В читалището трепетно очаквахме гостуване на колумбийски танцов състав и това будеше сладки мечтания в позадрямалата мъжка канцелария. Още като съобщих на колегата, той отсече, че това са най-лесните жени на света. Така бил чувал. Оказа се почти прав. Бяхме на крачка от успеха.

Като застаряващи мъже възрастта на жените все по-малко ни вълнуваше. Работехме върху разширяване на възприятията. Колумбийките предлагаха изцяло нов хоризонт. Колегата веднъж бе подхвърлил, че вече бил „сексуален марксист“ – в смисъл, че всички жени за него вече имат равни шансове. Имахме много широк диапазон на харесването, привличаше ни „всичко, което мърда“.
Впихме жадно погледи в дългия списък с имената на гостите. Повечето момичета бяха на около 20 години, ако се съдеше по паспортните им данни. Моята роля бе да посрещна тези красавици и да ги настаня в хотела. Сладка задача.
– Не, никакъв хотел! Отиваш да търсиш костюми! – спря ме на вратата шефката. – Друг ще ги настанява. А ти, заедно с Пуебло, отиваш в театъра да търсите. Защото са се изгубили куфарите им с дрехите!
– Кой е този Пуебло?
– Нямат костюми, разбираш ли? Не са пристигнали куфарите! Пропаднали са по летищата. Пуебло каза, че ще ги доставят чак след два дни. Без костюми не искат да играят. Концертът е пред провал. Ако това стане, всички ще загазим… – и шефката си „преряза“ гърлото си с пръст.
– Спокойно… Няма да допуснем провал! Концерт ще има, но прати и няколко момичета, за да пробват роклите…
Говорех това, но си мислех друго: – Хем лесни, хем без дрехи!
Половин час по-късно висяхме аз, Пуебло и две красавици пред театъра, който разбираемо бе заключен през лятото. Човекът с ключа бе в отпуск и разтоварвал дърва за зимата.
Ще чакаме. Жега е. Разглеждах двете мургави момичета. Бива си ги. Млади, стегнати мулатки, в къси гащета и тесни блузки, изглеждат малко уплашени. Ръководителят им Пуебло пък бе с вид на комсомолски сухар.
С жестове им обясних, че чакаме да отключат театъра. Лято е. Жега е. Кимаха, че всичко разбират.
Когато най-после се озовахме в гардеробиерната на тавана на сградата, жегата стана нетърпима. Горещият ламаринен покрив буквално нагря плешивото ми теме. През стичащите се капки по очилата наблюдавах как двете танцьорки мерят различни рокли. Виенски, руски, унгарски, както и родни фолклорни носии…
Но след всяка проба момичетата се обръщаха към мен с укор:
– Се нефесита амплитюд! Амплитюд!
– Какво? – недоумявах аз.
Феите повдигаха с нежни пръстчета крайчетата на роклите си встрани и нагоре. Количеството плат не позволява да се вдигнат до нивото на раменете.
– Амплитюд! – викаха ми те.
Разбрах, бе, нямат амплитуда. И аз исках по-голяма амплитудата, ама няма.
Звъня на една позната от танцовия състав. Казах й, че търся широки рокли с голяма амплитуда.
Абе, широки рокли, да могат лесно да се вдигат чак до горе, обяснявам. Много се разглезихте вие, мъжете!, вика ми тя. Не са за мен, за едни колумбийки са. От родния град на певицата Шакира идват, Баранкиля се казва…“
И се оказва, че тя имала вкъщи цигански костюми. Ами донеси ги, моля те. И тя ги достави чак в театъра. Червени поли, с доста добра амплитуда.
Че като ги размахаха онези ти момичета – чудо! Бедрата им лъщят под червеното като калайдисани… Въобще се очертаваше да се случи голям концерт с много широка амплитуда. Убедих познатата да ми ги заеми тези костюми за една вечер.
– Шакира, казваш… – рече тя и отпраши по нейната си работа.
Връщам се и разказах на колегата за новите костюми. И за бедрата разказах. За тънките млади тела разказах. Как без срам се преобличаха пред мен – и това разказах. Естествено, малко украсих разказа, по мъжки, пък и по-достоверно да звучи. Викам, амплитудата е толкова голяма, че им се вижда всичко. Въобще – лесни.
– Всичко им се вижда, така ли?! – не вярваше онзи.
– Ще ги видиш довечера.
И той започна да набира по телефона.
– Ще поканя едни приятели да видят това шоу. Не е за изпускане.
Едва успях да прескоча до хотела и да запазя две стаи.
Вечерта, гледам, на първия ред се изтъпанили трима негови приятели, двамата държат готови за снимка телефони, а третият въоръжен с фотоапарат с голяяям обектив. И народ, народ…
Най-после знаменитият момент дойде. Концертът, който бе на косъм от провал, щеше да се състои. Благодарение на мен. Многобройната публика дори не подозираше колко усилия ми костваше този спектакъл. Безусловно заслужавах награда. Почти си я бях осигурил.
Когато на сцената започнаха да излизат танцьорките, усетих хладна пот да се стича по гърба ми. Наградата бе плътно опакована. Да, да! Бяха облекли моите поли, ама под тях навлекли дебели сиви анцузи.

С една дума – нищо се не вижда. Танцуват, провикват се, полите се веят, има амплитуда, но осакатена. Никаква тръпка. На всичкото отгоре най-отпред танцуваха едни пухкави дебеланки. Моите манекенки не се виждаха – бяха чак в последната редица и някак си загубени сред толкова плът.
Опакованото шоу обаче се хареса на публиката. Само приятелите на колегата не гледаха към сцената, нито снимаха. Обърнали се назад и търсеха нещо с поглед сред публиката. Сниших се за всеки случай.
– Ей, Баранкиля! Утре да ми върнеш костюмите! – настигна ме познат женски глас и видях махаща ръка.
Боже! И тя дошла да гледа, пък уж беше заета.

С голям заход по площада заобикалям публиката, после драсвам направо към паркинга. Щото онези тримата вече ме бяха видели и идваха към мен…
На другия ден колумбийките отпътуваха за съседния град. Но приятелите останаха.
Казват, че когато не виждаш клоуни по площада, това не означава, че целият цирк си е тръгнал от града. Щото след два дни пристигнаха колумбийските куфари тук, вместо в съседния град. Наложи се аз да ги връщам до летището в столицата, понеже ансамбълът вече се бе запътил обратно към Баранкиля.
Товарех куфарите в един пикап и си мислех колко много бира имам да черпя заради анцузите. Имах да плащам и запазените стаи в хотела, които останаха девствени. Много се чудех и какво представляват тези чудни костюми, заради които целият град не видя нищо. Но нямаше как да ровя в багажа – все пак е чужда собственост. Поне бях спокоен, че сега амплитудата е в сигурни ръце.