Якуб Микулецки с книга за неофициалната литература на социализма у нас, разглежда и студентското „НЛО“ – от Цветан С. Тодоров

Що е неофициална литература по времето на социализма и какво влиза в това понятие – върху това се спира новата книга на чешкия изследовател Якуб Микулецки „Между дисиденството, ъндърграунда и сивата зона“ (Мezi disentem, undergroundem a šedou zónou: Neoficiální bulharská literatura 1944–1989). Книгата получих неотдавна лично от автора с автограф, за което благодаря. С него се запознах чрез кореспонденция преди години по повод списанието – самиздат НЛО на великотърновските студенти.

7426675
Якуб Микулецки (Jakub Mikulecký) е българист и славист, работи в Славянския институт на Чешката академия на науките в Прага. Завършил е славистика и история , работил е в Университета в Пловдив.
На практика това е първото толкова широко научно изследване на проблема в българската литература, че е стигнало чак до нашето студентско издание от 1978 г. Какво да се прави – никой не пророк в собственото си село, както се казва. Не че „НЛО“ е било неизвестно – самият аз съм писал за него, откъдето и Якуб бе разбрал за съществуването му.
Якуб Микулецки разглежда пораждането на неофициалната литература и сочи политически, идеологически, естетически, лични и други причини, поради които тя не може да стане официална литература. Той сочи, че при социализма имаше държавен монопол върху литературния процес във всички т.нар. „страните от съветски тип“. На официално публикувана литература не беше позволено по никакъв начин да греши за легитимността на държавата и социалистическа система. Всяка подобна грешка следва да се извади от сферите на официалност и да се елиминира. За щастие на литературните историци, пише Якуб – отвън, до, извън или под официалната литература, изпълняваща функцията на изложбен прозорец на социализма, съществуваше и неофициална литература.

На снимката  (от ляво на дясно прави) Цветан С. Тодоров, Димо Момчилов, Димитър Михайлов, Любен Босилков, Стефан Бакърджиев, Красимир Крумов –Грец и Чавдар Генов. Клекнали  са Румяна Христова, Иван Иванов и Таня Стоянова. Човешките фигури изобразяват името НЛО с три точки. Снимка  Светлана Боева.

НЛО


1) самиздат литература;
2) писмена литература в чекмедже;
3) конфискувана литература.
Докато първите два вида са достатъчно известни в чешката среда, третият вид т.н. „конфискувана литература“ заслужава няколко пояснения. Това са текстове, които за първи път са публикувани официално, след това те обаче са били конфискувани почти незабавно или в рамките на кратък период от време (де факто тя е забранена), и по този начин губи официалния си статут. Най-известният пример у нас е книгата „Люти чушки“ на Радой Ралин. Случаят е разгледан в книгата, както и още много други сравнително известни имена и случаи.

DSC_2680
За първи път обаче са прави задълбочен анализ на материалите в две почти неизвестни на широката публика издания – „НЛО“ във Велико Търново и „Кула“ в Казанлък. Тъй като самият аз съм участник в търновското издание. За първи път обаче изследователят сочи, че тематиката на излезлите на бял свят пет броя на „НЛО“ са изцяло прозападни като настроение и че това на практика е най-дългото издаваното списание – самиздат при социализма, преди да бъде спряно. Естествено, че ние, авторите, преди нямахме знание и информация за това.
Следва превод на въпросната глава от книгата. Има и PDF файлове.

Неофициална самиздат периодика и нейните книжовни центрове
Превод от чешки език, благодарение на Чавдар Генов, който осигури преводач.

НЛО 2
В сравнение със ситуацията в Съветския съюз и неговите сателити, самиздатът в България не е бил толкова разпространен, по-скоро е рядко срещано явление. При по-систематизираното съпоставяне на феномена „самиздат“ в България с развитието му в Чехословакия, Полша и Унгария, се натъкваме на факта, че в структурите на режима неспирното публикуване в тези балкански страни е било по-скоро маргинално явление. С причините за това днес може само да се спекулира; и все пак, ще се опитаме да споменем някои специфични аспекти на ситуацията в България, най-вече за два ключови момента: 1) Липсата на организирани дисидентски структури; организирано дисидентство за човешки права и с екологичен характер се появява в България едва през 1988-1989 година, т.е. по времето, когато в Полша и Чехословакия опозицията срещу режима отдавна вече е създала и разпространила паралелни структури, в които самиздатът има наистина ключова роля. 2) Липса на големи политически катаклизми; за разлика от ГДР (1953 г.), Унгария (1956 г.), Чехословакия (1968 г.) и Полша (1956 г., 1980 – 1981 г.), вътрешнополитическата ситуация в България е била сравнително стабилна и не се е стигало до големи вътрешнополитически сътресения; разбира се, с изключение на т. нар. „възродителен процес” и последвалия масов отпор на българските турци срещу опитите за асимилирането им от страна на комунистическото правителство.
Ако по времето на т.нар. нормализация в ЧССР е забранявано на писателите, учените, творците и други интелектуалци да публикуват и е можело да загубят работата си и да бъдат преследвани, то в България до подобни превратни моменти се е прибягвало само спорадично и много рядко се е действало широкоспектърно срещу тях. Макар че след 1968 година вълната от репресии в България заради смазването на Пражката пролет да засяга част от творческата интелигенция, репресиите нямат масов характер. Събитията в Чехословакия само укрепват позициите на управлението на БСП. В литературните среди точно по това време например се стига до дефинитивното разчистване на сметки с Константин Павлов и други поети, чиито творби се разграничават от доминиращия социалистически дискурс. Именно през 70-те години започва политиката на систематизирано асимилиране на българските турци. Макар и в тази връзка сред редиците на турското малцинство да се изявява сравнително голяма на брой общност от интелектуалци, които заради противопоставянето на мерките за асимилиране на върхушката в БКП са подложени на тормоз и репресии, дори тогава не се забелязва разпространението на самиздата. Това се дължи вероятно на факта, че българските турци са живели най-вече в по-отдалечените райони на страната и се оказват в сериозна изолация или пък заради това, че част от образования турски елит е сътрудничил на режима заради по-добрите социални перспективи.

DSC_2683
• Свързването на турското дисидентско малцинство с мнозинството (етнически българското) се осъществява чак в края на 80-те години. Както вече бе подчертано, фактическата забрана за писане на турски книги, налагана от началото на 70-те години също не провокира възникването на турскоезичен самиздат, а повечето преследвани автори прибягват до т. нар. „ръкописи в чекмедже” и не сформират паралелни издателства от страх да не бъдат репресирани. В България феноменът самиздат не е свързан нито с временната стагнация в културната политика на страната, с която режимът реагира превантивно с желязна последователност (годините 1956, 1963, 1968)
• 1 Става въпрос за реакцията на Тодор Живков през 1963 година за изявата на Никита Хрушчов след скандала на московския Манеж, когато временно е спряна конюнктурата на политиката на „размразяване“ в СССР и впоследствие и в България. Тук трябва да се отбележи, че периода на политиката на „размразяване“ след ХХ-тия конгрес на КПСС в български контекст заема в много аспекти абстрактна категория. От началото на 50-те години помашкото малцинство например е подложено да изтърпи първите сътресения на „възродителния процес“ („разфереджаване“, 1958 г.), както и т. нар. „хулигани“, т.е. хората, за които режимът смята, че се държат и обличат прекалено прозападно. Такива „несоциалистически елементи“ били подлагани на репресии още в началото на 60-те години („хулиганите“ напр. били интернирани в изключително тежкия лагер „Слънчев бряг“ в град Ловеч) нито с политическите събития зад граница. Ако размахът на самиздат дейността в чешкия и словашки литературен контекст в периода след събитията през август 1968 г. е пряко следствие на августовската окупация, наречена по-късно „нормализация”, то българският самиздат има по-скоро спонтанен, естествен характер, като изява на индивидуалисти и херметично затворени общности, често на първо място аполитични, и което е най-важното – самиздатът се появява най-напред в по-малките градове под въздействието на усещането за провинциална неудовлетвореност като несъгласие с презрението и егоцентризма на централизираните литературни институции; много по-късно самиздатът се появява и в големите български градове.
Следващата особеност на това явление на българска почва е фактът, че в самиздат изданията обикновено се публикуват кратки литературни форми; най-вече се касае за стихосбирки и тук-там за разкази или откъси от проза, по принцип като част от самиздат алманаси („НЛО”) и списания („Кула”, „Мост”, „Глас”). Като съдържание разпространяваните текстове нямат в рамките на българския самиздат литературен характер (научни студии и книги), например в самиздат изданието на списанието на Сугарев „Мост” е публикувана театралната пиеса на Михаил Величков – „Господи, помилуй” (1989 г.). Като цяло преобладават стихосбирки, които отначало се издават в малки тиражи и имат консервативен характер. Едва по-късно, през 70-те и 80-те години, техният тираж постепенно се увеличава до десетки екземпляри като за съществуването на обширен паралелен литературен кръг може да се говори едва по време на перестройката.
Реално, за първи опити в издаването на независима периодика в периода на НРБ може да се говори в началото на 50-те години като се има предвид самиздат на затворници от трудовия лагер в Белене. През август или септември 1952 г. младите земеделци от БЗНС Петко Огойски, Стефан Ненчев, Георги Малиганов и Митьо Лозев издават нелегален вестник в трудовия лагер
Снимка 1 (на стр. 272): Корица на първия брой от издадения на пишеща машина алманах „НЛО“ от 1978 година.
Снимка 2 (на стр. 273): Творческият колектив на алманах „НЛО“, състоящ се главно от неконформистки настроени студенти от Великотърновския университет.

• „За хляб и свобода“, писан на ръка и разпространяван в обектите на трудовия лагер в три екземпляра. Предполага се, че през 1955 г. са списвани и два броя на трудоволагерния вестник „Прелом“, публикуван от членовете на СБНЛ Тома Томов и Гурко Арабаджиев (Скочев 2017:900). През 1962 година е първият граждански опит за издаване на независима периодика, дело на Стефан Маринов – завършил физика, писател, пацифист, дисидент и изпратен в трудов лагер. Той е автор на собствен вестник „Ядец“, (Вилица – Анатомично става въпрос за кост при птиците във формата на вилица, на лат. furcula. „Ядец” може да означава и специфична игра, разпространена в България и в някои други балкански страни. Принцип на играта е между двама играчи единият да подбутне някакъв предмет (традиционно птича кост) на другия така, че другият да не разбере кога е станало това. Етимологията на тази игра прави аналогия до известна степен с начина на разпространение на самиздатския вестник на Маринов, който е бил пускан в пощенските кутии на хората без тяхно знание), от който е подготвял, по негови думи, по двайсет-трийсет екземпляра и е разпространявал между „познати и непознати“ (Радев 2009:330). Следващият известен случай на издаване на самиздат периодика е през 1974 година, когато група студенти от една софийска гимназия решават да инициират създаването на собственото литературно списание „Вик“. Инициатори на този ранен студентски проект са Едвин Сугарев, Елисавета Мусакова, Герасим Величков и Илко Димитров, по това време гимназисти (Ваксберг 2018: с. п.). Списанието е писано на пишеща машина и разпространявано с помощта на копирна хартия (очевидно с индиго) и на пилюр хартия като се предполага, че излиза в тираж от поне осем копия, според някои данни броевете са стигнали числото петнайсет (Кржиш 1992:59). Показателен е фактът, че инициаторите на тези самиздатски ювенилии от първата половина на 70-те години, днес се считат за основното организационно ядро на неофициалната литературна дейност в края на 80-те години. В тази връзка, Владимир Кржиш уточнява, че „ако трябва да коментираме ювенилната дейност от гледна точка на типологизиране на самиздата, то можем да забележим акт на сдружаване, отворен за критика отвън и готов да защитава творческите си позиции” (Кржиш 1992: 58).
В края на 70-те години, в кръга на студентското списание „Вик” влизат и студенти от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Техният амбициозен проект – алманах „НЛО” – е съдържателно най-разпространената българска самиздатска периодика, но от гледна точка на тираж като поредица от единични екземпляри е много скромна. От есента на 1978 година до пролетта на 1979 г. излизат общо пет броя, шестия брой авторите не успяват да публикуват. Идеята за самиздатския проект се заражда през есента на 1978 г. на една студентска бригада в село Козаревец в тесен приятелски кръг, към който се числят Красимир Крумов, Димитър Михайлов, Чавдар Генов, Иван Иванов, Димо Момчилов и Цветан С. Тодоров. По-късно в проекта се включват и Румяна Христова, Таня Стоянова (художествен дизайн и илюстрация), Любен Босилков, Емануела Бошнякова, Стефан Бакърджиев, Пламен Бочков и Светлана Боева (Тодоров, с.д.: с.п.)
След първоначалните неуспешни опити да „легализират” издаването на алманаха под шапката на Комсомола, авторите му решават да издадат „НЛО” като самиздат. От първи до трети брой алманахът излиза в един екземпляр, четвърти и пети брой излизат по три копия всеки. „НЛО” е във формат А5, написан на няколко различни пишещи машини, а за размножаването на последните два броя авторите използват индиго. Средно алманахът е имал сто страници, с изцяло професионална изработка, с мека бяла корица, направена от един познат, работник в печатница (Тодоров, с.д.: с.п.). Авторите изобщо не крият своята самиздатска дейност, алманахът сравнително свободно се е предавал от ръка на ръка сред студентите и лекторите в университета. Издателската дейност на групата е прекратена в момента, в който за тях разбира Държавна сигурност. Следват разпити на авторите, които под заплахи и натиск се отказват от своята дейност. „НЛО” е замислен като „алманах за литература, изкуство, политика и публицистика” и като „общодостъпно и независимо издание на великотърновските студенти”. Една от доминиращите му особености е ясната ориентация към западната литература, изкуство, рок музика и свързаният с нея стил на живот, което според вътрешните правила на ДС несъмнено намирисва на идеологическа диверсия, за което свидетелстват и други вътрешни компоненти от периода на контрол на ДС, свързани с борбата срещу западното влияние и идеологическата диверсия във великотърновска област 3.
Още в уводната манифестираща декларация на творците в алманаха се уточнява, че основен принцип при избирането на текстовете е преди всичко СВОБОДАТА, по-нататък се посочва, че „НЛО” е против всякакво унифициране на мисълта, опитва се концептуално да се разграничи от прекаления оптимизъм (с което косвено напада идеологическите изисквания на официалната литература), от една страна с краен нихилизъм, макар че донякъде смекчава промяната радикално. Отделни броеве включват рубрики като ЛИТЕРАТУРА, ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА, ПУБЛИЦИСТИКА, ТЕАТЪР, КИНО И ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО, МУЗИКА, ФИЛОСОФИЯ и НОВИ ПРЕВОДИ. Литературната рубрика е била отворена за млади начинаещи поети или автори, малко или много маргинализирани, такива, които имат само ограничен достъп до официалните издателски структури. В първия брой, чийто главен редактор е Красимир Крумов-Грец 4, е поканен неконформисткият шуменски поет Славчо Николов, по-нататък алманахът се поема предимно от самостоятелни съставители или от други хора в творческия кръг: Стефан Бакърджиев, Р. Петрова, Красимир Крумов, Любен Босилков (всички те са поети), Димо Димов (стихотворението и разказът „Разбити граници”), Христо Славов (разказът „Попската чешма”), не липсват и сценарии: Кирил Попов публикува сценарий по мотиви на разказ на Тодор Влайков „Здравствуйте, братушки”, а Красимир Крумов-Грец (по-късно става филмов сценарист от младата неконформистка вълна в края на 80-те години) публикува своя сценарий към „филм за туризма” „Напред”.
Първият брой включва също есето „Размисли” на Ради Радев, в което авторът критикува закостенялостта и неизвестността не само в съвременната литература, но и в цялата масова култура. Не липсват и прикрити нападки към литературния клиентелизъм и характерния за официалната българска литература феномен на литературните династии, които са особеност на официалната българска литература през 70-те и 80-те години. Есето на Радев дава началото на по-широка дискусия за състоянието на съвременната българска литература и общество. Освен това текстът отприщва дискусия на страниците на алманаха за същността на т. нар. „сив поток”5) в българската литература. В рубриките за театър и кино публикуват Димитър Михайлов със статията „Едно пътуване с четири театрални отстъпления” и Цветан С. Тодоров с критическа статия, посветена на съвременната българска кинематография за филмите „Авантаж”, „Матриархат”, „Мъжки времена”, „С любов и нежност” и други. На българския филм са посветени и рецензиите „Авантаж” на Чавдар Генов и „Американският приятел” на Красимир Крумов. В първия брой на алманах „НЛО” е включен и разговорът на Цветан С. Тодоров с мима Вельо Горанов „Един мим говори” и също статията от рубриката, посветена на изобразителното изкуство „Густав Климт и направлението сецесион”, чиято авторка е Таня Стоянова. Първият брой на алманаха завършва с преводаческа рубрика с превод на поезия на Жак Превер от Тинка Найденова.
Главен редактор на втория брой на алманах „НЛО” е Цветан С. Тодоров6. В рубриката, в която се представят млади начинаещи автори този път е публикувана поезията на абсолвента Здравко Пеев от Великотърновския университет, поет, живеещ по това време във Варна. Публикувани са стихове и на Любен Босилков, Димо Димов, Таня Атанасова, Стефан Бакърджиев и Димитър Михайлов. Стихотворението на Михайлов „Момчетата от крайните квартали” става манифест на следвоенното поколение, търсещо своята легитимност като генерация. Младите поети, „момчетата от крайните квартали”, не са тези от поколението на бащите – борци против фашизма и горди строители на социализма – за сравнение, синовете са осъдени на незначителност, на сивия живот сред скучните стени на семейния живот. „Чакаме все нещо да се случи – / подвигът дано да ни намери./ И като бездомни кучета / скитаме край нощните фенери.” (Михайлов 1978: 38) 7) Освен посочените стихове, в тази литературна рубрика е поместена и част от поемата на Красимир Крумов „Любовта движи небесата”
3) Виж напр. тайния доклад на окръжното управление на ДС от септември 1979 г. (…). Копие от документа за целите на настоящия труд любезно е предоставено от Димитър Михайлов.
4) От електронната поща с личната кореспонденция на автора на настоящите редове с Димитър Михайлов.
5) Понятието „сив поток” в литературата се използва усилено в края на 60-те години след обръщението на Живков към комсомолците в София на 14 март 1969 г. Като „сив поток” се нарича литературата, която със своята идеологически-изобразителна същност не засяга политиката на комунистическите страни и партийността като основен принцип на изобразителната изява, т.е. литературата, която отрича гражданския патос, а предизвиква единствено „патриотичен плам”. За „сив поток” е посочвано всичко, характеризиращо се с идейно-изобразителна неяснота и неточност, което според идеолозите на режима улеснява проникването на концепцията, която имат чуждите идеологии и така ставали инструмент на буржоазната идеология и нейната пропаганда (Абазов 1969: 7).
Западната пропаганда в грижливо пазената България прониква, естествено, чрез многото програми, финансирани от ЦРУ – и режимът е почти безпомощен срещу нея.
6) От електронната поща с личната кореспонденция на автора на настоящите редове с Димитър Михайлов.
Прозата във втория брой е представена от импресията на Иван Ханджиев „Някакъв влак за никъде” и от разказа на Радослав Радев „Очи на времето”. Следва реакцията на Цветан С. Тодоров „Второ мнение” на есето на Радослав Радев за същността на т. нар. „сив поток” в българската официална литература. В отговора си, Тодоров контрира с твърдението, че като „сив поток” не може да се счита литературата, която не е интересна на читателите, а се допуска по рафтовете в книжарниците, както твърди Радев, и че „сивият поток” не трябва да се сравнява с феномена на масовата литература. Също така Тодоров набляга, че и в по-старата официална литература може да се натъкнем на бележити произведения, като например романът „Антихрист” на Емилиян Станев, „Прошка” на Йордан Радичков, новелата „Бариерата” на Павел Вежинов и стихосбирката „Вечерен тромпет” на Борис Христов.
В театралната рубрика съставителите включват театралния текст „Отново за Шилеровия театър/ „Коварство и любов на великотърновска сцена”, чиито автор е Пламен Бочков. Във втория брой на „НЛО” се появява продължението на бюлетина за Варненския филмов фестивал от Цветан С. Тодоров. В рубриката на българския филм отделя внимание и Красимир Крумов-Грец („Всеки ден, всяка нощ”). Освен българската филмова продукция, авторите насочват вниманието си и към чуждестранния филм; автор на статията за испанския филм „Да отгледаш гарвани” на режисьора Карлос Саура е Цветан С. Тодоров.
За разлика от първия брой на алманаха, във втория брой има и рубрика за музика, която информира своята аудитория от млади читатели за най-новите тенденции в световната рок музика. Статията на Чавдар Генов „Прекалено млад за смъртта” заменя липсващите тогава информационни канали в официалните комсомолски периодични издания и коригира тяхната идеологическа окраска. Текстът на Генов свидетелства за извънредния интерес към новите направления в рок музиката, които не винаги кореспондират положително с представите на социалистическите културтрегери за прогресивната лява музика на западната младеж и за техния начин на живот. На фона на развитието на рок музиката на Запад, текстът е критичен спрямо рокендрол сцената в България и посочва яловостта на политически лоялните музикални групи, каквито са по това време например популярната група „Щурците”8: „Съвсем неудобно ми става за родната действителност. Където групи като „Щурците”, за които, кой знае защо, подозират, че са потенциално талантливи, съществуват вече десет години и парадират с два издадени албума!”9 Във втори брой западна ориентация поддържа и рубриката, посветена на изобразителното изкуство. Автор на кратката статия за Пиер Бонар и френската постимпресионистична художествена група „Наби”, е Таня Стоянова. Вторият брой е броят с текстове с философски характер. Макар да не е споменато името на автора на статията „Малко светлина по пътя”, текстът е много интересен със своята насоченост към йогата. Вторият анонимен текст със заглавие „Учение за любовта” е философски трактат с езотерични елементи. Секцията с преводи включва продължението на поезията на Жак Превер с превода на Тинка Найденова, както и други анонимни преводи на поезията на немската авторка от еврейски произход и носителка на Нобелова награда за литература Нели Закс.
В третия брой, с дата 30.11.1978 г., съставителите на алманаха предоставят пространство за стихотворенията на Николай Колев (1943 – 2005), маргинален, но талантлив автор, чиито стихове излизат официално от печат чак през 1990 г. Отговорният редактор на третия брой е Димитър Михайлов10. Интересен факт в третия брой е това, че от основното подзаглавие „алманах за литература, изкуство, политика и публицистика” е махната думата „политика”, очевидно авторите са започнали да си дават сметка, че печатни материали с политически характер могат да бъдат счетени за криминално деяние. В уводния очерк за Николай Колев преди всичко се припомня, че макар творческата дейност на поета да е необичайно обширна, поетът, абсолвент във Великотърновския университет, засега поради „най-различни причини” не е издал отделна самостоятелна книга. В третия брой на алманаха са публикувани и стихотворения на Димитър Михайлов, Димитър Стоянов, Румяна Петрова, Николай Николов, Любен Босилков, Невена Петкова, Димо Димов, Ива Карагьозова. Красимир Крумов-Грец добавя продължението на своята поема „Любовта движи света” от втори брой. В третия брой не липсват и текстове в проза: по-специално става въпрос за кратката проза на Христо Славов „Ясният разговор”, и най-вече за по-обширния разказ (в текста е определен като новела) на Стефан Бакърджиев с работно заглавие „Дневник”.
На страниците на третия брой в рубриката за публицистични текстове се появява следващата реакция за дискусия, започната вече в предните броеве на алманаха. Към текстовете на Радослав Радев („Размисли”) и на Цветан С. Тодоров („Второ мнение”) е добавено в третия брой есето на Иван Иванов за състоянието на съвременната българска литература. Забележителното есе е със заглавие „Импресия с мъгла”. Ако при Радев метафората на мъглата се отнася за състоянието на съвременната българска литература, мъгливата метафоричност на Иванов обхваща цялата общественост, като в условията на реалния социализъм ясно цели истинско политизиране. Като инструментариум при това ползва лявата реторика с неомарксистки дискурс на западната контракултура, който като цяло в българската литература спорадично се появява едва през 60-те години, само много рядко се споменават така радикално фактите както тук; обект на критика тук най-вече е социалистическият буржоа.
8) Група „Щурците” много наподобява чешката рок група „Олимпик”. „Щурците” изпълняват рокендрол под формата на „мирен напредък в границите на закона”, като по този начин притъпяват подривната сила на западния рок сред редиците на българската младеж.
9) (Генов 1978: 71-72)
– От частната кореспонденция на Димитър Михайлов.
Цитираме избран абзац:
„Последните купувачи излизат от магазините и хукват към къщи, където ги чака запалената печка, децата с научените уроци, кухнята с продуктите за вечеря и, разбира се, телевизорът. От него те научават, че благодарение на своя трудов ентусиазъм и радост пред настъпващия празник или годишнина са изпълнили плана си много над сто, че ДСО „Младост” са пуснали нов крем срещу бръчки, с който ще заличат следите от ентусиазма си […].” (Иванов 1978:66)
Критиката в есето не е насочена само към средностатистическия консуматор на удобствата в модерното социалистическо общество, а се прицелва и в по-високите етажи на властта, където открива нова господстваща класа, която разполага с държавния и партиен апарат и обхваща по този начин самата същност на тоталитарния режим. Членовете на господстващия апарат трябва да бъдат непрекъснато държани на своите привилегировани позиции на върха: „Те са вечно неспокойни и с право – имат много проблеми. Колата е била проблем, апартаментът е бил проблем, вилата – проблем, длъжността – също.”12 Апаратчиците, със своите нови апостоли, пастири, които да контролират впрегнатото в ярем стадо с помощта на захарта и пръчката, като на почит е най-вече солидарността вътре в апарата: „В новото им евангелие е написано: „Ти на мене, аз на тебе“ и неразрешими проблеми няма. Колата е вносна, дъщерята е в университета, мебелите са специално доставени.”13 Авторът все пак говори за надеждата, че есенната мъгла като метафора на нерадостното състояние на обществото, където старата буржоазия е само заменена от буржоазно червено, един ден ще се вдигне и ще настане ясен зимен ден: „ […] дълбоко у нас се ражда желанието да видим края на тази есен, на кишавия студ и дразнещата мъгла. И ни се иска утре сутринта да видим паднал белия сняг, залял с красота всяка частица около нас и синьото и ясно небе да ни обгърне с доверчивост и надежда, че най-после ще се случи нещо и този проклет природен кръговрат няма вече да се затвори.” 14 Есето на Иван Иванов „Импресия в мъглата” е може би с най-дръзката атака към същността на тогавашната социалистическа общественост, появила се на страниците на великотърновския самиздат. Авторите на алманаха може би са били наясно, че подобен стил на конфронтация ще доведе до сериозни последствия спрямо авторите и техните статии. Може би и поради тази причина, в увода на последния пети брой 15 на алманаха да е публикувано, че по-късно ще видим колективна декларация на редакцията, която донякъде има за цел да успокои въздействието, което може потенциално да доведе до политизиране и криминализиране на самиздат дейността.
В третия брой на алманах „НЛО” се появява за първи път рубрика с литературна критика. Красимир Крумов е автор на статията за театралната пиеса на Йордан Радичков „Лазарица”16; Димитър Михайлов, в своята статия „За две поетични книги”, се спира на новоиздадените стихосбирки „Слънчева лавина” на Иван Бориславов и „Дървото подземно” на Йосиф Йосифов. В рубриката за театъра е включен и театралният текст на Цветан С. Тодоров „Антоний и Клеопатра” в театъра на Вахтангов”, където е разгледано изследването на драмата на Шекспир в Московския театър на Вахтангов. Рубриката, посветена на кинематографията представя филмовата рецензия на Цветан С. Тодоров, в която авторът разглежда филмите „Незавършена пиеса за механично пиано” на Никита Михалков и „Танцуващият ястреб” на полския режисьор Гжегож Кроликевич. Рубриката завършва с критическо разсъждение на Чавдар Генов за испанския филм „Да отгледаш гарвани”. Жанровата пъстрота на студентския самиздат очевидно се е утвърдила в рубриката за изобразително изкуство и музика. Таня Стоянова публикува текст в областта на историята на изкуството за римската мозайка (За античните римски мозайки), а Нели Славова прави обзор на най-новите тенденции на западната рок сцена, като дава за пример своето посещение на концерта в Краков на популярната английска глем рок група Слейд (статията се казва „Бой с бикове или една вечер със състава Слейд).
В третия брой рубриката, в която се публикуват преводи на чуждестранни автори, е с доста разнообразен характер. Владимир Абазов публикува превод на разказа „Искаме да видим Дариус Милер” на австрийския автор Херберт Франке, представител на литературното направление научна фантастика. С този превод Абазов де факто представя автора пред българските среди, а по-нататък прозата на Франке се издава в рамките на антология, съставена от Любен Дилов през 1981 г. (Дилов 1981). От англоезичната литература е публикуван преводът на Панайот Трифонов на разказа на австралийския автор Алан Маршал Хау „Откъде е дошла луната”.
15) Четвъртият брой на самиздат алманаха „НЛО” не е намерен. Най-вероятно е в архива на българската ДС, ако не е бил и унищожен. Отговорният редактор на четвъртия брой е Димо Момчилов Димов (от частната кореспонденция на Димитър Михайлов).
Пиесата е издадена на чешки в превод на Хана Рейнерова през 1978 г.
В рубриката за преводи авторите в трети брой поместват и поезия от руския мистик Николай Рьорих.
Петата и последна книжка на алманах „НЛО” е създадена под отговорната редакция на Чавдар Генов 19. Реално едва тогава е упражнен натиск над издателите и са отправяни заплахи от най-различни места, затова още в увода на пети брой е публикуван текстът на редактора „Необходимо пояснение”, чиято цел е била да легитимира ясно частното издаване на независима периодика. Освен това, в текста се подчертава аполитичността на целия проект: „Ние искаме да заявим най-напред открито и ясно, че имаме ясното съзнание, че не вършим някакво антинародно или антипартийно дело, […] ” и декларацията продължава: „Обратно, преизпълнени сме с добра воля и с чувството, че стараейки се да привлечем талантливи млади хора и да им дадем възможност за изява, правим нещо общополезно.” (Редакцията на „НЛО” 1979:3) По-нататък в текста се подчертава, че „НЛО” не се стреми към статуса на официален орган и не поддържа една и съща философска и творческа платформа като него; въобще, точното подчертаване на идейната пъстрота и различията в мненията е де факто основното и така текстът се явява опозиция на унифицираната култура на социализма, която допуска един-единствен дискурс. Акцентирането върху разнородните размишления в алманаха цели да се „извинят” потенциалните недостатъци на отделните текстове и да се прехвърли отговорността върху конкретните автори. В същото време авторът или авторите на декларацията наблягат, че възможността за изразяване на собственото мнение е ключова за концепцията на алманаха. Другите въпроси за изразяване на свободна воля и цензурата тук едва ли играят някаква роля: „Липсата на явна и идейна платформа не означава, че общата насоченост на творбите е неправилна. Напротив, тъкмо в нашето издание е изключена възможността да се лъже, да се дава път на фалшиви, неискрени материали, написани с користна цел или по волята на цензурата.” (Редакцията на „НЛО” 1979:5) На това място директно е атакувана цензурата, цялостното звучене на текста провокира факта, че цензурата в официалните структури на българската култура е повсеместно съществуващо явление, и нещо повече, открити са тук посочените имена на поетите, получавали отказ за издаването на стихосбирките им в миналото от официалните издателски структури не поради естетически причини:
„По отношение на цензурата у нас се допускат груби грешки и това е факт, признат от най-отговорни лица и инстанции. /Например стихосбирките на Б. Христов, Ив. Динков, Хр. Банковски, Н. Кънчев, Сл. Николов и др., които са с явни художествени достойнства, но които поставят сериозни съвременни проблеми, бяха грубо отхвърляни. Причината е известна: вулгарна социологичност – едно от страшните оръжия срещу изкуството./ Затова цензурата, така да се каже, сме всички ние.” (Редакцията на „НЛО” 197975)20
Под „вулгарната социологичност” авторите имат предвид по-конкретно тоталната десоциализация на българската литература, абсолютното й подчиняване на държавния и партиен апарат в интерес на социалистическото му развитие. Ако в началото текстът „Необходимо пояснение” внушава известна доза на покорство пред народната демократична власт, то последно цитираните пасажи говорят за точно обратното, нищо не променя и самоувереността на авторите в свободната същност на социалистическото общество и неправдоподобността на официалната процедура срещу алманах „НЛО”. Все още Красимир Крумов, Димитър Михайлов, Цветан С. Тодоров, Димо Димов, Чавдар Генов и др. не могат и да предположат, че пети брой ще бъде последната обществено достъпна книжка на алманаха. Петата книжка съдържа стихотворението на Борис Христов, надписано като „ранно непубликувано стихотворение на Борис Христов”. Става въпрос за безименно нонсенс стихотворение, което по-късно през 80-те години авторът ще включи в своята проза „в чекмедже” „Смъртни петна”. В рубриката за поезия на петата книжка е поместена и поезията на един от представителите на т.нар. търновска школа, Антонин Горчев, както е посочено в очерка за автора. Червенко Крумов публикува стихотворението „Линия”, също така лирика публикуват и Димитър Михайлов („Изповед на пияния”), Владимир Русев, Ангелина Бакалова (стихотворението „Изповедта на моряка”) и „Осъденият”, Любен Босилков („Човекът с болката”, „Идиоти”). Красимир Крумов е публикувал обширното лирично-епично стихотворение със заглавие „Братство”. Кратката проза е представена от разказите „Лятно” на Владимир Русев и „Минало, което ти пречи да…” на Пламен Абаджиев. Също така, Стефан Бакърджиев публикува в пети брой разказа „Изход”. Бакърджиев е автор и на литературоведска статия, посветена на произведенията на Едгар Алън По.
Рубриката, посветена на кинематографията включва рецензия на Цветан С. Тодоров за филмовата епопея на Бертолучи „Двадесети век” и рецензията на Чавдар Генов за българския филм „Кратко слънце” на режисьора Людмил Кирков, заснет по сценарий на Станислав Стратиев въз основа на едноименната му новела (на чешки излиза под заглавието „Кратко слънце”), в която Стратиев остро критикува точно консуматорската същност на реалния социализъм; негово въплъщение е високопоставеният другар Крумов, който в полза на собствените си материални интереси е готов да пожертва всички идеали, включително и комунистическите, въпреки че де юре върху тях се крепи легитимността на собственото му привилегировано положение. Новелата на Стратиев „Кратко слънце” и едноименният филм на Людмил Кирков се докосват до границите на идеологически допустимата критика на недъзите на развития социализъм, с които е запознат в своята интерпретация и младият рецензент:
„Филмът е остро изобличителен спрямо недъзите и грешките в нашия строй, но основната му качествена оптика е, че ги разглежда не като изключения (които само потвърждават правилото), а като правило, като система, изключение от които е образът на Сашко, което съвсем не значи, че филмът е песимистичен.” 21 (Генов 1979:79) За Чавдар Генов случаят на главния герой Сашко е трагично конкретизиране на явленията, които придобиват в контекста на цялото общество небивали размери. Във връзка с филма „Кратко слънце” Генов възприема явлението, което на фона на общественото ангажиране в българската култура се отпраща в маргиналния поток, може би защото се разкрива само по края, явлението, при което новият социалистически гражданин, ангажиран и отговорен партиен член, се превръща в жалък хищник, който достига своите материални привилегии само благодарение на широка мрежа от клиентски и корупционни връзки. Подобно на Станислав Стратиев и Людмил Кирков, също и Генов в рецензията си с упрек разклаща самата легитимност на съществуващия обществен модел и сочи при това новата господстваща класа, която е подчинена на държавния и партиен апарат 22) След премиерата си през февруари 1979 г. филмът „Кратко слънце” на Людмил Кирков се пуска само няколко пъти и след това в мълчание е изтеглен от разпространение и без излишни скандали изчезва от българското кино.
Литературно застъпване има и театралният текст на Димитър Михайлов, посветен на театралната постановка на ключовия роман на Емилиян Станев „Антихрист”, която на пловдивска сцена е поставена от режисьора Иван Добчев. Рецензията на Михайлов има заглавие „Философия човешка или Пътят към мъдростта”. В рубриката за изобразително изкуство в петата книжка на алманах „НЛО” е включен текст на Таня Стоянова, в който са представени френски импресионисти и очерк на Красимир Иванов за скулптурен симпозиум на Съюза на българските творци. Рубриката за преводи в петата книжка предлага превод на част от прозата „Неща” на английския писател Дейвид Х. Лорънс (преводът е на Мария Георгиева). За споменаване е фактът, че за разлика от другите англосаксонски автори, Лорънс е бил практически непознат в социалистическа България и първите преводи на негови произведения се появяват едва през 1990 г., преведеният откъс на страниците на самиздат алманаха „НЛО” бил всъщност за да спомене по-стари преводи от междувоенния период, с българската му премиера. Петата книжка на алманаха е последна за самиздат дейността на великотърновските студенти. Подготвяната шеста книжка те не успяват да издадат. Организаторите са били разпитани от органите на Държавна сигурност и под заплахата от изключване от университета, спират издаването, публикуването и разпространението на алманаха на машинописни страници. По думите на Димитър Михайлов, в периода 1981 – 1982 г., след завършване на университета, излизат още четири книжки от алманах „НЛО”, които обаче са били само за вътрешно ползване сред приятелска общност и не са публикувани в обществото 23 (Четири броя на „НЛО”, не станали обществено достояние, излизат в периода 1981 – 1982 г. Макар че на втората книжка от 22 август 1981 г. за място на издаване е посочено все още Велико Търново, последните две книжки от 1982 г. като място на издаване фигурира град Ловеч. Книжките съдържат поезия, проза, есета, филмова критика и дори куклена театрална пиеса от перото на небезизвестния автор Калин Илиев. В сборника публикуват освен Димитър Михайлов, Цветан С. Тодоров, Красимир Крумов-Грец, Чавдар Генов и други автори. И така остава неофициална дейността на група приятели около алманах „НЛО” – изключително и безпрецедентно явление в рамките на неофициалната българска култура.
Към феномена на великотърновския самиздат се присъединява група от интелектуалци от Казанлък и Стара Загора, които през 1981 г. подготвят обновено издание на отдавна спряното литературно списание „Кула”, което излиза за кратко в Казанлък през 1923 г. Опитът за издаване на списание „Кула” остава неуспешен, още първият тираж на възстановения брой с дата 1 (8) 24 (№ 1 означава първият брой на възстановеното издание. Осмицата в скоби означава, че актуалният брой се присъединява към седемте броя на списанието от издадените през 1923 г.) практически веднага е конфискуван от служители на ДС и не достига изобщо до потенциалните читатели. От запазените екземпляри се вижда, че подобно както и в случая с алманах „НЛО” основна мотивация за издаване на собствено самиздат списание е презрителното отношение на централната литературна периодика към творбите на младите начинаещи автори от периферните области на България.
На снимката на стр. 283: Корица на списание „Кула” от Казанлък, издателите успяват, за съжаление, да издадат само първи брой. Тиражът е бил конфискуван веднага от българската ДС, като така целият проект за самиздат е прекъснат. От тази първична мотивация се заражда обаче и вторичен аспект – на страниците на „Кула” е можело да се вентилира събраната ненавист спрямо местните партийни автократи не само под формата на художествени текстове, но и като някаква разследваща публицистика да се сочат разприте, свързани с локалната партийна върхушка, която със своята вече непоклатима позиция още повече укрепва благодарение на надделяващата корупция и повсеместен клиентелизъм.
Редакторът и главен организатор, поетът Христо Славейков е имал проблеми с тоталитарния режим и преди. Още преди самиздата на базата от 1981 г. е лежал 5 години в затвор за това, че по времето, когато е работил в Радио София, е повикан на рецепцията в американското посолство, защото е подадена информация, че иска политическо убежище (Павлов 2018:9)25 (Според друга версия Христо Славейков е бил арестуван и е лежал в затвор заради това, че е имал прекалено „открит” разговор с агент на ДС, който е бил назначен като подставено лице на рецепцията на американското посолство, за да контролира поведението на българските граждани (от разговор с Румен Денев). След като излиза от затвора, Христо Славейков се установява в Казанлък, където през 1976 година става част от неформална литературна общност, чиято същност почива не само на интереса към литературата, но и на интензитета на кипящ бохемски живот. В местния литературен клуб, който е наречен на името на Евгений Евтушенко, участват Станчо Лангъров, Христо Славейков, Цветан Павлов, Христофор Драков, Стефан Цачев, Янко Панайотов, Стефан Фурнаджиев и др. Вероятно след като е подадена информация на ДС и след тридневни разпити на членовете на неформалния литературен клуб, клубът е закрит. Тъкмо въз основа на този епизод ядрото от членове на клуба се събира и по-нататък и Христо Славейков дава идеята за възстановяване на местното литературно списание „Кула” – разбира се, на принципа на самиздата (Павлов 2018:9). Първият (и задълго и единственият) брой на списание „Кула” е, според Цветан Павлов, изготвен на пишеща машина (формат А4) в скромен тираж (Павлов 2018:9). Стефан Бакърджиев, който преди това авторски се е включвал в дейността на студентския самиздат във Велико Търново и който се премества в Казанлък през 1980 г., си спомня, че тиражът на списанието не надхвърлял сто екземпляра. Бакърджиев също така смята, че корицата е била отпечатана на печатарска машина, но самото размножаване на списанието е ставало на пишеща машина с помощта на индиго 26 (от частната кореспонденция на автора на тези редове със Стефан Бакърджиев). Общо двадесет и три машинописни страници са били частично странирани, но пък дизайнът на корицата на списанието имала качествено художествено изпълнение. На корицата има илюстрация, снета от основополагащото издание през 1923 г., т.е. снимка от Иван Милев на кула, под снимката на Милев на издигащата се кула е посочено, че става въпрос за списание, посветено на литературно-обществен обзор, като датата и мястото на изданието са посочени март 1981 г., град Казанлък.
Още в началото е поместена статия на редакцията, в която са обяснени мотивите за възстановяване на списанието. Подобно както и със случая с алманах „НЛО”, така и списание „Кула” не се колебае рязко да се разграничи от централната литературна периодика и от официалните литературни структури. Какво е декларирано като главна причина за възкръсването на отдавна несъществуващото списание? „[Списанието, заб. на автора] идва като насъщна необходимост за изява на провинциалните автори, автори, голяма част от които поради безотговорни субективни ограничения, да не кажем, пълна индиферентност на централните литературни издания, не могат да видят отпечатани своите произведения. Ярък пример за това е „откриването“ неотдавна на безспорно талантливия поет Георги Капчин.” (Редакцията на сп. „Кула” 1981). В текста се набляга на това, че списанието има амбицията да остане извън клиентелистката мрежа на издателската политика на официалната периодика, като се има предвид съществуването на система, заложена на приятелски и роднински връзки. Може би се има предвид раждането на нови писателски династии, които точно за 80-те години са симптоматични? По-скоро се говори за „литературна мафия”: „КУЛА“ ще застане срещу ретроградната и себелюбива редакторска бариера, издигната пред талантливата и неподдаваща се на литературен мафиотизъм, без родителска и роднинска опека, кохорта от свежи дарования” 28 (Редакцията на сп. „Кула” 1981: 2) Редакцията на списанието в уводния манифест сравнява, не директно, но твърдо, съвременната обществено-политическа ситуация с политическото развитие през 1923 г.: „Възкръсването на „КУЛА“ става при още по-трудни условия отколкото при първосъздателите й. Във века на модерната полиграфия и ротативна техника „КУЛА“ се явява в такъв скромен вид! Но вина [в] това не носи „КУЛА“, от която талантливите поети и белетристи започват своя творчески полет.” 29 Редакцията на сп. „Кула” 1981: 2)
Какво мисли авторът (авторите) на уводната редакционна статия за това, че при възстановяване на списанието се е стигнало при още по-сложни условия от тези, при които са се сблъскали неговите основатели през 1923 г.? Та нали първоначалната „Кула” престава да излиза няколко месеца след насилственото сваляне от власт на управлението на Стамболийски, след което България е подложена на политически терор, организиран от новата дясна диктатура на Александър Цанков. Трябва да се отбележи, че общественото ангажиране на списанието е изрично споменато. Няма съмнение в това, че местното партийно управление не предоставя никаква независима трибуна, която да преценява и коментира събитията на местно ниво. Инкриминираният пасаж в края на декларацията, че всъщност „КУЛА“ ще отделя достатъчно място за палещите и невременни обществени въпроси на града, за да стане трибуна на всякаква здрава и компетентна обществена мисъл […]”30 (Редакцията на сп. „Кула” 1981: 2) само доказва, че самиздат списанието „Кула” е началото на нещо, което тотално се изплъзва на съвременната държава там, където средствата за комуникация, редакциите на периодичните издания и издателствата са подлежали на тотален контрол от страна на държавата и комунистическата партия и фактически изпълняват ролята на тяхна пропаганда.
Първоначално обаче „Кула” е литературно списание и доказателство за това е, че първият му брой се позовава на традициите на основополагащото междувоенно издание, и фактът, че още в увода Христо Славейков помества кратък разговор с поета Иван Мирчев заедно с неговото стихотворение „Дъбът”. Старозагорският поет Иван Мирчев, заедно с Антон Страшимиров, Анна Каменова и др. принадлежат към авторите, които са публикували и в първоначалната „Кула” от 1923 г. (Павлов 2018:9). В периода след войната Мирчев е признат и официално публикуван автор и член на СБП. Освен Мирчев, в списанието публикуват и други известни поети от Стара Загора, също членуващи в съюза на писателите; Христо Кацаров със стихотворението „Агнета”, „Черупки” и „Катеричка”, Жеко Христов с двете стихотворения „Вятър” и „Прощаване с поет”, посветено на починал поет, също от Стара Загора, Иван Хаджихристов. Присъствието на трима официални поети, членове на БСП, във фактически нелегално самиздат списание ще бъде прието по-късно от засегнатите като облекчаващо обстоятелство, благодарение на което сблъсъкът с ДС е възможно да е причинил по-малко сериозни наказателно-правни последствия.
Както вече авторите уведомяват в уводната статия на редакцията, списанието има пространство за публикуване най-вече за млади начинаещи автори, които трудно могат да разчитат на благосклонността на редакциите на основните литературни периодични издания и издателства в страната. В поредицата от публикувани текстове се натъкваме на характерна обществено-критична ангажираност. Ще посочим например стихотворението на Цветан Павлов „Така ми е трудно”, и преди всичко стихотворението „Аз, един работник, питам”, където е посочен като автор Ясен Казанлъклиев (псевдоним на Христо Славейков). Лирическият герой тук говори на среща на заводско събрание, където не фашист, не диверсант, нито западен шпионин, кулак или паразит, а притиснатият от тежката си работа работник произнася своето страшно обвинение по адрес на новия политически елит:
[…] // „Аз, един работник, питам: чия е нашата държава? / Ний градим я тука сред масла и ауспухов дим, / с труд и хапката пестим – а плевел избуява. / Коренът ни яко вбит е – в суша, в глад ще устоим. // Знаем ний, за всеки болт бракуван ни удържат с право. / Шефе, тебе думам; пръскаш ти народната пара, / не стотинки, хиляди прахосваш с подписа си само. / Плащай тази сума! Питаш: кой държавата обра?`/ […] (Славейков 1981: д.п.)
Ясен Казанлъклиев не е единственият псевдоним на Христо Славейков – поет и дисидентска натура, който публикува в конфискувания брой на списание „Кула” и под други прикриващи го имена. Например рецензията на стихосбирката на Андрей Германов „Самоубийствено живеем”, 1979 г. Рецензията на Славейков се появява на страниците на казанлъшкия самиздат едва след като е получила повторен отказ от редакцията на седмичника „Литературен фронт”. Рецензията под надслов „Поетът не подава оставка” е подписана с псевдоним Правдолюб Мирски. Причина за отказа на рецензията на Славейков може да бъде и фактът, че в своя текст авторът вероятно прекалено акцентира противообществената алюзия за късната стихотворна творба на Андрей Германов; не е в полза, разбира се, и проблематичната затворническа биография на Христо Славейков – авторът лежи зад решетките пет години за това, че се е опитал да получи политическо убежище в американското посолство в София. Другият псевдоним, под който Славейков публикува в самиздат „Кула”, е Пантелей Пътник. Така се подписва под публицистичния очерк „Вертикален маратон в приемен ден”, където авторът набляга за промяна на изобилстващата бюрокрация и на отношенията в казанлъшкия съд.
Намесата на органите на ДС при алманах „НЛО” и списание „Кула” в контекста на политическата стагнация при Брежнев е разбираема и може да се каже, че авторите и издателите им имат късмета да избегнат наказателно-правните последствия от дейността си. От началото на 70-те години, всъщност, българската ДС действа грубо спрямо всеки опит за разпространение на независими печатни издания с „вредно” идеологическо съдържание. Запазването и разпространението на „вредна литература” в периода на стагнацията на Брежнев често е причина за политически мотивирани репресии, по-специално след като в СССР се появява случаят Александър Солженицин във връзка с награждаването му с Нобелова награда за литература. Писателският апарат осъжда присъждането на престижната награда в знак на лоялност към съветското управление. В рамките на Втората конференция на СБП, която се провежда в дните 16 – 24 ноември 1970 г., е трябвало да бъде гласувано общото становище на членовете на съюза за несъгласие с присъждането на Нобеловата награда на руския дисидент. Гласуването било един вид цинична проверка на политическата лоялност на официално признатите писатели. Не всички обаче гласуват в съответствие с изискванията на ръководството; имало е четирима въздържали се: Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Един член на съюза, Благой Димитров, гласува против (Христова 2000: 78-79). Последвали са санкции: първите четирима споменати по-горе са изключени като членове на БКП за неподчинение към партията. Благой Димитров, понеже е бил безпартиен, е изключен от Съюза на писателите.
Темата „Солженицин” се завръща и в по-нататъшни случаи през 70-те години, безмилостно се наказвало дори само за намиране на текстове или аудиовизуални касети с произведението на Солженицин, особено след френското издание „Архипелаг ГУЛаг” през 1973 г. Българската ДС все повече се съсредоточава в борбата с идеологическата диверсия и агитацията против СССР. Вниманието й е насочено най-вече към самиздат разпространението на произведения на Солженицин и други забранени руски автори. За притежаване и разпространение на романа „Архипелаг ГУЛаг” например, е арестуван през първата половина на 70-те години литературоведът Лазар Цветков (Савов 1998: 96 -97). През 1974 г. за разпространение на забранена руска литература са арестувани и осъдени на няколко години затвор Катрин Лвов, Владимир Макаров и Теодосий Беляковский. По тази причина руските емигранти (Катрин Лвов е била френски гражданин) са били осъдени за разпространението на забранени текстове на Солженицин, Бердяев, Мережковски, Андрей Сахаров и югославския дисидент Милован Джилас, т.е. най-вече за текстове със съдържание против съветската власт. Към случаите може да се добави и друг руски емигрант, живеещият в Казанлък, княз Петър Василковски, който по време на разследване, според официалните данни е починал от инфаркт (Методиев 2018: 37-52). Посочените примери показват, че тоталитарният режим в България наказва строго всеки дори и малък опит за самиздат дейност, а борбата с идеологическата диверсия се води във всички сфери на българското общество. Докато към проявите на студентска дързост в случая със самиздат издаването на алманах „НЛО” тайните служби се държат относително снизходително, то за несъгласие със съветския режим в България чиновниците на ДС и прокуратурата нямат никаква милост, понеже е трябвало да се докаже на съветските другари, че тайните служби са най-верният съветски сателит, работещ отлично и вярно за съветските интереси.
Якуб Микулецки

PDF от Чавдар ScanJob_k.kuneva_2022-bg (19).01

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.