят своята игрова природа и възможност да изграждат образи с няколко щрихи, както е в комедия дел арте.
Второ – по един чисто театрален начин играта изразява идеята за заразата, носена от Дон Кихот и разпростираща се към останалите. А, както се знае още от училище, поради много и некритично четене на рицарски романи главният герой малко се е отлепил от действителността и вижда всичко през лещите на героичното минало. С което е нелеп, смешен, постоянно забъркан в разни каши и страдащ от ударите с реалността.
Да не забравяме оръженосеца Санчо Панса – приятел и антипод на Дон Кихот. Оръженосецът се появява на сцената малко по-късно от другите, но веднага „открадва“ всички сцени с изявения си детайлен реализъм и земна тежест на селянин. В тази роля се изявява гостуващият актьор от Народния театър Йордан Петков-Дуньо. Именно неговият герой единствен дълго време остава номинален към образа и е като фар в морето на развихрената фантазия. Както споменах, всички останали „танцуват“.
Тук е гениалността на Сервантес и на неговия роман, че чрез лудостта на героя той разкрива абсолютната необходимост от лудост, идеализъм и възвишеност в живота. Без тях животът би бил сив и скучен, какъвто е животът на Санчо преди Дон Кихот– маслинки, винце и още нещо… А мечтите дават сили на човек да се изправи достолепно срещу вятърните мелници и вражеските армии.
Кристиана Бояджиева е създала виртуозен спектакъл с въображение и фантазия, разчита на силен актьорски състав, който хармонично и синхронно ни въвлича в света на Дон Кихот. Трябва специално да се подчертае талантът на актьорите, които, въпреки водовъртежа от постоянна смяна на ролите, са един органичен ансамбъл.
Чаровната Боряна Бабанова e сценично бижу с изящни движения, независимо дали играе Росинант, Дон Кихот или монахиня. Диана Спасова е заразително комична, особено в рицарски аксесоари. Янислава Линкова направи силно впечатление още в театралния „екшън“ „Козият рог“, където партнира на Филип Аврамов (реж. Кристиана Бояджиева). Тук тази ловешка Тилда Суинтън също е на висота. Запомнящият се от предишни театрални изяви Георги Грозев единствен емоционално препедалира играта от време на време, но това е негов патент и с това също е интересен. А какво да кажем за Явор Костов-Яша, който от „Майстори“ насам се развива стремглаво нагоре. Йордан Петков-Дуньо още с появата си печели публиката, като яде маслините с костилките. Героят му изнася финалния монолог с разтърсваща сила. Защото и той, най-земният реалист, също се поддава на заразата.
За идеята работят и останалите театрални компоненти. Сценографията и костюмите на Кирил Наумов са решени изцяло в бяло, един вид tabula rasa (чиста дъска), върху която актьорите рисуват с лекотата на импресионисти.
Чудесната музика на Мартин Костакиев внася така важната атмосфера на Ренесанса, а мултимедията на Драгомир Димчев загатва всички онези материални неща, които осезаемо усещаме, но не виждаме – мелници, гори, дъждове и прочие.
В предварителните материали режисьорът Кристиана Бояджиева говори за ролята на въображението и мечтите. „Когато имаме толкова много възможности да сбъдваме нереалното в материално, сме изгубили импулса да се доверим и да използваме фантазията си. Това е доста тъжно, защото въображението и мечтите не ни струват нищо, а толкова лесно се отказваме от тях. За мен Дон Кихот е точно това проявление на въображението и вярвам, че всеки може да бъде този герой“, твърди Бояджиева. Можем да й вярваме. Заразила е всички.

Спектакълът „Дон Кихот”, сезон 2022/2023, режисура и адаптация на Кристиана Бояджиева. Участват актьорите Боряна Бабанова, Георги Грозев, Диана Спасова, Йордан Петков – Дуньо, Явор Костов – Яша и Янислава Линкова. Сценография и костюми – Кирил Наумов, музика – на Мартин Костакиев, фотография, плакат и мултимедия – Драгомир Димчев.

Следващи представления на 24 юни в Орешак и на 26 юни в Ловеч.