Това е статия на Боян Атанасов от неговия блог , озаглавена „Жоро А.“ Заглавието е на НГ.

Не можеше да не напиша нещо за Жоро А.- „киноманът на републиката“ (имаше и малко плосък документален филм за него). Отиде си на 72 години по време на операция (простата). Между другото това е третият ми приятел (аз имам такива с десетки години по-възрастни от мен и други с десетки лета по-млади- по повод на превръщането на къщата ни в „Аврамов дом“ и безкрайните ми нощни зачезвания майка ми насмешливо цитираше колега- „Един миуон пуиятеуи по един уев, един миуон уева“!), който умира по този начин (не се събуждат от упойката, а хирургическата интервенция не е крайно наложителна).

Ето, онзи ден по-млад от мен човек почина от операция на жлъчка.
България, 21-и век.
Жоро беше слънчев, весел, положителен, толерантен, топъл човек, с тантуреста тромава фигура, шкембенце, дълбоки тъмни интелигентни и наивни очи, широко румено чувствено лице с хубава лъщяща кожа (ген!), почти без бръчки, с козя брадичка, леко дълга коса като на руски мужик и малко идиотска шапка, приличаше на умен, спокоен и мъдър бухал (племенник на Радой Ралин, искаше да го копира поне външно). Младееше, обличаше се немарливо, понякога беше лекьосан, но какво от това- а и живееше сам и единствено за киното. Приятел с всички, никога не съдеше и не критикуваше, душа човек, лъчезарен, благороден, дружелюбен, „не разбираше смисъла на злото“ (цитирам, поинтресувайте се откъде). Истински антикомунист, умерен русофоб, убеден демократ. Е, левскар, но никой не е съвършен.
Познанията му за старото кино, до 80-те, бяха енциклопедични, проникновени и дълбоки, обожаваше Тодор Андрейков и говореше с благоговение за „нюйоркската“ независима школа (Касаветис) и не толкова за „лосанджелиската“, обичаше лудите, като Ходоровски и Душан Макавеев (за разлика от мен).
Виж, за съвременното кино нещата му бяха малко мътни, и то заради лимитирания капацитет на всеки и манията му да гледа- като спорт, не като изкуство, което да осмислиш (всеки е малко луд и чешит). „Днес гледах пет филма, а този днес го гледах до половината, утре останалото!“.
Абе Жоро, не се прави така!
Били сме заедно на прожекция, а той след месец ме гледа с празен поглед, когато коментирам съответния филм, забравяше много!
И понякога, седнал до мен, придремваше… С мизерна пенсия, нямаше възможност да си пусне кабелна и HBO GO (колко пъти съм го агитирал!) и се налагаше аз да му записвам важни неща на флашка, а пък после друг приятел да му ги прехвърля на диск. Много ми беше благодарен, че така гледа сериала на Агньешка Холанд за семейството на Ян Палах след самозапалването му (и други неща).
Понякога ме дразнеше- събираше подписи за „запазването на старите софийски кина“. Приятел- гълча го- не участвай в комунистически глупости, не сме ние хората, които да казваме на собствениците какво да правят със собствеността си, освен това тези кина бяха морално и технически безнадеждно остарели, с проядени от дървеници плюшени кресла, сега има много, десетки пъти повече модерни салони.
Е, и аз предпочитах старите локации, защото бяха в центъра и по-лесно съчетавах ежедневното кино с барове, дискотеки и емоционално-интимен и сексуален (евентуално) живот.
Един приятел и адаш, някогашен симултанен преводач в „Одеон“, длъгнест, кокалест, нервен, импулсивен, с рязък насечен говор, тясно продълговато изнурено лице и налуден поглед (славист!), казваше: „Вие сте трима, ти, Жоро и Владо Трифонов, енциклопедии!“. Е, вече сме двама, и си отиде най-добрият.
За него в рая има огромен екран, удобен фотьойл, чаша вино и безкраен избор от филми.