Александър Йорданов (най-вляво) със съратници от СДС на поклонението

Вълнува ме тревогата за бъдещето, каза пред НГ известният политик Александър Йорданов. На 23 март т.г. той беше сред участниците в традиционното шествие-поклонение в почит на жертвите в концлагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.
Александър Йорданов е председател на 36 Народно събрание (1992-1994).

Цитирам те, каза Ал. Йорданов на Кольо Вутев,бивш лагерник

Председател на парламентарната група на СДС в 36 Народно събрание. Народен представител в 7 Велико народно събрание (1990-1991), в 37 и 38 народно събрание от СДС. Дипломат, литературен историк, критик и политически анализатор.
„Вълнува ме тревогата за бъдещето. Аз познавам миналото, познавам трагедията, знам всичко, което се е случило тук. Слушах внимателно това, което кметът и ораторите говореха тук и нещо ми липсваше. Това е разбирането, че този лагер е бил създаден именно като концлагер. Защото през социализма имаше и пионерски лагери, студентски лагери, но тук е създаден именно концлагер, по съветски образец, по съветски опит. Забележете, той е създаден четири години (през1959 г. – бел. ред.), след като поне на думи комунистическата партия е осъдила Сталинските извращения, осъдила е Сталинския режим и концлагерите в Съветския съюз. Този лагер край Ловеч се създава по устно нареждане и всъщност показва цялото двуличие на комунистическата система, конкретно на БКП и двуличието на нейния лидер Тодор Живков. Тодор Живков е командвал този лагер задкулисно чрез своя най-доверен човек Мирчо Спасов, който по това време е зам.-министър на вътрешните работи.
Това време наистина не трябва да се повтаря. Предполагам, че няма да се повтори, но се повтаря неговият цинизъм, повтаря се под други форми, повтаря се като една постоянна репресия върху мисленето главно на младите хора. Едно недоволство едва ли не от Европа, от пътя, който е избрала България. Едно противопоставяне на този свят, за който тези хора са мечтали. А те са мечтали за един свободен свят и за правото да говорят свободно. Да мислят и говорят свободно. Моето опасение, моят страх е за това, че отново в България се извършва силна манипулация върху съзнанието главно на младите хора и затова е толкова необходимо, тези места на паметта да бъдат много повече в България. Ще ви дам един пример- в малка Латвия местата на памет на жертвите на комунизма са 500. Аз не знам в България дали има 50 места на памет. А терорът и репресиите са били много по-жестоки. Ние българите ще имаме бъдеще само когато приемем цялата тази истина за миналото, разберем я, предадем я на децата си и на внуците си, и направим така, че никога да не връщаме на власт наследниците на тези, които са тероризирали и убивали българския народ.