Изминаха 21 години от новия 21 век, влизаме в 2022, но не смея да предвиждам нищо за бъдещето, защото все по-малко имам сигурност.
За 2020 не познах нищо, а през миналогодишните новогодишни празници лежах безпомощен в интензивното отделение с ковид. Оживях, а не го предвиждах.
Това, което се знае отсега за новата година, е следното. 2022 ще е изпитание за новото правителство, което засега само иска. (Ако ползваме мисълта на Николай Хайтов, според който “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш.”)
Каквото и да се говори за отминалото управление на ББ, то беше стигнало до „трето и четвърто“. Дано и сегашното (не) стигне до град(б)еж.
Какво знаем още?
Държавата ни е изправена пред сериозна двуцифрена инфлацията, чакаме и поредната атака на пандемията. Фалшивите новини ще продължат. Но се надявам да загърбим масово максимата „Секи сам си прецЕня“ и да се ваксинираме всички. Защото не можем завинаги да живеем в пандемия, нали?
Тази ситуацията е зрима, осезаема за всеки. Но трудно се намира дума за нея. Защото е възможно веднага да получиш обвинения в ретроградност, волунтаризъм, трибализъм, враг на демокрация и свободата. И най-вече, че представяш своята умора за мъдрост.
Като че ли младостта е по-мъдра.
Положението е малко като с оня характерен италиански актьор с над 200 роли на „лошия“ във филмите, дето всички от моето поколение са го виждали многократно и го помнят много добре. Но никой не му знае името. Никой!

Това е Нело Пацафини (Nello Pazzafini).

Трябва да се помнят и лошите….
Испанецът Гомес де ла Серна има един образ, който ми се струва подходящ за финал. Той казва, че когато по време на катастрофа колелото се откъсва от автомобила, на теб ти се струва, че то бърза за помощ.
Струва ти се, но не е така… А щастието било лесно. То е когато нещастният мисли, че е щастлив.
Бъдете щастливи…